Неговата крепост

Неговата крепост

Винаги си мислех, че рано или късно ще се срещнем пак. Не съм си представял как и кога ще стане това. Но най-малко го очаквах днес. Бях обещал вкъщи да се върна навреме, все отлагахме някакъв важен разговор.

Позвъних по телефона.

– Налага се тази вечер да се върна малко по-късно, нали разбираш…

Толкова често повтарям тези думи, че слушалката в този момент ми се струва като от олово.

– Добре, добре, пак интерпретация на темата “ненормиран работен ден”. Ще оставя вечерята в хладилника…

Знам, че й е трудно, но винаги е съумявала да се овладее. Поне засега. Не ме пита и къде ще ходя. Знае, че в повечето случаи и аз сам не знам, започваме отнякъде, а краят е съвсем друг. Във всеки случай не кръчмарски, от това съм се опазил.

А сега всичко е ясно, срещата е точно определена от Николай. Всъщност засега знам само, че ще бъде в ресторант “Интера”, останалото не ми е известно. Запитах го дали ще бъде сам. Не можа да ми каже, прекъснаха връзката.

На дежурния се обадих на излизане, ако има нужда да знае къде да ме търси, тази седмица аз съм дежурен.

– За колко време? – пита ме той, озадачен, че имам среща в ресторант. Просто ми знае навиците.

Вървя и си мисля защо Николай точно “Интера” е избрал за тази среща. Поканих го да дойде в управлението. Отказа. Не искал да го виждат повече край тази сграда, да не си помислели, че отново има следствие. А неговото беше преди две години, точно толкова. Беше късно лято и наоколо листата на дърветата пожълтяваха.

Да, колкото и невероятно да звучи, инженер Николай Галов беше обвиняем по следствено дело. За мен и другите, които го познавахме от гимназията, това беше просто изненада.

– Можеш да ми направиш отвод, законът позволява това, макар че не сме в роднински връзки!

– Все ми е едно, ти нямаш отношение към моите деяния. Който и да бъде, за буквата на закона ще се държи. Нали вие сте “блюстителите на реда и законността”.

Не се хванах на тази задявка. Знаех вече, че не е същият онзи Николай от знаменития ХІ “б” клас. Най-добрият ни математик и малко посредствен литератор. Това, разбира се, не му пречеше да бъде добър приятел, а и момичетата се лепяха за него като мухи на мед.

– Тогава ще трябва да се подготвиш за дълги разговори и естествено да даваш отговори на моите въпроси.

– Не съм привърженик на много приказки, има достатъчно документи и експертни оценки…

Николай отправи поглед към дебелата папка. Чертежите излизаха извън кориците. И сякаш с това мислеше да сложи край на разговора. А то всъщност си е разпит и правилата определям аз. Но не исках да го предизвиквам, полза от това едва ли щеше да има. А той допълни, че всичко е плод на интригата в завода и неправилното отношение към конструкторското бюро, на което млад началник беше той.

Разпитите действително бяха много тежки. Предявих му обвинението: в качеството на длъжностно лице е сключвал договори с различни фирми за проектиране и изработка на нестандартни детайли. Впоследствие част от тях са изработвани в работно време и с материали на завода, вместо на фирмите. Завишена е стойността на услугата и са вписвани и неизвършени операции…

– Остава да се допълни, че съм дал възможност на други лица да се облагодетелстват без правно основание…

– И сам си получил доста!

– Добре поне, че не вметват цялата сума за присвоена.

– Естествено, в заключението на вещите лица виждам обективност – всичко е добре аргументирано и подкрепено с документация, с която си запознат.

Николай не даде вид, че се съмнява в протоколите на експертите. Направи несъществени забележки. И другите съучастници не можаха да представят нещо по-различно.

Съдът постанови справедливи присъди.

Още по време на следствието разбрах, че официалната причина “стремеж към лични облаги”, която после залегна стандартно и в мотивите към присъдата, не изчерпва всичко. Научих от познати, че още преди делото да отиде в последната инстанция, Николай е поискал и получил развод. Опитах се да свържа нещата, но нищо не се получи, не познавах въобще жена му!

– В заведението свободни места няма – предупреди ме портиерът.

– Приятел ми е запазил място, моля проверете.

Неусетно бях стигнал до ресторанта. Както винаги и сега имаше много хора. Защо нарекох Николай мой приятел? Та той ми е просто бивш съученик!

Беше сам на масата. Поздравихме се сдържано.

– Водка?

– Не, малък коняк!

Чукнахме се с чашите за здраве. И за срещата, в много по-различна обстановка.

– Не знам дали често ти се случва да се срещаш с такива като мен, но имам желание да ме изслушаш и да ми помогнеш!

Трудно ми беше да проумея с какво мога аз да му помогна.

– Работата е много деликатна. Имам доверие в теб, макар че твоето в мен, сигурен съм в това, е сведено до минимум. Чувствам се слаб и безпомощен. А искам, чуваш ли, искам да помоля Виолета за извинение. Извикай я при тебе…

– Но аз дори не я познавам!

– Знам, но умееш да общуваш с хората… Тя не е виновна в нищо. За да оправдая себе си, обвиних нея. А всъщност тя не е искала нищо повече от необходимото за всяка жена. Мислех си, че иска да изглежда като манекенка, когато пожелаеше да си купи каквото и да е. Това беше в началото, средствата от заплатата само не достигаха. А после, когато започнах да получавам пари от “извънредния труд”, започнах да й купувам много подаръци, каквито аз смятах за необходимо. Най-напред тя се радваше, после разбра, че го правя от амбиция. Каква и за какво и аз самият не знаех. Помоли ме да бъда по-разумен. Това сякаш ме озлоби още повече. Редовно подмятах, че всичко си има, дори повече от другите. Всъщност имаше много вещи, почти непотребни. Постепенно се стопяваше другото, много по-важното, което ни свързваше. Моят дом, “моята крепост” сам рушах отвътре. А после, естествено, дойде катастрофата. Знаеш вече, обвиних я в алчност. Та тогава нямаше човек, когото да не обвинявах, освен себе си.

Николай вдигна чашата, не беше отпил дори глътка.

– Знаеш ли, идвало ми е да се напивам от мъка. Дори веднъж опитах. Отвратих се от себе си. Та нали все още не всичко е загубено, по време на следствието ми го казваше. И аз вярвам в това. Започнах отново работа. Искам да си върна и Виолета…

Разбира се, че не всичко е загубено. Хубаво е, че Николай прозря грешките си, прозря истината в живота. И аз бих искал да помогна с нещо и му обещавам. Но сам не знам как ще стане това.

-------------------

Из “Редове от бележника на следователя”, Бургас, 2010 г.

-------------------