Стефан Апостолов – още един изследовател на тракийската трагедия

И радостно, и тъжно ми стана, когато прочетох книгата на Стефан Апостолов “Трагедията на тракийските българи след Балканската война” (Либра скорп). Зарадвах се, че още един брат по перо е решил, както сам пише “Именно за тези българи, от Източна Тракия, нашите деди, ще се постарая да изследвам и представя действителността, възможно най-точно и най-обективно, онази трагедия, отпреди 100 години, въпреки Цариградския договор от 29 септември 1913 г.”. Тъжно ми стана, че ето вече … години, а сега научавам за съществуването на такава книга, а съм член на ТНИ и най-редовен читател на в. “Тракия”, където би следвало да е съобщено за наличието на такава книга, нещо повече да я написан отзив и да са поканени членовете на Института и читателите на вестника да прочетат тази добросъвестно и правдиво отразяваща събитията книга, която се чете с интерес, тъй като е написана увлекателно, с перо, на което диктуват разума и сърцето на автора. Разумът, почерпил сведения от историческите документи, за които съобщава в края на книгата и в статията със същото заглавие, публикувана в страницата му от Издателство “Либра скорп” и със сърце на тракийско чедо, което е съпреживяло ужасите и съпреживява събитията, които отразява.

Ето как е представен авторът в упоменатата страница:

“Стефан Апостолов е роден на 70 метра от брега на морето и целият му живот преминава на морския бряг. Участва във възстановката на историческия конгрес на Петрова нива, през 1973 г., по повод 70-годишнината на Преображенското въстание, където играе ролята на войводата Кръстьо Българията. Има магистърска степен по индустриален мениджмънт. Общински съветник (2 мандата) в Община Бургас. Дълго време е окръжен съдебен заседател в Бургаския окръжен съд. Автор е на книгите: “Големият залив”, “Полуостровът”, “Балканската война”, “Преображенското въстание”, “Линията Мидия-Енос”, “Бургас и морето”, “Тракийското светилище “Беглик таш” и др. Преиздава книгата на краеведа Стоян Драгулев “Миналото на Приморско” и електронния вариант дарява на Община Приморско през 2008 г. Издирва, изследва и редактира стари статии за Бургас и региона. Член на Съюза на независимите български писатели – София. Скромен дарител на българската църква “Св. Стефан” в Истанбул.”

Независимо от причините, поради които не е популяризиран неговият труд за трагедията на тракийските българи, и не само неговия (много ми се иска да бъда опровергана), не мога да отмина без внимание усилията на автора да изпълни поставените си задачи и да го поздравя за постигнатия успех. Прочетох статията му на един дъх.

След като ни запознава с географското положение и с административното разделение на Източна Тракия, авторът подчертава два известни факта: “Населението в Одринския вилает тогава е над 1 000 000 души. Трябва да прибавим и българите от Цариградския вилает (област), чиито селища са 22 на брой източно от гр. Чорлу и Чаталджа. Турците във вилаета са малцинство спрямо българите и гърците. Българите са пръснати в най-много селища” и “През вековете на робство (два века византийско и пет века турско) завоевателите съзнателно разселват поробените българи, докато турците през 1913 година след Балканската война пристъпват към разоряване, прочистване и обезбългаряване на Източна Тракия.”

След констатацията, че “За Балканската война са писали много и историци, и военни специалисти, и писатели, писали са и всички балкански народи, но за жестокостите на турците над тракийските българи след войната много, много малко е писано. Много малко се знае, а с годините вече почти и не се говори, за компенсации и за Ангорския договор (18 октомври 1925 г.). Нашите държавници от 1925 г. до днес, даже се страхуват да споменът за него, а най-малко да го поставят за обсъждане и разглеждане пред южната ни съседка. Един министър, макар и без портфейл – проф. Божидар Димитров, си позволи да коментира през 2011 г. договора за компенсации от турска страна към тракийските българи и на другия ден бе уволнен!”

Може би такива неудобни факти, са причина за премълчаването на този труд, но за мене по-важни бяха страниците, в които се описват жестокостите над тракийското население. Достойнство на изследването е наличието на многобройни свидетелски изказвания, на които читателят е невъзможно да не повярва. Те отразяват преживяванията на непосредствени потърпевши от насилията или на хора, които са потресени от случващото се и с поглед, устремен напред желаят да пренесат ужаса в бъдещето, когато много от тези събития ще бъдат забравени. Не може да не вярваме на десетките, не на стотиците, оставени свидетелства и предадени спомени. “Ненадейното турско нашествие в Източна Тракия е запечатано от фотографа от министерството на просветата Георги Трайчев, който на 2 юли е очевидец, как българското население на тълпи бяга от Чорлу, Люлебургаз, Бабаески и др. по пътя за Мустафапаша (Свиленград). В същото време от Царство България идват пръснати множество току що освободени от българските власти турски пленници, облечени все в старите си войнишки дрехи. Тълпите жени и момичета бягат с ужас от тия манафи от страх да не би да се нахвърлят върху тях”. На този ден дигат и поп Стоян Андреев направо от църквата и го връзват за дясната ръка на съселянина му Яни Василев и от там направо пеш към Одрин, който е на 10 часа път пеша от с. Енидже”. И за да бъде още по-убедителен, авторът, Стефан Апостолов, публикува и разказа на свещеника: “Минахме така навързани през турските села Казълджи (дн. Коджахъдър), Хасково (дн. Хаскьой), Суютли (дн. Суютлудере) и Искендеркьой (дн. Искендер) – това са все селата по пътя Лозенград – Одрин, които съществуват и днес – б.а. Турците в тези села ръмжаха по нас, псуваха ни вярата, кръста и пр. На влизане в Одрин турчетата хвърляха по нас камъни, кокали, кал и др., войниците нито дума им казваха да престанат и така до затвора ни замеряха”.

Бившият кмет Димитър Ангелов забелязва, като предава турските военни дрехи на сина си, който преди това е турски войник, а сега е взет от българската войска към Сърбия, че един офицер странно го гледа и се усъмнява, че турците гласят нещо. Набързо скроява една лъжа, като казва, че мухтарина (кмета) го иска в селото, за да описват стоката, която сега се събира да се предаде. Той се затваря в къщи и решава да не излиза никъде. Може ли читателят да остане равнодушен, четейки спомените на Карамфил Стоянов, един от спасилите се от Булгаркьой и на Дядо Димитър, който разказва: “Целта на предвижването на 1 030 жители на Булгаркьой и другите съседни села от Кешан към Галиполи е да ги прекарат в Мала Азия и там да ги задържат поне за известно време, може би, колкото да не се разбере веднага за извършените зверства в Булгаркьой. Но хората разбират, че целта на турците е да ги потурчат в Анадола, като пръснат жените по турските села”.

За мене, като варненка, особено приятно беше да прочета написаното за консулите, които по телеграфа уреждали пътуването на бежанците с българския параход “Кирил” до пристанището във Варна. От родителите си зная, че и те са били насилствено прогонени от българското деркоско село Имрихор и са пристигнали във Варна със същия параход. Споменава се за турския консул, който “заедно с Яни Чорбаджи заръчва 1 200 хляба на Галиполи и пет тенекии сирене и 3-4 коша маслини, 5-6 качета сардела и 5-6 торби смокини за децата. Раздават всичко това за по път. Има и 5-6 коша грозде. Потеглят първо за Галополи и от там всъщност вземат хляба. В Цариград спират за 2-3 часа и стигат във Варна на 29-30 септември. По пътя до Варна умират двама. Във Варна ги настаняват в аквариума и сиропиталището. Зимата прекарват там. В аквариума всички подове са с цимент и е много студено. Там измират много възрастни и деца от студ – измират 60 деца. Появява се и болест – сипаница (едра шарка)”. Ето как една статия дава повод за нови изследвания, за нови ровения из литературата, за доизясняване на нови обстоятелства. Дали споменатият Яни Чорбаджи не е моят дядо Яни, син на Чорбаджи Димо, за който споменът е още жив?

Статията има много достойнства. Освен трагедията в Булгаркьой са описани толкова много селища, че любознателният читател, независимо дали предците му са от Малко Търново или от Лозенградско (Енидже, Скопе, Коюндере, Карахадър, Каваклия, Визенско, Мидийско, Василиковско, Бунархисарско… много са, не ще може всички да изброим), научава и имена на автори, които са оставили свидетелства като: Мария Иванова, Иван Петков, Калоян Константинов, Огнян Марков, Димитър Войников, …  които обогатяват знанията ни за тези селища и за събитията станали там. Научаваме, че “от село Пишман има около 40-50 семейства, които са минали през Чардак и са препратени от консула във Варна, към 8 август”, че Атанаска Георгиева, ветеран от Отечествената война 1944-1945 г. в книгата си “Моите спомени”, Бургас, 2009 г. пише за съдбата на семейството си от Карахадър, а Костантин Петков – Динката освен за собственото си семейство дава сведения и за смъртта на родственика си Паскал Иванов, чийто род се е установил във Варна.

Достойнство е и това, че наред със старото название на обекта е посочено и новото му название.

Драги читателю, дано да съм успяла с краткото си изложение да Ви провокирам да откриете в Интернет пространството или в книжарниците трудовете на изследователя Стефан Апостолов, да ги прочетете и да изживеете радостта от откритието си, която изпитах аз. А за другото ЗАБРАВЕТЕ!

----------------

Стефан Апостолов, "Балканската война и трагедията на българите в Източна Тракия", Бургас, 2014.

Стефан Апостолов, "Преображенското въстание и прокудените българи от бащин край", Бургас, 2014.

Стефан Апостолов, "Линията Мидия-Енос, 1913 г. От Черно море до Егейско море", Бургас, 2014.

----------------