Направление фантастика (2): Фантастиката като извор на идеи от дълбока древност

Фантастиката като извор на идеи от дълбока древност. Първопроизход

От десетилетия насам е прието да се счита, че основоположник на жанра фантастика въобще е писателят Жул Верн. Несъмнено французинът е един от корифеите, идол, на чийто олтар мнозина автори и сега палят свещи и принасят всесъжения, колчем пресъхне мижавия поток на твърде лесно изчерпващата им се творческа идейност. Миросан от Бога или не, белязан от Съдбата или не, Верн придоби догматично значене с невероятно точните си предсказания в поредицата си от творби, преиздавани неизменно в милиони тиражи и до днес. При това, на стотина езици! Разбира се, че не бих могъл, а и не искам, да оспорвам тук значението на създателя на “Капитан Немо” за съвременната фантастика. Спокойно може да се твърди, че без него светът би бил различен, а и безусловно много по-скучен. Ще се опитам само да оборя схващането, че горепосочения майстор на художественото слово е основател на жанра фантастика. Прието априори от илитератите, това безкрайно нелепо твърдение учудващо дълго битува сред интелигенцията. Със силата на бумеранг обаче то се стоварва върху съвременните писатели, защото “една лъжа, повторена сто пъти става истина”. Изкристализиралата от вековете народна мъдрост точно описва настоящата ситуация. И като споменах народа, какво друго, освен фантастика в най-чист вид представлява приказния фолклор? (Тук изцяло изключвам съвременните приказки, сътворени от определен и известен на всички разкачвач на истории и басни, като Лафонтен, например). Странните събития, които се случват на героите, невероятните приключения, които изживяват, чудодейния завършек (винаги щастлив!), нима това не е фантастика? Славянските народи имат огромна база, чиято необятност може да бъде обхваната само от сериозно научно изследване. Но кой знае защо, приказките стоят някъде в периферията на общата идеология на жанра. Може би, защото не са подписани от автор и се предполага, че са насочени към подрастващите, които трябва да извлекат от тях първите си житейски поуки. Другояче казано, това е първата фаза на подготовка за предстоящата непрестанна битка за оцеляване, наречена за краткост човешки живот. Това твърдение е дискусионно, признавам това, но малцина от възрастните четат приказки. Жалко, че на някои не може да им бъде вменено като задължение – част от съвременниците ми изглеждат напълно неподготвени. Както се казва в “брадатия” виц – “половината не са в час, а другите даже не са и на училище”. Житейските поуки обаче са общовалидни, и като такива са задължителни за малки и големи. Дори за възрастните още повече, защото те трябва да ги прилагат пряко във възникналите ситуации в съвременния бит спрямо себеподобните си. Този аргумент е напълно достатъчен, за да опровергае твърдението, че приказките са насочени само към децата и юношите. Остава другата част – народното творчество е неподписано и като такова е низвергнато от теоретиците на фантастиката и е избутано някъде в килера на познанието за жанра. Въпреки голямото изкушение, което предизвикват приказките у мен, очевидно не бих могъл да ги използвам за собствената си цел – да докажа, че Верн не е баща на фантастичните истории, а само стойностен техен продължител.

И да искам, не бих могъл да пропусна някои примери, които биха могли да подкрепят гледната ми точка. Нека отклонението не е толкова голямо, колкото са митологията и фолклора. Различните божествени системи у народите (били те монотеистични или не) също изобилстват от фантастични сюжети, но ще ги извадя от доказателствата, с ясното съзнание, че те са непреводим аргумент, тъй както и приказките. По простата причина, че са останали неподписани от автор. Нека разходката ни назад не стига времената, когато над буйния огън в пещерата свирепи шамани разказват небивалици за срещите си с Бога. По-новото време (за нас архаично) когато са създадени първите писмени образци на литературата оцелели до днес, е напълно достатъчна. Нека изключим Омир с неговите “Илиада” и “Одисея”, само защото са писани в хекзаметри (мерена реч) и са по-близо до поезията, отколкото до прозата. Първото име, което ми идва наум е Лукиан, с неговата “Истинска история”. Оцелял почти изцяло (липсват фрагменти от някои глави), това определено е един от първите фантастични романи. Главен герой е автора, който воден от любопитство да открие “какво има на другия край на океана и какви са хората, които обитават отвъд”, предприема пътешествие зад Херкулесовите стълбове (Гибралтар). На осемдесетият ден (?!) експедицията открива ... остров! (До средата на ХVI век прекосяването на Атлантика с платноход трае около два месеца и половина! Обаче римлянинът няма как да знае това... през втори век от н.е.) На новооткритата земя текат реки от вино и след няколко дребни инцидента корабът на откривателите е понесен от ураган и е повдигнат на “три хиляди стадия” височина и след едноседмично пътуване хероите пристигат на ... Луната! (Друг е въпроса откъде един гърчеещ се римлянин знае приблизително размерите на планетата, височината на нейната атмосфера и времетраенето на полета до нашия спътник.) Това е първото описано пътуване до земния сателит. Нещо повече – идеите на твореца са неизчерпаеми и избухват с невероятна сила и понесени на крилете на фантазията достигат изумителни върхове! Не е пресилено да се каже, че Лукиан очертава бъдещите насоки на жанра. Романът му съдържа (разбира се, неразработени) пътешествия в Слънчевата система, създаване на бази на околните планети и усвояване на ресурсите, вкл. Земесъздаване (тераформиране, тераформинг). Хората на Луната обработват земята, патрулират владенията си с триглави орли и царят им е ... ахеец (грък, землянин)! Приключенията оттук нататък следват едно след друго – война с жителите на Слънцето (чийто цар, естествено, е Фаетон) и робство след загубата на битката. А причината за войната е ни повече, ни по-малко от ... спор за разполагане на база на Венера! Ето че първата сага за междузвездни войни е написана през II век от н.е. Спор не може да има, защото армията на Луната очаква и получава подкрепление от съзвездието Голямата мечка. Което си е първия описан десант на военна единица от пришълци в рамките на нашата звездна система. Очевидно е, че това произведение, макар и жанрово определено като “античен роман” си е фантастично, и не може да “виси” самостоятелно в епохата, чиито несгоди автора преживява. Честите заемки от една или друга творба, преплетени в нова трактовка на ситуациите са познато явление. Нещо повече, грамотните хора тогава считат плагиатството за задължително, стига да е от придобили популярност предшественици или съвременници. (Обратното също се е случвало – недотам известни творци са приписвали произведенията си на именити в миналото люде на перото, за да наложат по-лесно идеите си на читателите). Тук е мястото да отбележа, че липсата на конкретен автор в по-древните текстове до известна степен се дължи именно на тези плагиатствания на епизоди, че и на цели глави. Често компилаторите съзнателно пропускали името на първия автор. В онези времена, книгата се е списвала в един-единствен екземпляр. Желаещите да я притежават са заплащали нейния препис. Как тогава да не се ядосва човек на опожаряването на Александрийската библиотека? Според някои сведения, тя е съдържала над 700 хиляди тома! Какво богатство е превърнато в пепел и прах, разпилян по посоките на света.

Друг “античен” роман, който отчасти може да се приеме за фантастичен е “Златното магаре” на Апулей. Стилът на тези двама съвременници обаче е напълно различен. Докато в “Истинска история” драматичните обрати следват приключенската героика, то при Апулей повествованието е по-скоро философско-социално, утопично с фантастичен елемент (магии, чародейства и метаморфози (преобразявания) на героя на фона на невъзможните за живот социални условия). Изобретен е качествено нов хибрид – вече не става въпрос за получовек-полуживотно, както в гръцката митология, а за магаре, чието съзнание е човешко. (Ситуацията по-късно е плагиатствана в “Пинокио”, който запазва човешкото си съзнание, макар и да е дървена кукла с дълъг нос, но отвън е магаре). Както отбелязах по-горе, откровените плагиати по това време са били нещо съвсем естествено, а фантастичното четиво се е радвало на широка популярност. “Най-ранен по време на възникване тип античен роман е народното фантастическо четиво. Негова класическа книга била “Чудесата отвъд Туле” на Антоний Диоген, от която са оцелели само отделни фрагменти...” (Б. Богданов, 1976 г., “Античният роман и народното начало на жанра”). Можем само да съжаляваме, че голяма част от творибте на античните писатели не са стигнали до нас. Оцелелите обаче са се превърнали в емблема, достойна за подражание – при формулирането на сюжета в средновековния роман често случки и герои са заимствани от античния такъв. В рицарския роман, вплитащ в себе си любовна интрига и героика с фантастичен елемент е направо неопределяем жанрово. Фантастичен елемент ползва в творчеството си и Шекспир, но той единствено подсилва ефекта от определена ситуация или прибавя допълнителен описателен елемент към образа на героя, бил той положителен или отрицателен.

Но да се върнем отново по-назад, към Омир. (Името му предизвиква спорове, най-често се употребява Хомер. (Някои теоретици отричат авторството му върху “Илиада” и “Одисея”. Докато в “Илиада” се описва война с общо взето съседно племе, то как следва да се класифицира “Одисея”? Приключенията на Одисей са повече от фантастични. А трябва ли да отричаме фантастиката, само защото е написана поетично? Решително не. “Одисея” е класика в поджанра “фентъзи” – да вземем само един пример – подаръкът на Еол към ахееца. При посещението си при бога на ветровете и бурите (пряка среща с бога!) Одисей получава като дар ... чувал с ветрове! Отворен по непредпазливост от неговите другари, този чувал се превръща в опорна точка за преобръщане на цялото повествование. Отприщените стихии счупват мачтата, скъсват платното и тласкат хората към страшни и интересни ситуации, така майсторски описани от Омир. Нима това не е “фентъзи”? Естествено, написаното от Омир също не “виси” самотно в литературното пространство. Митологията на Древна Елада е пропита с фантастика. Тя е и единствената, където човек притежава характер, доближаващ го до боговете, както и самите богове обладават човешки черти. Те грешат, сърдят се, поддават се на моментни увлечения и настроения, влюбват се... А всеки, който е чел “Книга на мъртвите на древните египтяни”, ще се съгласи, че това е първият опит да се обхване литературно непознаваемото – смъртта като начало на живота, макар и задгробен.

От казаното до тук следва, че Верн не може да бъде наречен “баща на фантастиката”, тъй като писмени източници в жанра са съществували десетки векове преди да се роди. Нещо повече – основните течения във фантастиката като героика, звездни пътешествия, междузвездни войни, метаморфози, са очертани още от Омир, Лукиан и Апулей. Несъмненият принос, както вече подчертах, на Жул Верн не може и не бива да бъде зачеркнат. Но може би, следва да дадем думата на самия него? Моля! Французинът твърди, че “баща на фантастиката” е ... Едгар Алан По! Което е трябвало да се напише, написано е. Американецът По извади от бутилката духа на съвременната фантастика и светът вече е по-различен. Разбира се, докато творчеството на горепосочения може жанрово да се определи като “Гениални лутаници”, спор за поджанровете не може да има. Гениалният англичанин Хърбърт Уелс положи основите на “фентъзи” (букв.фантазия), а Жул Верн е “баща на съвременния технократично-прогностичен фантастичен роман”. Или по-скоро на класическата “Сайънс фикшън”, научна фантастика. Изключително точния прицел на Верн в прогностиката се превърна в най-четения автор на ХХ век. Осъзнал огромната мощ, заключена в електричеството, по безапелационен начин той намери доказателства за неговото бъдещо тържество – подводницата “Наутилус” бележи епохална крачка напред и фантастиката престава да се занимава само с отвлечени утопии. Следват не по-малко значимите “От земята до луната”, (където успешно прогнозира стартовата площадка за излитане в космоса – Флорида, САЩ), “Около Луната”, “Пътешествие към центъра на земята”, “Робюр Покорителя”. Но в “Тайнствения остров” автора надминава себе си – в тази книга буквално страница по страница се описва живота на съвременния човек. Радиото, телевизията, звукозаписа и машината за неговото възпроизводство, това са само част от сбъдналите се прогнози, за които писателят не е можел според тогавашното техническо ниво дори да се досеща! А те са описани, макар и не съвсем точно. Често произведенията му са критикувани, че робуват на широко разпространената литературна схематичност. Дори и да се съгласим с това твърдение обаче, следва да се признае, че изпъстрения от приключения романтично завързан сюжет, ярката образност на благородните характери, научното откривателство, необичайните ситуационни детайли и винаги неочаквания край превръщат творбите му в любимо за всички възрасти четиво. Същинският въпрос, който занимава поколения фантасти е – възможно ли е пътуване във времето и бил ли е Верн един от първите пътешественици?

-------------------

Още по темата:
Направление фантастика (1): Напътствия към начинаещия
Направление фантастика (2): Фантастиката като извор на идеи от дълбока древност
Направление фантастика  (3): I. Динозаврите
Направление фантастика  (3): II. Златната епоха
Направление фантастика (3): III. “Новата вълна” (“Ню уейв”)
Направление фантастика (3): IV. Съвременни автори
Направление фантастика (3): V. Българска фантастика. Основоположници и Съвремие
Направление фантастика  (4): Окултизмът
Направление фантастика  (5): Основи на гадателските системи и астрология. Мистика
Направление фантастика  (6): Психологически особености на Фантастичното творчество
Направление фантастика  (7): Въображение и реалност. Фантастичен реализъм
Направление фантастика  (8): Кратък речник на ползваните термини

-------------------