Късо съединение

Късо съединение

Тръгна ли на юг от града, радостни тръпки ме побиват. Отдалеч усещам аромата на Странджа планина, мириса на дъбова шума, зеленика и зелена трева. Зависи от сезона, с нетърпение очаквам първия полъх на гората, подал лице през прозореца на автомобила.

Не минава много време и гърдите ми се изпълват с приятния дъх, бензиновите изпарения и мръсотиите са останали далеч назад в големия град.

Само че този път удоволствието ще бъде кратко, предварително го знам това. Знае го и седящия на задната седалка инспектор от противопожарната охрана, знаят го експертът и шофьорът. Защото отиваме да правим оглед на догарящата сграда на селския магазин, а при пожар винаги има пушек и въздухът, дори балканският, е неприятно замърсен от сажди и миризми. Жалко, сред тази хубава природа ще дишаме мръсен въздух. Но това е, професията е такава!

Усещаме миризмата далеч преди селото, къщите още не се виждат. Вятърът е срещу нас. Намръщвам се и поглеждам към пожарникаря, очаквам и той да се хване за носа, но това не става. Дори лицето си не променя, достатъчно е намръщено от повода за отиването. Свикнал е с пушека, не му е за първи път – мисля си и подхвърлям към експерта:

– Да видим сега какво ще правим, след пожар следи трудно се откриват.

Искам да му кажа още, че от майсторлъка му зависи до голяма степен бъдещото разследване. Не му го казвам, защото си давам сметка, че и от мене, от инспектора от противопожарната, а ако щеш и от криминалните зависи накъде ще се насочим. А и експертът дипломатично напомня, че ръководител на огледа е следователят.

Това ми е добре известно, но при пожарникарите е малко по-иначе. Всеки следовател може да сбърка, ако не даде предимство и не търси помощта на пожарникарите. А може би след огледа ще се насочим към експерти по химия, по електро инсталации и по дявол знае още какво. Докато открием причините и евентуално извършителите.

Както винаги насред селото ни посреща огромна тълпа от хора. Повечето са възрастни и за тях това е едно, макар и тъжно, събитие. Здрависваме се с кмета.

– Господин инспектор, поради това, че сградата е стара и е с дърворед, почти нищо не можахме да спасим – докладва старшият на противопожарния автомобил.

– Виждам, старши, това е лошо! А къде е магазинерът?

– В града е, днес рано е заминал за стока и въобще не е идвал, мисля си, че въобще не знае за пожара…

– Така ли, тогава да започваме огледа.

Инспекторът от противопожарната служба не възразява на моето предложение да повикаме веднага по телефона електроинженер от града. Поемните лица също са готови.

Трудни са тези огледи, всеки следовател го знае това. Навсякъде пепел, прах и полуизгорени вещи, останали тук-таме. Поемните лица някак си се чудят на нашето упорство да ровим в пепелта, да пълним торбички за изследване. За тях сякаш е по-лесно да приемем предположението, че е станало просто късо съединение и от искрата се е запалила сградата. Така чувам да говорят всички наоколо. Дори един възрастен човек на висок глас разправя как един път и в домът му станало късо, ама си бил там и изкарал късмет, бързо потушил искрата…

– Господин следовател, обадиха се от дежурната в града, че вече е късно и не могат да изпратят електроинженера, вещото ни лице, просто не могат да го намерят – докладва общинският полицай.

Поглеждам към слънцето, което се е наклонило към близкия баир.

– Утре, утре, така да е! Бай Стамо, приготви стаята в кметството, гости ще ти бъдем!

Освобождавам колата и експерта. Оставаме двамата с инспектора.

Ето го най-сетне и магазинерът, пристига с пълен камион стока. Но къде ще я сложи?

– Такова чудо не съм и сънувал, че в моя магазин ще стане – изказва се магазинерът и започва да се вайка. Поканвам го настрани и го питам кога за последно е бил в магазина.

– Снощи, до около 19 часа – отговаря ми бързо и без да го питам повече, продължава. – Тази сутрин рано тръгнах с автобуса за града, отидох по складовете, отделях и фактурирах стока, надвечер дойде камионът на кооперацията по моя заявка и натоварих стоката…

Останалото е ясно. Вечер, като си тръгва, оставя една крушка да свети в магазина, за уплаха на крадците. Значи и магазинерът няма нищо против късото съединение като причина за пожара.

Само че от тази работа до истината по запалването разликата е голяма, така учи криминалистиката. Най-трудно се разгадават наглед лесните случаи. Изглежда, че така мислим само аз и инспекторът от противопожарната служба. Дали знаем нещо повече или просто професионално сме задължени да изградим поне две вероятни версии?...

Истината е, че засега повече нищо не знаем, нито аз, нито инспекторът. Но не сме толкова млади и неопитни, а в тази работа опитът ни кара да бъдем внимателни, щетите от пожарите обикновено са доста големи.

Поканвам магазинера на първи разпит в кметството, снемам показанията и на първите очевидци. Нищо ново не научавам, просто слагам началото на следствието.

Сутринта продължаваме огледа с експерта. Около десет часа се сещам, че не сме закусвали, чувствам остър глад. Решавам за момент да отида до кръчмата, там сервират и храна. Поздравявам отдалече кръчмаря и го питам дали ще ни нагости на обяд.

– Готово, господин следовател, хубава кайма имам, ще ви изпека нещо на скарата, днес имаме ток!

– Как така “днес имате”, да не би друг път да нямате?

– Имаме, но понякога спира…

Поръчах обяда, схрусках една вафла и се върнах при експерта. Веднага го помолих да отиде в града в Електроснабдяване и да направи необходимата справка при диспечерите. Ами ако вчера не е имало ток? Пожарът е възникнал около десет и тридесет часа. Тогава версията за късото съединение отпада. Идват нови, дори и такава за умишлен палеж! Но кой и за какво ще го прави посред бял ден?

Магазинерът се върти наоколо и мълчи. Вижда ми се спокоен. В един момент той се запътва към долния край на площада. Проследявам го с поглед. Бързо стига до току що спрелия лек автомобил и разпалено говори на водача. После автомобилът тръгва по посока на съседното село, магазинерът се връща при нас и пак мълчи, забил нос към земята.

– Какво има, бай Михале, кой беше този човек, с когото разговаря преди малко?

– А, нищо, господин следовател, мой познат беше, минава случайно.

С цялото си същество усещам, че ме лъже. Професионално изживявам скрит трепет на нещо неочаквано, но много важно за разследването. Такива мигове са съдбоносни във всяко дело.

– Трябва да настигнем непознатия – обръщам се към инспектора от противопожарната служба.

– Но колата замина с електроинженера!

– Спрете първата минаваща кола и изпълнете нареждането – казвам на общинския полицай.

След около час довеждат закупчик – домакинът на горското стопанство от съседното село. Целият трепери. Атакувам направо:

– Какво ви доведе преди малко в селото и защо веднага след разговора с бай Михал тръгнахте, какво си говорихте?

– По работа идвах, фактурата от вчера трябваше да оправи. А бай Михал ми каза, че пожар е станал в магазина и нямало време сега за това…

– Каква фактура имате да оправяте?

– Ами вчера преди обяд закупих тридесет чифта работни дрехи за горското, а фактурата не оформихме!

– Но магазинерът вчера е бил цял ден в града!

– Директорът ме спеши и в града около 10 часа го намерих бай Михал, доведох го с колата, даде ми дрехите и пак го върнах в склада.

– А защо не пуснахте фактурата?

– Тъмно беше вътре, ток нямаше, светихме си с една свещ, поставена върху капачка от буркан…

Ясно! Бай Михал е жълт като лимон, мънка нещо под нос.

– Сигурно я забравих незагасена, пустата му свещ, господин следовател, а за лъжите досега – извинявайте… Ама ако може от къщи поне дрехи да си взема, скоро май няма да ме пуснете.

Поехме към града. И чак на входа на службата се сетих, че в кръчмата се пекат кебапчетата.

-------------------

Из “Редове от бележника на следователя”, Бургас, 2010 г.

-------------------