Направление фантастика (1): Напътствия към начинаещия

Направление фантастика (1): Напътствия към начинаещия

Вместо Увод

Ще започна с извинение към интелектуалеца-читател, за когото следващите редове биха изглеждали свободни съчинения по предварително зададена тема. Те не се съотнасят към напредналите в материята на фантастичното изкуство, тъкмо обратното. Целта е да се споделят минимум познания, бих казал по-точно ЗАДЪЛЖИТЕЛНИЯ минимум, на достъпен език, без който някои опити за списване на литература изглеждат меко казано смехотворни. Противно на ширещото се в пространството мнение, че фантастични сюжети се пишат лесно, отбелязвам, че това изобщо не е така. Всъщност, фантастика се пише много трудно. Защото са необходими познания в много области, често нямащи нищо общо на пръв поглед със създаваните текстове. Мнозина допускат елементарната грешка, считайки, че фентъзи-литературата е място, където биха могли да изсипят в проза мечти, виждания, мнения по различни въпроси, съновидения и каквото се сетите още и това е достатъчно. Но не е. Преди време, моя позната ми даде за редактиране ръкопис, за който твърдеше, че е великолепна творба. Бяха ми нужни точно седем минути, за да откажа. Толкова ми отне да стигна до фундаментална грешка, и когато я посочих, приятелката ми сподели, че било видите ли, допустимо, понеже ставало въпрос за една прекрасна любовна история. Веднага зададох въпрос: Какво общо има тук фантастиката? Нека си пише човека любовните романи и толкова. Или поне да чете. А ето и грешката – някакъв звездолет с астронавт на борда, явяващ се главен герой, наближава планета, която е изумрудено-зелена и каца на съответния космодрум. Дотук – добре. Космонавтът излиза от ракетата и веднага става ясно, че атмосферата е идентична със земната и той диша свободно без кислороден апарат. Авторът очевидно не знаеше, че наличието на кислород придава характерния СИН цвят на нашата планета, а не виждащите се от Космоса океани. Как да чета по-нататък? Липсата на познания е спъвала мнозина, но бихте ли отишли за услуга при адвокат, който е завършил счетоводство? В съвременна банкова институция биха ли назначили вместо счетоводител литератор, да речем? Още по-лошо – бихте ли се качили на самолет, управляван от хотелиер, а не от пилот? Въображението ми би могло да нарисува още много картини, коя от коя по-апокалиптични, но ще спра тук. Моите уважения към хората, придобили съответните квалификации и упражняващи гореизброените професии.

Редактирайки двадесетина книги и журирайки четири конкурса, срещнах доста пропуски, които ще отбележа по-нататък в подходяща форма. Защото никой не може да научи никого КАК се пише, именно тук и ще бъде мястото на грешните примери, от които всеки желаещ би могъл да си извлече поука.

Напътствия към начинаещия

Животът на съвременния писател е толкова наситен, че трябва само подробно да се осмисля. Материал има навсякъде. Невъзможно е да подбираш специално ситуации и да избереш живия живот, без да бъдеш действащо лице в него. Иначе се появява опасността необятното да бъде натикано в железния корсет на илюстративността.

Всеки писател знае какво иска да напише, но понякога не знае как да го изрази.

Трябва да се живее като всички, без да се отличаваш по нищо и да пътуваш, за да усвоиш пълно реалните потребности, звуците и ароматите на времето. Например – как над стихващите ливади зад реката догаря топлата лятна зора? Как бърбори, почуква дъждът по листата и как се извисява влажната, натежала след дъжд гора? Колко ли силно блестят есенните съзвездия над езерото? Какво е да усещаш сухата жега на бургаските улици, побелели и прашни от знойното слънце? Как плющи като платно на лодка пердето, подхванато от втурналия се бял вятър в разтворения прозорец на спалнята? Как ухае и меко скрипти първият паднал ослепително бял сняг? Колко прекрасно е да вдишаш лютивия дим на накладения огън сред просмуканата от влага Странджа, докато старото болно куче лежи в краката ти?

Главното в литературата е да кажеш нещо по свой начин. Вземаш под внимание опита на предшествениците и създаваш нещо свое. Сюжетът не трябва да се вижда на повърхността на произведението. Той никога не се изгражда като самоцел – да предизвика интереса на читателите. Читателския интерес трябва да бъде удържан от мисълта, идейността, характерите на героите, социалната значимост и обществената наситеност, която съдържа творбата. Изцяло подкрепям сюжет, който следва в развитието си стремителното или бавното течение на самия живот, няма нищо по фантастично от това.

Когато започне работа, писателят трябва да знае пронизващата цялото произведение идейна насоченост. Основната идея и общото развитие на действието трябва винаги да бъдат ясни.

Трудното е да се налучка ритъмът, необходимата интонация на произведението. Ако е набелязан вярно, героят “оживява”, действува съобразно характера си. Характерът е крайъгълния камък на писаното слово. Без горепосочените качества не си заслужава писането – дори да е перфектно, ще излезе сухо, солидно, но с притъпени нервни окончания, без стръв. Ритмичността зависи от целия набор изразни средства, с които борави писателя, от комплексността на стила му.

Трите най-важни въпроса на фантастичното творчество са:

1. Как да се създаде подходящото настроение у читателя,

2. Как да се изгради сюжета така, че да остане скрит, външно недоловим и същевременно да се създаде пълноценно усещане за стремителното движение на житейските ситуации, и

3. Как да се намери онази дума или фраза, които точно да съответствуват и зримо да представят обстановката, състоянието на героя, “атмосферата на произведението”. Общо взето, трябва да се търси думата, която заменя цяла фраза или абзац. Няма нищо стряскащо в това, неочакваните, непривични думи са свежест и заменят дългите разяснително-описателни абзаци. Още повече, живеем във времената на късите и строги по език творби. Ритъмът, инверсията, интонацията, кратките или дълги периоди, накъсаността, номинативните изречения, понякога глаголната или без такива или наситената с епитети фраза, повторението на дума или определение образувано от тази дума и точните детайли, това са художествените компоненти, които създават настроението, въвеждат читателя в атмосферата на повествованието, изграждат обстановката, които са необходими за мисълта, идеята на една или друга сцена. Така се постига жизнеутвърждаващата правдивост на произведението и нужния контраст. Бях увлечен от късия разказ, и следвах твърдото убеждение, че само късата, с почти пейзажен рисунък новела е моето призвание в литературата, моята съдба. Повестта и романът са обемисти произведения, с много герои, с дълго и подробно описване на събитията в хронологичен ред. Тези два вида творби ми се струваха непостижими, пораждаха пълна неувереност в собствените ми сили и възможности. Понякога автора изпитва духовна и физическа опустошеност. Тогава се появяват и съмненията: кое в книгата е правдоподобно и кое е само емпирично правдоподобие?

Най-хубавите книги си остават в главата на писателя, а вече в написания текст и наполовина не са се излели на хартията бушуващите страсти, цветове, аромати, нюанси на настроенията и съдби. В процеса на работата при пренасянето от въображението върху хартията загубите са чудовищни. Ужасяващо, но факт.

Основна слабост на Човешкия род е страхът от смъртта и инстинктът за самосъхранение господства над разума. Човек, способен да подтиска паниката и да овладява страха си, е способен всеки ден да проявява мъжество – това е основата на героичното начало. Същевременно човекът става човек тогава, когато овладява великата тайна – осъзнал ценността на живота, е готов да жертва своя в името на убежденията и вярата си, сее семената на доброто преставайки да се страхува от собствената си смърт. Опасността от нея, преодоляването на тези чувства и отричането от физическото безсмъртие, в това е проблематиката на вечното движение на прогресивното начало – в борбата и избора между живота и смъртта. Тук може да се впише и понятието за дълг, който сам по себе си е категория, която има отношение към смисъла на човешкия живот. Той е понятие от висше естество, то винаги съдържа нравствеността на границата да бъдеш или не.

В основата на постъпките, в импулсите на характерите винаги стои нравственият закон. Всичко, което се отнася до морала, е предмет на изкуствата, а всичко, свързано с морала се намира в социалната сфера. Литературата не може да бъде несоциална. Художественото произведение е освобождаване на духовния опит и паметта, независимо дали е творба за съвременността, бъдещето или миналото. То е носител на колосалната духовна енергия на етноса, неговия опит и памет, побрала и попила величието или падението и противоречията на епохата.

Всичко оглушително – шумно и биещо на очи отминава и остават само книгите, които помагат на хората да живеят и да бъдат човешки същества. Скъпа рекламна кампания по телевизиите рекламираше “великото произведение” на Азис, но отдавна никой не помни неговото заглавие, а и не познавам човек, който да е чел тази книга. Останаха само хвалбите, че е употребил петстотин пъти думата “вулва”. От която става ясно естетическото естество на “творбата”. Тоест, това е класически пример за графомания – невъзможност да се предаде преживяното с повече думи и фрази, илитератът се “влюбва” в двеста-триста думи от езика и употребява само тях – в разговор с приятели, пред медии, в поетичните си напъни и книги.

Един слаб подтик отвън – аромат, цветово съотношение или прилика между две лица и в нашето съзнание възникват цели исторически картини и явления. Паметта може да обясни някои неща, тя е достоен инструмент за изследване. Човешката памет е свързана в комплекс от асоциации.

В изкуството не може да има единен общ критерий, докато епохата безпощадно слага своя отпечатък върху житейските явления, върху фактите, чувствата, върху мисловния процес. Всичките й белези, с нейните противоречия, търсения, страдания, радости и тревоги за съдбата на света се отразяват в езика на най-хубавите книги. В това отношение Стилът с неговата специфична обагреност на думите, с отсенките, интонациите и епитетите си е огледало на времето. С други думи – стилът на писателя е синтезът между всички методи които ползва и похватите в образната му система. Набор от средствата му за най-пълно изразяване на мисълта. Верен на максимата, че думите имат свое ритмично дихание, предпочитам книгите-изповеди, създадени от името на лирическото “аз”. То крие пленителното интимно споделяне на разказвача, изживелия интересен живот човек и събужда у читателя съпреживяване на събитийността. В тези произведения писателят разкрива и част от себе си, от житейския си опит, които придават пък правдоподобност на изказаното. Сериозен недостатък на този начин на писане е прекомерната словоохотливост, претрупаността с фамилиарни фрази, съставени от първите попаднали и необмислени добре думи. Не трябва да се забравя, че няма забранени думи в изкуството, цялата работа е в какво обкръжение и какъв контекст с емоционална обагреност са поставени те. Вулгарни са не думите, а начинът, по който ги употребяваме.

В този ред на мисли се сещам, че Флобер е твърдял, че няма нищо друго освен стила. Това твърдение е дискусионно, признавам, но това е един добър пример за нетрадиционен начин на постигане на нужната ритмичност на повествованието. Автора четял на глас откъси от творбите си пред приятели, за да провери, дали няма четенето да затруднява дишането му. Ето един от начините, да се постигне почти физическо усещане за движение, като елемент от стила. Изобщо работата над езика на прозата поглъща много труд, който тежи с вечната си незадоволеност и мъчителните лутания и съмнения при търсенето на единствено точното словосъчетание. И това е труд, без който не можеш да се наречеш писател. Каквито и идеи, замисли и картини да възникнат в съзнанието ни, всички промисли и желания ще си останат само добри намерения, ако не намерим най-сложните и същевременно най-простите форми на изказ, които формират нашия неподражаем стил. Безсмъртният Гео Милев е препоръчвал непрекъснатото самоусъвършенстване по известната формула – стил: синтез: фрагмент. Съвременната проза до голяма степен е фрагментарна. В края на краищата стилът е характера на писателя, неговите взаимоотношения с героите и собственото “аз”, неговото виждане за събитията и обстановката, в която се развива действието. Някои автори продължават да си мислят, че изливайки поредици от объркани или накъсани мисли, пишат най-съвременна проза. Нищо подобно, както вече писах, съвременната проза е детайлно-фрагментарна. Изходната точка е друга – читателят НЕ Е ГЛУПАК. Следователно трябва да липсват описателната и обяснителната части, които е добре да са сведени до нищожност по обем. Акцентът е върху състоянията на героя или неговите действия, като те самите са носител на пряка обяснителна информация. Вписани в останалите части, акцентите очертават контура на цялото произведение. Всеки детайл е неразделим фрагмент от общия план на повествованието, а читателят трябва да осмисли текста и да се ориентира сам. Не бива с лека ръка да се задрасква телевизията като носител на информация – сега дори и децата са виждали пейзажи от тропически острови или ескимоси, тоест, описанието им е ненужно в тематичната идейност. То не е носител на пряка информираност и текста би се сторил блудкаво-старомоден на съвременния четящ. Не е нужно също така положителният герой да се описва като прекрасен човек, всички знаят, че такива в действителност не съществуват. Така следващият четивото няма да се отъждестви с него и написаното слово ще загуби своя смисъл. По-добре е героят да постъпи правилно и да заеме гражданска позиция в определена житейска ситуация, която ще го представи в нужната светлина. По добре е да се описва екстравагантен екстериор – интериора си остава непроменен. Остров Св. Анастасия в Бургаския залив няма да отплава нанякъде или да изчезне току-така без катаклизъм, и на всички им е ясно, че има Фар. Вътрешността на този фар обаче са виждали малцина!

Формулиране на истината и красотата

Не трябва никога да се забравя, че изкуството е очарование, стихия на черното и бялото, магия, борба между доброто и злото, втори живот, разкриване на комедийното и трагедийното, утвърждаване и отрицание, морал и безнравственост, форма и съдържание, познание за света и човека, то е история на историята и история на личността.

Човешките идеи могат да бъдат фиксирани във философска система, да бъдат формулирани и колкото по-ясни и по-логични са, толкова по-властно овладяват човешките умове. Логиката на литературата е красотата. И тъй като литературата е втори живот, концентрирана във времето правда, истината и красотата са опознатата същност на характера, на явленията и нещата, в които художникът е проникнал през тяхната външна форма. Пряк инструмент за въздействие върху читателя е прекрасното, опознаваемо с помощта на петте сетива, реализирани в словото чрез идейната мисъл. Специфичната способност да се изобразява на хартия не плоскостно подобие на човека и действителността, а неговата дълбочина, осезаемата целесъобразна форма, пораждаща чувства и мисъл е ключът към катинара на човешката духовност. Всичко, което писателят не е казал пряко, но читателят усеща, спада към невидимото подтекстово измерение на сетивния свят, към асоциативното въображение. Подтикването към асоциативно въображение при четенето е задължително за добрия разказвач. Разкритата тайна на заобикалящия свят, на човешката душевност и особено онази част, която е останала недоразкрита и която читателят досъчинява във въображението си, базирайки се на предишния си опит в битието, това е прекрасното в изкуството, негова истина и естетическа наслада. Истинската красота е в откритата опростеност, колкото и сложен да е светът на изобразяваното. Всяко познание обаче съдържа утвърждение и отрицание. Истината има свои морални измерения и обемност, тоест или като се отрича, да се утвърждава живото, или като се утвърждава, да се отрича мъртвото. Злото е противоположната форма на доброто. Понякога злото и доброто са свързани като сиамски близнаци в една същност, мъчат се в противоречия, но нямат силата да се откъснат едно от друго. Задачата на всяко изкуство е да изследва тези явления, понеже животът се разглежда в движение. Златните истини могат да победят оловните инстинкти! А главният Образец, на който трябва да се кланяме ежедневно и без стеснение е живата Природа с постоянното движение на човека в нея. Сериозната книга трябва да тревожи съзнанието, да казва на човека, че още не е съвършен, и като отрича лошото начало в него да утвърждава доброто и да пали светлината на мисълта. Но: “Краткостта е сестра на таланта” – категоричен е А. Чехов. Ренар стига по-далеч – “Стилът е забравяне на всички стилове...Писателят трябва да създава свой език, твоят стил трябва да израства пред очите ти.”

Проблематиката и героите

Повествователят не трябва да решава проблеми. Мнозина се изкушават да препоръчват своите рецепти за различните несгоди на сегашното и бъдещото битие, но силата на твореца остава разголването на съществуващите неправди. Умишлено поставената утилитарна цел да се разреши някакъв проблем, веднага превръща изобразените в маркери, пътни знаци на движението на въпросната идея за разрешаване. Не трябва да се забравя, че изкуството е средство за тънко въздействие върху човешката психика, то е инструмент за установяване на истинността и нравствеността. И Адът има своите герои – с необуздани страсти, с жестокост, лъжи, коварство и алчност те непрестанно провокират индивида, принуждавайки го да търси смисълът на живота и нетленността на всичко съществуващо в любовта към ближния. Например библейските сюжети, господствали в литературата в многобройни варианти чак до 19-ти век. В този смисъл вечността на изкуството е вечност на изследване на човешкия живот и неговия смисъл и цел. От горното следва и действието на автора – не месия, не проповедник, а очевидец, който изострено чувствува външните и дълбочинни прояви на заобикалящия го свят. Своего рода свидетел, озаряващ със светлината на прожектора си правдата на случващите се събития. Художествената литература не може да измени света материално, но може да въздейства на хората, изменяйки отношението им към промените в Обществото, обновявайки връзката на хомо сапиенс с действителността. Именно за това и Човекът е вечната, никога неостаряваща и неподвластна на каквито и било измерения и не поддаваща се на моди тема. Тоест герой. Вълнуват и сега комплексът от простъпки като импулси на понякога необяснимите чисти емоции, анализите на доброто и злото, любовта и омразата, страха и освобождаването от него като проява на самоуважение. Защото който не уважава себе си, не уважава никой друг! Общо взето, докато съществува изкуство, негов главен герой ще бъде човекът. Литературата е средството, човекът – целта. Хуманоид, опознал себе си чрез изкуството, е опознал всичко. Разбира се, както в живота, така и в белетристиката не може да има въведен стандарт. Изказаните до тук мисли са само с пожелателен характер – който се интересува, може и да използва нещо от написаното. Или да го осмисли и промени в собствен стил. Независимо обаче, искаме или не, нашите книги са исторически документ. А няма история без човека и човек без история, като същевременно самият той е низ от постъпки, които с цялата си социална сложност разкриват смисъла на действителността. В този ред на мисли – творчеството изследва вътрешните импулси на Човека и Обществото и единствено поради това има непреходна ценност като реално отразен живот. Същевременно нашето съзнание не само отразява съществуващата действителност, но и я създава. Следователно отговорността на съвременния писател пред Времето и самия себе си нараства многократно.

Краткост в писането

Изискванията тук са прости – владеене на изказа до степен на ясност и точност в описанията. Графоманите изписват дълги и усукани словоизлияния, често ненужни, чийто смисъл остава неясен. Да се запълни определено пространство с думи и диалози, не е никак трудно. Важен е смисълът, вложен в тях, което от своя страна би определило стойността на миниатюрата, разказа, новелата и т.н. Фантастиката не бе пощадена от вманиачаването на тема СУПЕРКРАТКОСТ, в резултат на което се родиха невероятно безумни опити за творби – най-кратък роман, най-кратък разказ и още безброй други. Заглавията им отдавна съм забравил, те не са и толкова важни. Най-краткия разказ, припомнен ми от другия бургаски фантаст Янчо Чолаков, е със следното съдържание: “Ева нямаше да зачене.” Толкова. Ни повече, ни по-малко. Очевидно авторът на това изречение, счита за безсмислено разсъждението върху всяка по-нататъшна дейност, включително и писането. Защото “Ева” не е заченала, тоест не би съществувало Човечество. Край на историята. Да, да, ама не, както се казва в стария виц. От смисловото съдържание се предполага, че библейската история за сътворяването на Човека и неговото размножаване е изконна истина. Това обаче не е съвсем така. Защото тук е описана единствено версията на Християнството (може би и на Исляма, не съм запознат с Корана, но зная, че двете религии имат общи корени и минало). Още ранният изследовател Фокнър, в книгата си “Фолклорът в Стария завет” доказа, че почти всички народи имат в митологиите си различни модели за сътворение на Човека и размножаването му по планетата. Скромната му оценка е, че съществуват около две хиляди версии за това. От казаното до тук пък следва, че претенциозното изреченийце е дълбоко погрешно без съответното уточнение – за коя религия става въпрос? При такова уточняване обаче, кръгът ще се стесни и “Ева нямаше да зачене” ще се съотнася за съвсем малка част от Човечеството, което отново води до конфликт – този път смислов, има ли нужда въобще от такова съждение, след като то не е всеобхватно, както претендира? Но да се върнем към размножаването. Преди десетина години науката най-после успя да разчете човешкия геном. Може би тук някъде разказът придобива смисъл? Категорично не. Оказа се, че в гените ни могат със сигурност да се проследят до самото начало на съществуването един мъжки индивид и ЧЕТИРИ женски. Тоест фразата пак няма смисъл, защото дори и в зараждането на расата ни е все едно дали Ева ще зачене или не. Другояче казано – може и да е имало Ева, която не е заченала, но това само би свалило общата бройка. Вместо пет Еви, останали четири. А щяха да са достатъчни две. Но може би творецът е имал предвид точно тази, петата? Едва ли. На фона на толкова много пропуски, с които бих могъл да запълня двеста страници унищожителна критика, ако имаше необходимост от това, не бих могъл да подозирам точно този “писател” в перфектност. Самата идея заслужава шест точки, изпълнението – нула. Какъв прекрасен разказ би могъл да се получи с нужните уточнения, да речем от около две-три страници текст, в който Човечеството е намаляло вследствие на катаклизъм (който може да остане неуточнен, не е желателно да е Потоп) и една от петте жени на Адам, може би най-обичната му, най-прекрасната, най-съвършената, най-любвеобилната и умна... не може да зачене. Какъв трагизъм! Колко прекрасни бихме били, ако... Но не.

Толкова за разказа, да преминем към най-късия роман. “Ако Бог знаеше...”. Това е то. Какъв полет на Духа, каква мисъл! А дали не е пък... отсъствие на мисъл? Да видим! Какво се има предвид тук? Отново Сътворението. Защото, ако Бог знаел, как ще го... изложим, не би ни сътворил. Дали? Не мисля така. Хипотетично да предположим, че съществува някакво такова същество, което, горкото, трябва да се занимава със съдбините на шест милиарда човека. Струва ми се множко работа за сам човек, а и древните са мислели така, затова в митологиите им има съвкупност от богове, които отговарят за съответните дейности. Но да се върнем на свръхсъществото. То ни е създало, следователно ние сме негови деца. Тогава то трябва да ни обича, нали сме негова плът и кръв, а щом е така, несъмнено се надява, че поне част от нас ще станат хора за пример. Щом опряхме до надеждата, значи Бог би ни създал и АКО знаеше. Защото щеше да лелее надежда, че може би, все пак, не цялата... продукция трябва да се бракува и рециклира! Сега да разгледаме самоличността на автора на тази премъдрост. С просто око се вижда, че не е ни ортодоксален християнин, ни католик. Защото тези две религии приемат съществуването на Иисус Христос, който е ДОШЪЛ ДА ИЗКУПИ ВСИЧКИ НАШИ ГРЕХОВЕ. И минали и бъдещи! На пръв поглед, това е парадокс – създавайки ни, Бог знае за бъдещите ни грехове, но ни праща Сина си да ги изкупи на кръста. Това обаче е Религия, не рецепта за козунак, а Бог е Началото и Края и във всичко се съдържа частица от Него. И тъй като Христос е Син Божи, част от неделимото триединство на Бога (Бог Син, Бог Дух и Бог Отец) и знае за нашите бъдещи грехове, следователно знае и другата една трета, тоест Бог Отец. А щом знае, значи... какво? Ами нищо, изречението няма смисъл, защото Бог знае за нашите бъдещи прегрешения, осведомен е, но все пак ни създава, надявайки се... на чудо, може би. И тъй като аз, атеиста, знам тези неща за религията, следователно творецът не е и убеден атеист, който е изучавал Библията, не е и теолог и ... бих могъл да изреждам още много, но ще спра до тук – не е писател просто човека. Може да е всякакъв друг.

Тези два примера целят да покажат, че макар краткостта да е еманация на гениалността, не всичките й проявления са достойни за подражание. На единия от обявените конкурси бяхме буквално залети от десетки да ги наречем... “хайку разкази”, чиито автори дори си позволяваха да обявят своята свръхгениалност “а приори”. Предварително, сиреч. Трябваше задължително да ги обсипем с награди и хвалби, и когато това не стана, последваха злостни нападки в нет-а. Но връчихме награда за сюжет на късометражен филм, който бе много повече разказ от останалите. И прочее, го направихме, щото в сценария е възможно само схематично да бъдат отбелязани действията и героите. В литературата това е НЕВЪЗМОЖНО. Една кинолента не е само сюжет, следват много други неща, като едно от тях е детайлизиран комикс (съществуват множество наименования, ползвам най-популярното) на мимиките, действията на героите и околната обстановка и пейзаж. От друга страна, словото съдържа еманация на понятията цвят, звучене, аромат, които съдържат в себе си изразена емоционално енергия, проявяваща се при точното подреждане на думите, епитетите, глаголите и улучената ритмичност, при смисловото съдържание на самата фраза.

Да се пише кратко не е лесно, но който иска да е лесно, да напише роман от хиляда страници. Търсете непрестанно помагала, които да запълват празнините в познанията Ви. Четете при всяка възможност, така се обогатява изразният език. Прегледайте статиите в няколко вестника, журналистите и репортерите в местните и централни медии могат да подскажат идеи. Опитайте се да опишете събитие, което е значимо за Вас така, че да е като публикувана статия във вестник. Защото те са образец за краткост. Преценете доколко се е справил даден автор, като изхождате от познато за Вас събитие. Проверете в учебните помагала дефинициите за интересуващите Ви форми. Опитайте се да напишете кратък разказ – три-четири страници, като предварително изгответе схема-скелет на произведението. След това опишете детайлите и характерите на героите според плана и първоначалната идея. Да твориш, да изследваш, да построяваш фразите, да търсиш и да намираш – това е пътят към творческото безсмъртие. Ако това не е достатъчно ясно, потърсете учителката си по литература, тя няма да откаже помощ.

Многообразието на жанра фантастика. Разделение. Прогностика

Чисто условно фантастиката се разделя на две основни направления – сайънс фикшън и фентъзи. Сайънс фикшън е научната фантастика, в която основна тема е научното откривателство. Съществен дял от нея представляват звездните пътешествия – създаване на космически кораби, използване на нови технологии за свръхсветлинен двигател, откриване на нови светове и тяхното трансформиране до годни за обитаване от човека, срещи с високотехнологично развити цивилизации, роботехника, нанотехнологии и други. Фентъзи, (букв. “фантазия”) без да отхвърля темите на научната фантастика, разкрива неизползвания потенциал на човешката душевност в психологически план. В този поджанр с предлагат нетрадиционните идеи – вселяване в чуждо тяло, метаморфози и неизползвания пълноценно капацитет на човешкия мозък и т.н. (Сега засега ползваме едва 3% от най-загадъчния човешки орган, най-интелигентните и гениите ползват между четири и седем!). Някои изследователи считат, че като трети поджанр трябва да се разглеждат утопиите – измислените светове, в които писателят наслагва собствените си възгледи за социално устройство на човешката или нетакава цивилизация. Ще си позволя да не се съглася с това твърдение. Най-малкото, защото описваната идеална общност рано или по-късно в повествованието достига до някакво технологично развитие, или преживявайки кризисна ситуация излъчва качествено нов индивид – овладял силата на човешкия дух или пък силата на мисълта. Който и от двата пътя на описание да поеме утопията, попада или в единия или в другия поджанр, което не позволява да се постави като разграничаване някакви изцяло собствени обособености. Нерядко добре функциониращият обществен механизъм е изграден на високо техническо ниво от качествено различни индивиди, тоест налице е компилация от двата поджанра, което прави текста неопределяем поджанрово.

(Считаният за апологет на научната фантастика Айзък Азимов има подобна творба – в цикъла разкази “Аз, роботът” се появява “изкуствен интелект”, който чете мисли. Същото е и в цикъла за детектива Илайша Бейли – “Стоманените пещери”, “Голото слънце” и др. Налице са двата компонента – висока технология и ново качество. Точно затова считам, че поджанровото деление е условно.)

И не на последно място, утопиите акцентират върху социалните отношения между индивидите в свят с изкуствено зададени параметри, което е в сферата на научна фантастика, защото е като математическо уравнение и в същото време са пропити с патос и идеализъм вследствие на Човешките идеали за Обществото, което пък си е фентъзи. Не е пресилено да се каже, че произведенията не могат да се разглеждат като фентъзи и сайънс фикшън в изчистен вид. Много често темите се преплитат и разделението е невъзможно. Разбира се, любителите на каталозите създават някакво поджанрово разделение по категории, с което смятам да се съобразя, макар и делението за мен да е изцяло ненужно, безсмислено и условно. У нас много издателства издават фантастична литература, но всяка Антология на фантастиката е непълна. Непълна ще бъде и следващата по-долу категоризация, тъй като много от определенията са спорни и дискусионни. И така, подразделенията във фантастиката са: пародии, катастрофи, твърда (хард), контакти, агресив, мистика, еротика, героика, космос, утопика (включваща и антоутопии), време (тайм), роботика, психологическа, криминална, магическа, хорър (ужаси), киберпънк, пост-киберпънк или нанопънк, стиймпънк, алтернативна и квазиистория.

Пародии: нелишени от хумор представи за функционирането на нашия свят или въображаем такъв. Гротескно описаните уродливи форми на човешкото общуване и постиженията на съвременната цивилизация са подложени на остра критика. Под лупа се разнищва целия човешки потенциал – технологичен и творчески.

Катастрофи: Често освен катаклизми от вселенски мащаб този раздел включва и сътресения на планетарно ниво. Конкретно се описват ситуации, в които Земята е споделяна от глобално бедствие, застрашаващо живота на всички живи същества, както и реакцията най-интелигентния неин защитник – човека. Почти на 100% историите от този тип завършват с щастлива развръзка – т.нар. “хепи енд”. Човекът успява да овладее положението като цяло, с немалък дял жертви. Възможни са варианти, при които човекът получава навременна външна помощ – от ИИ (изкуствен интелект) или иноземна цивилизация, хуманоидна или не.

Хард: Най-неуточнения и неясен подвид. Имат се предвид най-вече трагично завършващи за човека или земята истории от всички подразделения. В някои произведения човечеството губи бази в Слънчевата система, Галактиката или Метагалактиката, търпи загуби в жива сила и технологични продукти в резултат на необмислени действия, военни удари или като резултат на небрежно отношение от нехуманоидна цивилизация с други морални норми.

Контакти: Хомо сапиенс среща разумни представители на друга раса, независимо от факта, дали желае това или не. На преден план изпъкват проблемите с общуването с иноземния, бил той хуманоид или не. Някои автори приписват на извънземните човешки черти, а други изцяло променят освен облика и психологията и мотивацията им. Възможни са три ситуации – вражбедно настроени, приятелски настроени и небрежно... различни инопланетяни. Човешката раса реагира в същите рамки, като са възможни комбинации.

Агресив: До голяма степен е част от предходния дял. Човечеството осъществява контакт, но целите са различни – или ние завладяваме тях или те нас. Някои наричат агресивната фантастика военна, защото се водят безконечни междузвездни войни с променлив успех. Основната мисия на сюжета извън баталиите се свежда до простия въпрос “Защо стигнахме до конфликт?”. Отговор обикновено липсва.

Мистика: Живите богове се срещат с човека и го подлагат на изпитания. Понякога той самия е способен да се превъплати в друг хуманоид или подлежи на трансформации, превръщащи го в обитател на флората, фауната или самият той е Върховен Творец. Често срещан мотив е обща битка на Бог и Човек срещу реална заплаха от по-висши същества или сили. Щастливия завършек за Човечеството като цяло не е задължителен.

Еротика: Най-причудливи форми на живот (кой знае защо) желаят съвкупление с човека. Полученият хибрид получава като наследство от двете раси най-доброто за оцеляване. Понякога от връзката произлиза свръхчовек или свръхнехуманоид. Човечеството като вид губи позиции, регресира и отмира.

Героика: интересен и непредсказуем подвид. Свръхспособностите на героя разрешават нерешимите до този момент поставени проблеми. Появява се винаги на точното място и точното време за да се превърне в Спасител на Цивилизацията, Слънчевата система, Галактиката или Универсума от врагове с най-различни намерения. “Хепи енд”-а е задължителен за Супергероя и част от Човечеството, което да го аплодира. Често се поставя в безизходни ситуации, от които се измъква невредим посредством чудо (ситуация “Деус ин макина”, Бог в машината).

Космос: предприемат се различни по дължина и времетраене пътешествия и се извършват всякакви експерименти. Много теории за строежа на космическия кораб се разглеждат детайлно тук. Полемика предизвиква и функционалния тип двигател, способен да развие скорост близка и над тази на светлината. Някои автори считат, че скоростта на светлината е пределна граница за четириизмерната вселена. По принцип е акцентирана върху проблеми от философско и морално естество. Други твърдят, че трябва да се строят кораби с размери на планетоид, защото и най-близката звезда ще остане на разстояние няколко човешки поколения, на каквото и технологично ниво на развитие да се намираме.

Утопика: космическа приказка, предоставяща неограничена възможност за измислените ситуации. Въображаемия свят, земен или иноземен е рамкиран от фантазията на писателя. Той се явява своего рода “Бог творец”. Цялото творение зависи основно от неговия мисловен процес с всичките му идеи, надежди и предразсъдъци. За определен отрязък време – пространство авторът е формиращото начало. Понякога се предписват рецепти за по-хуманно или съвършено общество. По-критично настроените творци прибягват до антиутопии, които остро бичуват недъзите на Обществото.

Тайм или време: като неразделна част от пространството (пространствено-времеви конинуум), времето поставя пред човечеството редица нерешими от конвенционалната наука проблеми. Героите подхождат нетрадиционно към решаването им. Понякога получават свръхспособност да преодоляват огромни пространства за време нула. В други случаи телепортацията е продукт на технически напредък, зависим само и изцяло от фабулата и главното действащо лице. За съчетаването на всички компоненти в интересно и увлекателно четиво се изискват сериозни познания по космогоника и проследяване на последните теории във физиката и метафизиката (Философия на физиката).

Роботика: Специфична особеност тук представляват психологическите проблеми на мислещата машина – т.нар. ИИ (англ. АI; изкуствен интелект). Изобретен от хомо сапиенс, ИИ не различава изкуствения си произход от естествения на изобретателя, което е мотив за конфликти. Според някои автори, ИИ е следващото звено в еволюционната верига. (Човекът съществува, за да създаде същество от по-висш тип, самопроизвеждащ се разумен автомат). Повечето описвани развръзки обаче се разрешават чудодейно (бог в машината). което е явен недостатък не само за произведението, но и за творческите търсения на повествователя.

Психологика: занимава се с паранормалните явления и силата на човешкия дух и потенциал. Често героите откриват в себе си неподозирани “пси” възможности в неизползваната част от човешкия мозък (97% по последни данни). Науката или е подпомогната от свръхчовека в сериозните си задачи или той се превръща в носител на белезите на нова раса с нейната проблематика. Тук се използват телепатията (четене на мисли), телекинезата (преместване на тела със силата на мисловния процес) и телепсихията – “астралния двойник”, “духовното тяло”, или “разумното съзнание” се изпраща безкрайно далеч за време нула.

Криминална фантастика (крайм; крими): Главното действащо лице се поставя в ситуация на неразрешима загадка, свързана с извършено криминално деяние. В процеса на развитие на сюжета мнимият (лаика) или професионалният детектив открива в себе си специализирани психологически качества, които му позволяват да разкрие извършителя на престъплението. (Понякога действието трябва да се прекрати или предотврати, в съответствие с казуса.)

Магия (меджик): Тук всичко е възможно и постижимо, няма непреодолими препятствия. Специфичността е в разработването на идеите и във възможностите на твореца да разработи увлекателно четиво. Движеща сила са магьосници, вещици, вещери и други притежатели на паранормални и свръхсетивни възможности. Основният недостатък е конфликтността – всичко се свежда до простичкия мотив – битка между добро и зло. Този подвид е неотделим от приказката, като в много случаи разликата е, че не започва с думите “Имало едно време...”. Най-добър пример в това отношение са сагите за Хари Потър.

Хорър : литература на ужаса и ужасното. И тъй като страхът има много лица, хорър произведението може да представлява компилация от много поджанрове, като характерна черта е скоростното протичане на действията, като във всяка остросюжетна творба. Нерядко чертите на героите са гротескно изкривени, понякога до пълна неузнаваемост. Тук е и мястото на свръхгероите или супергероите, персони, с които ще ви занимавам отделно.

Киберпънк: фантастичните елементи имат кибернетичен характер – изкуствени свръхинтелекти, електронни комуникации, биологично-кибернетични връзки и др.

Пост-киберпънк, нанопънк: тук се набляга на нанотехнологиите, които властват в един побъркан на тема технологии свят.

Стиймпънк: алтернативни пътища за развитие на технологиите и науката.

Алтернативна история: произведенията разглеждат развитието на Обществото от друга гледна точка на историческите процеси – например Втората световна война е завършила с победата на Хитлер. (Някои твърдят, че това вече се е случвало – чрез манипулации на отделни ситуации в миналото е въздействано на сегашното настояще.)

Квазиистория: описание на скритите механизми стоящи зад реалните политическо-исторически събития с неправдоподобно фантастични елементи. (До голяма степен част от предния подвид.)

Заслужават отметка и две други теории, а именно: Фантастиката се дели на твърда (класическа), която разглежда техническата идея, съспенса (напрегнатото действие) и острия сюжет и мека, заета предимно с вътрешния светоглед на героите, преживяванията им и отношенията им с околните. Според втората Фентъзи и Фантастика са два различни жанра, нямащи нищо общо помежду си. Изобщо, колкото категоризации и категоризиращи, толкова, че и двойно повече теории и категории в жанра. Невъзможно е да бъдат изброени, защото непрекъснато изникват нови наименования на съществуващите вече подвидове.

От литературна гледна точка обаче, историите преповтарят сюжетите си с нови елементи, според вижданията на конкретния автор и съобразно образователното ниво, което е достигнал, той измисля или не ново име.

Напълно съзнавам, че това разделяне е субективно и непълно, но то отговаря на представата ми за неделяемост на жанра Фантастика като цяло. Щото амалгамата от фантастични елементи не подлежи на тясна категоризация – важна е идейността и начина на списване. Всичко остава в ръцете на авторите – те имат право да се самоопределят и да наименуват стила си на писане. Обаче е факт, че повечето фантастични произведения съдържат маркерите на повече от един подвид, а понякога границите се размиват съвсем, когато твореца опише високотехнологично общество и вътрешните противоборства на душевността у героите или напълно невъзможния “фентъзи” свят бива обяснен научно-технически.

От времето на Шекспир насам, сюжетите за литературно произведение са изчислени на 33. Точно в това се състои многообразието на фантастичното изкуство – преплитането на теми и естественото им преливане една в друга открива нови творчески хоризонти пред всеки писател. Умелото комбиниране на известните величини с фантастичен елемент предоставя възможност за сътворяване на напълно оригинално повествование. Просто не е задължително да се робува на общоизвестните и до болка познати “сапунени схеми” – любовни или военни истории, сага за живота и делата на отделен индивид или неговия род и решаването на криминален случай.

И накрая (но не по важност) ще отделя внимание на това, което не се вмества в никой поджанр – прогностика (вристика). С тази част от фантастиката се занимават предимно учените, пишещи остросюжетна литература. За да се прогнозира бъдещето развитие на човешката цивилизация несъмнено се изискват сериозни научни и технически познания. Понякога наивисти и лаици в в техниката също се озарявани от моментни проблясъци, в резултат на което техни прогнози попадат точно в целта. Станислав Лем например, който е сериозен учен и световно известен фантаст, сбърка в прогнозата си за компютрите. Вместо все по-големи (до размерите на цяла планета и свързани последователно един след друг, като лампи в електрическа верига), обслужвани от хиляди висококвалифицирани техници, плюещи километри перфоленти, те се миниатюризираха и всеки средно разумен човек може да борави с тях. Сбъркаха и всички тези, които описаха ядрен конфликт до края на ХХ-ти век, както и тотално самоунищожение на човечеството пак до края на същия. Невярно се оказа и че “комунизъм” в различни форми ще овладее цялата планета. (Случи се точно обратното). Друг велик крах е разбития на пух и прах мит за свръхинтелигентността на делфина. (В този капан попадна и великият Азимов.) Сложноустроеният бозайник си остана риба и така и не се превърна във втората по разумност раса на планетата, която да подпомогне Човека в овладяването на морските и океански дълбини. Млекопитаещото бе научено на някои циркови маймунджилъци и толкова. На всичкото отгоре се оказа, че най-интелигентното животно от рода делфини е косатката, известна още и като “кит-убиец”. Такава грешка допусна и един от най-титулуваните учени и творци – Артър Кларк. Като цяло все още сме много далеч от овладяването на Океаните и моретата, тази среда се оказа толкова непригодна за човека, колкото и открития Космос, като някои твърдят, че дори е по-опасна, поради съществуващите обитатели, непрестанно щъкащи насам-натам и разсейващи изследователя. Безспорно най-точни (като цяло) са прогнозите на французина Верн, но на сто процента засега са се сбъднали прогнозите само на К Циолковски (1857-1935). Гражданинът на Русия от полски произход изчисли необходимата скорост за преодоляване на земното притегляне – 11 км/сек. Неговата многостепенна ракета с двигател, задвижван от течно гориво е факт от много време. Сега той се счита за “баща на Космонавтиката”, но в дореволюционна Русия теориите му са били отхвърляни като “граничещи с лудостта фантасмагории”. Признание за заслугите получава много след смъртта си. В същото време човекът, който преобърна познатия свят с ОТО, Алберт Айншайн твърди, че “Здравият разум, това са всички предразсъдъци, които човек възприема до осемнадесетгодишната си възраст”. Независимо от факта, че Циолковски е лаик, той е от т.нар. “теоретици-практици”. За да се извършат точни прогнози от лаици, са необходими сериозни познания от различни научни дисциплини.

Основните методи на прогностиката са анкетиране на социални групи от индивиди (анализ на обобщеното мнение по даден въпрос), екстраполация (чрез осмисляне на нещо вече изобретено, например велосипеда, да достигнеш до идеята за мотоциклет), моделиране на експертни оценки (тук помагат тясно специализираните статии в Научни списания и Научно-популярни филми), анализ на патентованите открития (рационализации или изобретени току-що механизми, ненавлезли в широка употреба, или спорни теоретични постулати) и антиципацията (приета за вярна теория за нещо неизучено), като всеки от тях крие своите рискови особености. Например при анализата на патенти, ако току-що е патентовано копчето, много трудно би могло да се прогнозира ципа. Преди копчето, дрехите са се завързвали със специални връвчици, разположени една срещу друга. Необходим е бил дълъг процес на експлоатация на парчето пръчка и след това кост, за да се превърне в копче, след това да възникне необходимост от плътно затваряне на дрехата, довел до изобретяването на ципа. Никой изследовател не би имал представа от тази необходимост, обусловила изобретяването на закопчаващото устройство, защото то е обусловено от последвал продължителен процес на разцвет на техническата цивилизация. Същото е и с колелото – ползвано успоредно хилядолетия за двуколки и каруци, но поставени две едно зад друго правят велосипеда. Робуването пък на остарелите неимоверно процентни схеми на изследване, води до подвеждане на прогностика, защото са приложими повече в статистиката (наименована от народа толкова сполучливо стъкмистика), отколкото в прогностиката. Всъщност проблемът тук е в самия изследовател. Неговият нисък потенциал (обусловен изцяло от социално-икономическите условия, в които живее), не може да формулира “правилния” въпрос, или той е изцяло погрешен. В такава ситуация взетите мнения от анкетираната група нямат никакво значение, защото от грешни постулати може да се направи единствено и само грешен извод. Като пример ще посоча статията на Николай Христов “2033 г. През погледа на младия българин”, публикувана в сборника “Фантастика 1” през 1985 г. В иначе нелошата статия г-н Христов използва най-неподходящия (но единствено възможен) метод – анкетиране на голяма социална група. Но мисленето е самостоятелен творчески процес и пренебрегването на този простичък факт води до печални резултати – цели 29% от анкетираните анонимно в Пловдив младежи твърдят ... че в 2033 г. ще е изградено зряло Комунистическо Общество! Такова не само няма да има, ами издънките му не успяха да прескочат въобще ХХI-ви век. Очевидно тук е зададен грешен въпрос, защото в същата статия има друга прогноза, която има голям шанс – премахването на лева като разплащателно средство. Това ще стане много преди тридесет и третата година, защото след приемането ни в ЕС ще въведем и единната европейска валута – евро. Прогнозата е на път да се осъществи наполовина. До крайния срок остават бая години, в които всичко може да се случи – току-виж на 01.01.2034 г. осъмнем изобщо без средство за разплащане, по една или друга причина (било то световна война, планетарен катаклизъм или Дай, Боже икономическа обусловеност). Засега най-точни си остават екстраполацията и моделирането на експертни оценки. До известна степен може да помогне и анализа на патентованите вече открития, но както вече отбелязах мисловният процес е строго индивидуален, моментните озарения на гениалност са напълно непредсказуеми, а и не всеки има достъп до Патентното ведомство. При антиципацията опасността е видима от пръв поглед – първо се приема за вярна някаква теория, а после се търсят обосноваващи я доказателства. Тук се разчита предимно на гениалните прозрения и е факт, че мнозина отричат този метод на прогностиката. Последните три възможности (без антиципацията) са използвани широко от ненадминатия прогностик Жул Верн, като един от най-добрите му приятели е работил точно в архива на френската патентна служба, където фантаста е прекарал десетки часове, четейки описанията на неосъществените още проекти… В заключение е необходимо да се отбележи, че рядко прогнозите се оценяват положително от съвременниците на анализатора и като правило се сбъдват най-противоречивите и фантастично звучащи от научна гледна точка.

Препоръчителна литература:
Потъването на Япония – Сакьо Комацу,
Звездни рейнджъри – Хайнлайн,
Аз, роботът – Азимов,
Нищо по-опасно от една Амазонка – Издателство “Неохрон” книжка №8,
Звездни дневници – Станислав Лем,
Пътеводител на галактическия стопаджия – Дъглас Адамс,
Пришелецът – Алан Дийн Фостър,
Адски свят – Саймън Грийн,
Седем стъпки до Сатаната – Абрахам Мерит,
Конан Варваринът – Робърт Хауърд,
Бъдеще предварително – Рей Бредбъри,
Пътуване в Уибробия – Е. Манов,
Психопрограмираният – Атанас П. Славов,
Смърт в екстаз – Лари Нивън,
Историята на самотния редник – Янчо Чолаков.

-------------------

Още по темата:
Направление фантастика (1): Напътствия към начинаещия
Направление фантастика (2): Фантастиката като извор на идеи от дълбока древност
Направление фантастика  (3): I. Динозаврите
Направление фантастика  (3): II. Златната епоха
Направление фантастика (3): III. “Новата вълна” (“Ню уейв”)
Направление фантастика (3): IV. Съвременни автори
Направление фантастика (3): V. Българска фантастика. Основоположници и Съвремие
Направление фантастика  (4): Окултизмът
Направление фантастика  (5): Основи на гадателските системи и астрология. Мистика
Направление фантастика  (6): Психологически особености на Фантастичното творчество
Направление фантастика  (7): Въображение и реалност. Фантастичен реализъм
Направление фантастика  (8): Кратък речник на ползваните термини

-------------------