Направление фантастика (4): Окултизмът

Направление фантастика  (4): Окултизмът

Корените на явната катарска ерес и предполагаемите такива на тамплиери, розенкройцери и масони се губят в размирните векове преди разцвета на християнството. Но те проличават още в изначалните учения на гностиците и манихейците, смесили доктрините си с античните философски учения върху щедрата почва на Александрия и Вавилон. Изтокът и Западът се преплитат къто змиите, пълзящи по жезъла на Хермес, пратеника на боговете. Безбройните храмови ритуали, секти и школи обединяват мистичните стремежи на шумери, египтяни, юдеи, траки, гърци и римляни плюс първоначалното християнство в нещо като опит да се създаде универсална религия. Гностиците създават идеята за вечната, невидима и неизвестна същност, която поначало не може да бъде в покой. Самоизлъчвайки се и запълвайки Вселената, тя твори реалността на Битието чрез всепроникващите си вълни, които губят от тази съвършена същност отдалечавайки се от хипотетичния център. Основната триада е олицетворена в абстрактните понятия материя, демиург и изкушение. Тя обхваща всичко съществуващо: Човека, неговата история и обкръжаващия го Космос. Висшите еманации, които са носители на божествената частица, същевременно са и носители на свойството на божеството, се наричат еони. Подредени по питагорейските закони за числата, образуват “плерома”, съвършеният рисунък на Абсолюта, наречен Всестранен разум. Демиургът, Висшата сила създала света, се считала за последна степен, най-несъвършената еманация на тази “всестранност”. Оттук се извежда полярността на създателя – равномерно разпределение на светлината и мрака, на доброто и злото, на силата и слабостта в духовен и физически аспект. Затова човешката душа е пленник в тъмницата на тялото в несъвършения и изтъкан от противоречия свят. Страдащите нетленни души могат да бъдат освободени само от “изкупителя”, един от Висшите изрази на божествения разум на световния дух. Оттук и желанието за освобождение на душевността от веществен плен и да се възнесе към духовния идеален живот. Хората се разделят в зависимост от преобладаващото в тях материално или духовно начало на касти. На земните твари им предстои да измрат в мрака на невежеството, на “психиците” (от гр. Психе – душа) ще се позволи да се въздигнат до постиженията на демиурга (създателя) и само “пневматиците” (от гр. Пнеуматикос – въздушен), хората на духа можели да съзрат божественото присъствие и светлина. (По-късно във времето трубадурите в своята “алба”, песен на утринната зора ще вплетат прекосилата времето нишка на универсализма: “златен изгрев”, “лазур”, “зора”, “лъчезарна заря” и т.н. Тези символични понятия са пряк досег със соларните (слънчевите) монотеистични култове.) Гностичната система, едновременно варварски пищна и изтънчено метафизична, поглъща все повече нови вероучения и поради тази сложност трябва да се разпадне. Херметиците прибавят към юдейско-вавилонските и египетските възгледи за задгробния живот заимстваната идея (от Индия) за вечното прераждане.

След изпълнения с мрак и тайни период на гностицизма, възниква сектата на василидяните. Василид творчески преосмисля идеята за съществуването на 365 еони, или “цикли на творението”, т.нар. “абраксакс”. (Особено обичан от средновековните магьосници термин, зад чието страховито име се крие обикновенната цикличност на деня!) Произведението от цифровите обозначения на буквите, които образуват тази дума е 365. Същото се получава и при изследването на името на персийския бог Митра (Miethras), галския бог на Слънцето (Belenos) и страшния Baal идващ от древността на Вавилон. Аритметичните упражнения на василидианите връщат абстрактната идея за върховен бог в първоначалния астрономичен (соларен) смисъл, отново изравнявайки изтънчената теология на християнството с езотеричните учения на езичеството. От василидяните се отцепват офитите (от гр. офитос, змиеподобен), нарекли се на змията-изкусителка, която накарала прамайката на човека да опита от ябълката, забранениея плод на познанието. Това е съществения принос към фундамента на Сатанинския храм, както и пръкналите се каинанити, които провъзгласяват Каин, убиеца на брат си Авел (символ на сляпата безмозъчна вяра (за първия гностик, наказан от Бог Яхве (Йехова). Противниците на всички църковни канони – антитактитите се опълчват срещу всяка религия, която възхвалява бога-творец, а адамитите обявяват брака за плод на греха и хвърлят дрехите си, проповядвайки любов към собственото тяло и това на ближния, като част от божествената същност, от която то произлиза.

Не трябва да се подценява и учението на персиеца Мани, когото албигойците толкова почитат. Учението му пленява умовете и сърцата на хората не толкова с екзотичност, колкото със скритата в странните кривулици на мисълта идея за универсална връзка между всичките прояви на битието. Манихейството слага неунищожим белег върху религиозните търсения на европейците и върху техния светоглед. Мани е роден някъде около 210 год. от н.е. в Ктесифон, селце на сектанти. Възпитан в атмосфера на мистика и фанатизъм, отрано се запознава с езотеричните учения, участва в тайнствата на Митра и дори известно време е християнски презвитер. Черпейки от всички достъпни източници, разработва собствена християнско-гностическа доктрина и под името Параклеит започва да проповядва новото учение в двора на персиеца Шапур Първи. Достига с мисионерската си дейност до Индия и Китай, попада в робство и бива откупен от вдовица. Сподвижниците му по-късно се наричат “вдовишки синове”. Последните години от живота си прекарва, живеейки в пещера като отшелник, хранейки се с корени, треви и плодове. Приписва му се авторството на няколко трактата, познати предимно от преразкази на враговете му и оцелели само отчасти. Най-популярни сред манихейците били “Книга на гигантите” и “Шахнуракано”, в които Мани излага доста непоследователно космогоничните си представи. Характерното противопоставяне светлина-мрак и дух-материя Мани въплъщава в “дърво на живота” и “дърво на смъртта”. Първото осенява с благодатната си корона Изтока, Запада и Севера, а второто обитава пустинния Юг. Царството на изпълненото с великолепие и животворяща мощ “дърво на живота” било безпределно. “Няма нищо друго ни наоколо, ни отдолу, ни отгоре или в една точка, а има само едно дърво на живота навсякъде и безкрайно. Нищо не го заобикаля и не го обгръща, то съществува сред плодовете си и царството му е в самото него. Бог е оградил това място със стена, за да не възбужда желания в дървото на смъртта, да не го измъчва и по този начин да не подлага на опасност дървото на живота.” Но въпреки наличието на стена, борбата между доброто и злото е неизбежна. От “дървото на смъртта” постоянно изникват филизи, между които бушува жестока война, породена от злоба и омраза. Това вътрешно напрежение води до контакт с областта на доброто и поразени от невижданата светлина и пронизани от завист, силите на мрака, макар и формално разединени (“частите на дървото на смъртта не се познават помежду си”), все пак се обединяват и се нахвърлят върху областта на светлината, тоест доброто начало. Материята, с нейния мрак и кал, бури и потопи, демони и отвратителни чудовища се опълчва срещу носещия светлина ефир. Така възниква принудителното смесване на частиците на доброто и злото. Светлината, не можейки да причини никому вреда поради живопораждащите свойства, само блокира и парализира зловонното и пагубно дихание на мрака дори със самото си присъствие в лагера на врага. Пазейки доброто и унищожавайки злото, носещите светлина елементи продължават да летят в мрака. “Книга на схолиите” (от гр. схолион – пояснение) на епископ Теодор Ван Хони придава на умозрителната космогония на манихейците необходимата конкретност: Областта на светлината обхваща пет основни центъра на василидианските еони. Това са “чертозите” – източници на благоуханния въздух, прохладния вятър, ясната светлина, животворната топлина и чистата вода. Противопоставя им се армия на злото и мрака от бездната. Доброто се персонифицира с разум, знание, мисъл разсъдък и воля, а злото с диаметралнопротивоположните отрицателни качества. В хаоса на битката между основните сили, първичният “Баща на всичко велико” създава “Майката на света”, която ражда първия човек, а той – петима синове. Погълнати от еманациите на бездната и пленени в мрака на невежеството, първия човек и потомството му водят борба със силите на Ада. Седем пъти те призовават бащата да им се притече на помощ, и той им изпраща “Животворния дух” с петте му чеда. Така битката завършва с временен успех – първия човек е освободен и възвисен, но не и синовете му, тоест човечеството. Петимата синове на духа избиват “архонтите”, синовете на мрака и дават кожите им за материал, от който е направено небето. Следва дневното светило, луната, звездите и реалните стихии – въздух, вода, огън. Все с усилията на “животворящия дух”. Този дух просвещава пленения разум, освобождава го от оковите на адския сън и му открива сияйните далнини на небесата. Само тогава освободената мисъл може да проумее основното тайнство на манихейскиия символ на вярата. Основните принципи са защитата на душата от всякаква телесна мръсотия, самоотричане и въздържание, постепенно преодоляване на оковите на материията и окончателно освобождаване на божествената същност, затворена в човека. Наложени са и забрана на чувствените удоволствия, консумацията на вино и месо. Дори и в такъв вид обаче от съвременна гледна точка се разпознават култът към Слънцето и неговите екстазни мистерии. Колко изчистен в сравнение с гореизложеното изглежда Хелиополския култ на фараона Ехнатон! Манихеите се делят на “избранници” и “слушатели”, като последните трябва да се въздържат от идолопоклонство, лъжа, магьосничество и проливане на кръв, докато живота на избраните е оплетен с безбройни табу-та. Съобразно с идеята за пълно взаимно отражение на законите на небето и земята (светлина-мрак, добро-зло и т.н.), Общината на “избранниците” се разделя на пет степени. На върха са “учителите по кротост”, следват “синовете на видението”, “синовете на разума”, “синовете на тайната” и “аудиторите” (слушателите). Разпознахте ли модела? Ами да, остава да се раздели Общината на слушателите на две части – старши и младши прислужници, слуги, членове или както се наричат там и ето ти класическа пирамидална седемстепенна тайна общност. Без значение е наименованието – албигойци, катари, богомили, тамплиери, розенкройцери, масони, орден на тевтонците, на знаещите или не, на съвършените или не до там и т.н. Горе-долу това е плетеницата от вярвания и представи (плюс гръцката и римската митологии), с които трябва да се пребори за надмощие ранното християнство. От компилацията на всички тези, плюс добавки от източните вярвания възникват и окултните и тайни науки. Култът на манихеите се отличава със строгост и простота – главно пости, молитви и песнопения. Споени от строга дисциплина и от плетеница тайни ритуали, тези сектанти се нареждат под знамето на християнството, което уж искат да възродят в първоначалната му красота. Но римо-католическата църква бързо се опълчва срещу разколниците, дошли от омразната Персия. При император Теодосий Първи (379-395) цял кодекс е изпълнен със закони срещу тях. Но при Анастасий Първи (491-518) манихейството се разпространява из цялата Източна Римска Империя (Византия), но последвалите гонения изпращат “вдовишките синове” в нелегалност, и религията се разпространява тайно. За да възкръсне след това във вярванията на павликяните, евхитите, ранните български богомили, френските катари, чешките таборити и “съвършенните” албигойци. Манихейските тайнства преследват две цели: незабележимо да променят стереотипните навици и светогледа на новия член, а след това да го обучат на тайните кодове и език, което изисква търпение в обучението пред наставник. Далеч не всички са допускани до това стъпало. Които се върнали “назад”, така и си останали в лоното на католичеството, без вкусят от новите тайнства. Добри християни, искрено вярващи в “реформите”, “чистотата” и “простотата”, те отивали на кладата, без дори да проумеят същността на ереста, в която били обвинявани. Такъв е случаят в Орлеан, където с първите осъдени катари, на кладата се качили и много техни привърженици. Но само “посветените” знаели, че зад приказките за реформи в Църквата ставало въпрос за идея за съвсем различна, обратна на католическата черква. През дванайсти век дори се създават йерархични структури със свои епископи, кардинали и дори папа, “Истинският викарий Петър”, който се криел според слуховете някъде на Балканите, най-вероятно Черна гора или Хърватска. Обединило пълната противоположност на католицизма и манихейството, източния дуализъм и зороастризма, катарското учение окончателно поставя на картата изравнените права на Бога на Светлината, управляващ невидимия свят и Бога на Мрака, властващ над видимия. Пленявайки ангелите – носители на светлината, затваряйки ги в зандана на плътта Луцифер (Сатана, Сатанаил), синът на бога на мрака се бори с вехтозаветния Яхве (Йехова), който е обкръжен от от пророците, начело с Мойсей и ефирните създания – Иисус, Мария, Йосиф и други ангели, приели човешки облик. Дяволът вече е признат за могъща и равна на Бога сила, но и за негова противоположност, необходима за самото съществувание на Вселената. Тази доктрина ще стане философска основа на утвърждаването на култа към Луцифер, ангела на Мрака, гордия бунтовник, дръзнал да предизвика самия Бог. Опитите на инквизицията да изкорени в зародиш с огън и меч ереста всъщност ще обезсмъртят дуалистичния сатанизъм и ще подхранят множеството “черни” култове.

Заедно със “Светлината от Изток” обаче, европеските народи наследяват и поредица от екзотични суеверия. Собственото езическо наследство упорито защитава териториите си. Затова християнството се нахвърля преди всичко върху местните вярвания, чиито реликти можем да открием и до днес във всекидневието. Същността на конфликта е лесноразбираем – отначало църквата се бори не толкова срещу вярата в зли духове, колкото срещу култа към тях, защото на езичниците е присъщо да се прекланят пред собствените си божества. За тях злият дух е не по-малко важен от добрия. Напротив, служенето на враждебно настроено същество изисква по-големи грижи и усърдие. То трябва да се омилостивява, трябва да се печели благоволение с щедри жертвоприношения и ласкателства, докато се заслужи неговата височайша милост. Да се служи на духовете на светлината, изглеждало много по-лесно. Не е случайност, че култът към Тъмната страна е разработен много по-детайлно, по-обстойно, отколкото службата към силите на доброто. Заклинанията, магическите и погребалните церемонии, пълните с жертвена кръв чаши, направени от череп, всички те са жив пример за необикновената устойчивост на магическите ритуали, свързващи човек с един консервативен, враждебен свят, който отначало трябва да бъде омилостивен, а след това – уреден и принуден да бъде в услуга. Ранното християнство заема половинчата позиция към злото начало. Като признава формално съществуването му и определя това за догмат, то категорично забранява служенето на Сатаната, врагът на християнската троица. Обикновения вярващ е длъжен да посвети всичките си сили на Бог, докато за “Повелителя на Мрака” е оставен единствено атавистичният страх и новопридобитият ужас от мъките на Ада и предхождащия го Страшен Съд. Да се вярва, а да не се извършват служби? Това е непостижимо за езическото съзнание, още повече, че самата църква се изхитрява да възкреси някои от първичните, често пъти крайно чудновати обичаи. Например проверката, дали обвиняемият е виновен – загрявали болт от желязо до червено, поставяли го на ръката на нещастника и той трябвало да извърви десет крачки. След това местният свещеник превързвал ръката на човека, поставял църковния печат и ако след три дни нямало рана, значи бил набеден и следователно невинен. Или пък проверката дали едно дете е законно – хвърляли го във водата и ако не потъне, обявявали го за законен син на бащата, в противен случай майката рискувала да се прочуе като развратница. Съществува и обратен вариант – ако потъне, значи е праведно и законно, ако ли не, не е, дори самата вода не го иска и го отхвърля. Подобни са били и мъките на набедените във вещерство. Но не е нужно да ходим далеч на запад. Случайно присъствах на един ритуал в Ямболско, който датира от древни времена и страшно ме впечатли – “погребваха Герман”. Този славянски обичай съществува сред източните славяни – у нас, в Украйна и Русия. Когато молитвите на свещеника за дъжд не проработят, зависимите от полската реколта стопани обличат девойки като пеперуди, наричат нарочно направена кукла на бебе “Герман” и го погребват символично в синора между две ниви, на фона на псалмопенията. Това се прави, за да се умилостиви Бога, който като види страданията и на децата, да прати дъжд на изсъхналата земя, за да има плодородие. Какво бе моето изумление, може сами да си представите, когато видях кой води процесията – местният поп. Защото християнско погребение не може да се извърши без него. И така – като християнизира най-почитаните от народа езически празници и обичаи, църквата неволно попада под въздействието на магическата аура, включвайки в арсенала си и магически заклинания и баене. Към каквото следва да се отнесе и гоненето на зли духове, обладали някого, честа практика в католицизма. “Някои мислят, че не съществува никакво магьосничество и че то възниква от липсата на вяра, те мислят, че демоните съществуват само в човешкото въображение, така, че хората ги създават от самите себе си и след това се плашат от тези образи, създадени във въображението им. Но католическата вяра твърди, че демоните съществуват, че могат да пакостят с коварството си и да пречат на плодовитостта на брака...Като божие наказание могат да предизвикват вихри във въздуха, да пораждат ветрове и да карат от небето да пада огън...” Тези редове са писани от апологета и признат за най-голям авторитет в католическата теософия Тома Аквински (1226-1274). Какво повече от това признание, че тъмните сили съществуват? Пътят е проправен – следват процесите срещу вещици и слуги на дявола.

Но да се върнем малко по-назад, при “основателя” на дисциплината окултизъм. Това е Хермес Трисмегист (Три пъти велик), чието име е станало нарицателно за тайното (херметическото) изкуство на алхимията, тайното познание. Голяма част от теософите и окултистите го определят като жрец на Тот (Меркурий е римския еквивалент), който е оставил 42 ръкописни свитъка пропити с висок дух и доста смътен смисъл. Трактатите от следващите херметици го описват като земен чернокнижник, а не небесен пратеник на божията воля. Климент Александрийски (2-3 век от н.е.), който има навика обилно да цитира съвременниците си гностици, не споменава името Хермес Трисмегист, нито заглавията на трудовете му. Но пък подробно изброява папирусите на Тот, които обхващат цялата мъдрост на Египет – божествени песнопения, астрология, медицина, физиология на жената и хигиена. След век Лактанций вече се позовава на Хермес Трисмегист. От това може да се направи извода, че основните херметични трактати са създадени някъде около средата на трети век от н.е. а египетския елемент открито е заимстван. До съвременността са достигнали 14 трактата обединени в сборник със заглавие “Пемандра или пастир на мъжете”, където авторът излага поученията на божествения разум, книгата “Асклепий или посветителна реч”, четири откъса от “Дева на света” и откъслечни фрагменти. На тази основа стъпват всички следващи окултни учения. В първия трактат идеята за единен бог се отъждествява с божествения разум в образа на светлината, противостояща на влажното начало, създадено от мрака. Разумът поражда Словото. За това той е бог-отец, а Логосът син божи (“В началото бе словото, и словото бе у Бога...”. Природните стихии са произлезли от волята на бога, който вземайки своя логос и виждайки в него ред и красота, създава света по този прототип. Следва познатата гностична йерархия – “Разумът, мъжки и женски бог, живот и светлина, чрез Логос ражда божеството на огъня и духа, което от своя страна създава седем служебни духа, обхващащи чрез своите кръгове света на чувствата и ги управлява чрез така наречената съдба.” (Пастир на мъжете). Хермес поставя пред човека дръзка и еретична в самата си същност задача – чрез съвършенно знание да се слее с божественото начало и да стане негово въплъщение. Ледената скръб на “Книга на мъртвите”, разказваща за задгробните странствания на душата, е получила питагорейска абстракция и се превръща в орфически химн. “Смъртта е освобождението ни от веригите на материята. Тялото е какавида, която се разтваря, когато сме узрели за по-висш живот. При смъртта духът ни излита от тялото както ароматът от цветето, защото духът е затворен в тялото, както ароматът в семето на цветето.” (Трактат Асклепий). “Мисълта ни не може да си представи божеството и езикът ни не може да го определи. Безтелесното, невидимото, нямащото форма не може да бъде възприето във времето. Божеството е абсолютната истина и абсолютното могъщество, а абсолютно неизменното не може да бъде разбрано на земята.” Как да не си спомниш даоизма и неговата мъдрост – “Празнотата е форма и формата е празнота”. Съвсем закономерно от тук се стига до теургията – творенето на чудеса и магията. Защото също като еманациите на върховното божество, на човека е дадена сила да твори богове в посветените на тях храмове, да излъчва материя и да създава форми за чудотворните пророчески прояви на невидимите сили. Впрочем в йерархията на “сферите” царува творецът на Вселената, в ефира царува Слънцето, като управлява движението на светилата, Луната заповядва на душите и на демоните, а царят, божи помазаник, владее Земята и хората. Тук се чувства леката носталгична нотка по отминалите времена на фараоните, които са били живи богове. Средновековните алхимици приписват на Трисмегист “Tabula smaragdina”, “Изумрудената книга”, “Изумрудените скрижали”. Този алхимичен откъс с неизвестен произход, в който може да се открие описание на системата от светове и получаването на “философски камък”, е признат за квинтесенция на алхимичната мъдрост, наречена херметична философия. “Това е истина, без всякаква лъжа, вярно и справедливо! Което е отдолу, е същото като това, което е отгоре, и което е отгоре, е същото като онова, което е отдолу, за да се извършат чудесата на Единното. И тъй като всички неща са произлезли от Единното, чрез и посредством Него, така всички те са се родили от тази единна същност чрез приспособяване. Слънцето е негов баща, майка му е Луната, Вятърът го е носил в утробата си, Земята му е кърмилница. Това нещо е баща на всяко Съвършенство във Вселената. Могъществото му е безгранично, когато се превръща във земя. Отдели земята от огъня, финото от грубото, внимателно и много изкусно. Това нещо се издига от земята към небето и отново слиза на земята. То събира силата на Висшите и на Низшите области от света. И ти ще получиш великолепието на целия свят и всеки мрак ще се отдръпне от теб. Това е могъщата сила на всички сили, защото тя управлява всички най-фини неща и пронизва всички най-твърди неща. Така е бил сътворен светът! Ето източника на удивителното приспособяване... Ето защо бях наречен три пъти велик, тъй като притежавам познанието за трите части на общата философия. Тук казах всичко за действието на Слънцето.” Какво поетично описание на получаването на философския камък, в който непредубеден съвременен читател би видял обикновен химически процес, ловко завоалиран с патос. Алхимиците обаче разбирали под “действието на Слънцето” производството на злато, а окултистите преобразяване на духа и тялото до извисяване към божественото. Тук може да бъде споменат и най-древния известен ни “посветен” – Орфей, който пее в един от своите химни: “Помисли за божественото слово. Съзерцавай го непрестанно, насочи душата си по правилния път и съзерцавай единия Бог, който е безсмъртен, единия Бог, който сам се е създал. Всичко произлиза само от него и той е във всичко”. Нищо чудно, че някои неща е трябвало да се закодират, единството на божеството е срещу догмата на християнството, където бог уж е един, но формално, всъщност представлява триада (троица) (Бог-отец, Бог-дух и Бог-син).

И така, за да не се допускат елементарни погрешки, ето същността на окултизма:

Признати са три плана или три начала на съществуванието.

1. Духовен свят, или божествен, който се поддава на изследване само чрез аналогии. Негов представител е духът.

2. Духовен свят, или астрален, който е достъпен за наблюдение само при определени условия. Негов представител е енергията или силата.

3. Физически свят, който може да бъде опознат чрез чувствата. Негов представител е материята.

Ако сравним различните ръководства по черна, висша, бяла и практическа магия, ще открием общото в триадата на окултната философия. Ето основната схема:

Раздел Общ Окултизъм

– Херметична философия или философия на окултизма

– Метафизика или философия на физиката

– Кабала (gabbalah) или наука за Бога, Вселената и Човека във всичките им отношения

– Йероглифика или питагорейство, създаване на знаци

– Номерология или наука за числата

– Тора, или сътворяване на форми

Обща астрология

– Астрология или определяне на съдбата на човека по взаимното разположение на планетите (констелация) в момента на раждането му

– Физиогномика или определяне на характера и съдбата на човека по чертите на лицето му

– Хиромантия, или определяне на характера и съдбата на човека по линиите на ръката

– Кристаломантия или предсказване на бъдещето посредством кристална сфера

– Авгурика или гадаене по полета на птиците

– Книга на Тот или символи на Таро, сборник от основните принципи на окултизма изразени чрез карти

Псиургия (психургия)

– Медиумизъм, или проникване в извънсетивния свят чрез медиум – лице, притежаващо способността да отделя без участие на волята астрално тяло

– Магнетизъм, или учение за флуидите, които пронизват живата и мъртвата природа

– Психометрия или способност да се възприемат картини от миналото, свързани с един или друг предмет

– Телепсихия или ясновидство

– Телепатия, или способност да се възприемат мислите и намеренията на околните

– Телеметрия или способност да се отделя чрез усилие на волята астрално тяло, което може да бъде изпратено в което й да е място и време по избор.

Алхимия

– Алхимия или херметична наука за трансформация на елементите чрез “философски камък”, който дарява безсмъртие, магически способности и висша власт

Магия

– Бяла или благотворяща магия

– Черна или магьосничество нанасящо вреда, част от което е и некромантиката

– Херметична медицина, чиято низша степен е натуропатията, (билколечение) а висшата е свещена терапевтика

Теургия

– Теургия или божественото чудо, чрез което може да се промени хода на събитията и предопределената на човека съдба

Разбира се, тази система е непълна. Липсват харуспицията – гадаене по вътрешностите на жертвени животни, геомантията и всякакви видове на леене на восък, олово, гледане на зърнени култури, вода, огън, огледало, утайка от кафе, разположение на листенцата в сутрешния чай и други. Но тя е най-пълната, която досега съм срещал, която изобразява сакралната триада на окултизма. Посочените части са шест, но се разглеждат от чернокнижието като една троица, която е раздвоена.

Препоръчителна литература: Съдържа се в текста, плюс Автосугестията от древността до днес (сборник по самовнушение и автотренинг), “Махабхарата”, “Рамаяна”.

-------------------

Още по темата:
Направление фантастика (1): Напътствия към начинаещия
Направление фантастика (2): Фантастиката като извор на идеи от дълбока древност
Направление фантастика  (3): I. Динозаврите
Направление фантастика  (3): II. Златната епоха
Направление фантастика (3): III. “Новата вълна” (“Ню уейв”)
Направление фантастика (3): IV. Съвременни автори
Направление фантастика (3): V. Българска фантастика. Основоположници и Съвремие
Направление фантастика  (4): Окултизмът
Направление фантастика  (5): Основи на гадателските системи и астрология. Мистика
Направление фантастика  (6): Психологически особености на Фантастичното творчество
Направление фантастика  (7): Въображение и реалност. Фантастичен реализъм
Направление фантастика  (8): Кратък речник на ползваните термини

-------------------