Поезия от бургаски автори за Годишния преглед ’2020

Уважаеми дами и господа,

 За мен е чест, че бях избрана да направя прегледа на бургаската поезия през 2020 г. Бургас е едно от ярките присъствия в националното духовно-културно пространство. Град парола, който тупти със собствен духовен ритъм. Бургас е не само винаги, неизменно модерният град, но и място на паметта, силно означено местообиталище. Изобщо бургаският Дух, бургаската културна среда е различна от всички други в националния интелигентско-градски живот. Паметта има нужда от пространства и както казва Ян Асман, група и пространство образуват символическа общност, към която групата се придържа и тогава, когато е разделена от пространството, като символично възпроизвежда означените места. Ядрото на тази символическа общност, разбира се, са поетите, писателите, музикантите, художниците – артистите. Дори когато някои от тях са извън, отвъд Бургас – “бургаското” остава да говори в тях и чрез тях, “бургаското” е техен език, начин на мислене, светоотношение. Защото Бургас не е само морето и пристанището, чайките и пясъкът. Бургас е градът, който зарежда, импулсира, оценностява частния живот в контекста на публичния. Бургас е пространство, което легитимира свободата. Бургас е неповторим български “полис”, в който своето и чуждото, близкото и далечното, древното и модерното, водата и брегът са в непрестанен диалог.

 Всички знаем, че сред репрезентативните фигури на високата българска култура са Поетите от Бургас – Христо Фотев, Петя Дубарова и колко още. По-често се забравя, че тук е роден един от знаковите ни модерни литературни критици Владимир Василев, “папата”, както са го наричали, на българската естетико-оценъчна мисъл. Неговата проза остава в аналите на българската литературна история с неповторимата си хуманитарно-ерудитска култура, тълкувателско проникновение, страстна полемичност,но и умъдрена уравновесеност. Запомнила съм едно ключово, есенциалистко изречение от Вл.-Василевите статии, което се превръща в негово кредо, в негово верую – че толерантността е едно от имената на критическия дух.

 И аз на свой ред ще пристъпя към поетическите книги на бургаските автори от 2020 г. с толерантност, благоразположеност, но и с една задължителна за критика естетическа о-страненост спрямо текстовете и лирическите визии в тях. Защото, от една страна, за критическата оценка е нужна емпатията, вчувстването, емоционалното вживяване, но от друга, е художествената дистанция, интерпретаторското проникновение, плод на култивирания художествен вкус.

 Няма да размишлявам върху и без това твърде обговаряната опозиция столица – провинция, център – периферия, върху активите и пасивите на провинциалния град през различните обществено-исторически времена. Но Хр. Фотев с цялостното си присъствие е показал, че, локализиран в провинцията, той има шанса да “забравя” за задължителността на соцреалистическите персонажи и сюжети. Обърнат към баладичната романтика на морския свят, поетът загърбва унифицираната посредственост, санкциониращите бариери на цензурата. Както много проникновено беше посочил Пл. Дойнов в книгата си “Алтернативният канон”, алтернативността при Фотев има множество превъплъщения. Едно от най-значимите е свързано с лирическия Бургас, който съвсем не е образ на възхождащия социалистически урбанизъм. Бургас у Фотев е полифоничен, двойствен, топъл и суров, уютен и жесток, драматичен и любовен, пристанищен и световен. Той е различният морски град – воден и въздушен. Не мога да не отбележа и че Бургас е градът на алманаха “Море”, издание с дълголетни традиции и извоюван естетически авторитет, където още в годините преди 1989-а се появяват алтернативни спрямо тогавашната културна конюнктура текстове. Нещо, за което Св. Игов пише още през 70-те години в статията си “Провинция и литература”.

 Но нека го видим в конструираните светове на тазгодишните лирически книги, създадени в града. Искам да уточня все пак позицията, от която ще ги оценявам. Критиците, от които съм се учила – като д-р Кръстев, В. Пундев, Св. Игов – дават живот на жанра “портрети в движение”. В българската интелектуално-оценъчна проза д-р Кръстев налага тази традиция – критически да се доуплътняват във времето, интерпретативно да се обогатяват размислите на един тълкувател за дадени творци, които той е избрал за “обект” на наблюдение. Такова завръщане към автори и произведения, преоткриването на творческите светове и философско-етически послания е свързано с основна мисия на критиката – да подлага на различни херменевтични разрези и обществено-исторически контекстуализации произведенията на изкуството, които си заслужават. Аз обаче, ще си призная, досега не съм се докосвала чисто професионално до авторите на Бургас. И за настоящия преглед на поетическите книги от 2020 г. на бургаските поети – избирам позицията на критик, който не знае нищо за създателите на сбирките, които чете; който за първи път се съприкосновява чисто литературоведски с тях.

 Самото начинание да се обозрат литературните факти и събития в съответната изминала календарна година връща към една загърбвана, но изключително ценна и генерираща традиция, позната от началото на миналия век, да речем, в обзорните прегледи на Алберт Гечев в сп. “Демократически преглед”, на Божан Ангелов и др. позабравени родни критици. Въпросните годишни прегледи са всъщност безспорен канонформиращ фактор. Именно там се посочват знаковите, открояващите се художествени творби, които могат да заемат с времето евентуално място в националния канон.

 Приветствам община Бургас, че вече десетилетия поддържа тази практика – да се правят годишни литературни прегледи въз основа на издадените книги, за да се отсява, и то от художествено-естетическа гледна точка, ценното от посредственото, оригиналното от кича... Но още през 20-те години същият Вл. Василев, правейки петгодишна равносметка на изминатия път в “Златорог”, ще посочи една порочна тенденция: “... когато говорим за липсата на критика у нас, трябва на първо място да посочим най-големия й враг: г-да авторите. Ролите се размениха – критикуваните станаха критици”.

 В тази посока не само защото съм поканена като оценител на поетическата “продукция” за 2020 г., ще направя един напълно заслужен реверанс към Общината и писателските общности в Бургас. Доколкото се информирах, те са канили през последните години все представители на авторитетната литературна критика у нас – от Светлозар Игов до Пламен Антов, от Михаил Неделчев до Й. Ефтимов, от Симеон Янев до Сава Василев, от Младен Влашки до Юлиян Жилиев и редица др. А както още през 20-те и 30-те години на миналото столетие големият български критик Васил Пундев формулира, авторитетната критика е не само едно понятие на интелектуални и морални качества, но неминуемо и едно отношение: на публика към критик. В. Пундев има предвид литературнокритическата практика на неколцина доказали с времето естетическите си позиции и оценъчно-тълкувателския си етос. С други думи, това са все обществено признати фигури на литературни съдници, на чиито думи можем да вярваме.

Литературната критика е естетическото самосъзнание на литературата, филтърът на литературния процес, през който мътният литературен порой ще се процеди, за да останат само най-чистите струи на творчеството, беше казал в есенциалистки дух роденият в Бургас Владимир Василев.

В миналото и най-вече през първите десетилетия на 20. в. литературните критици са били ядрото на българската интелигенция, стожерите на националната култура, около които “осцилират” всички най-важни имена от духовния живот. Особено по времето на “Мисъл” и д-р Кръстев, а и после, по времето на “Златорог” и Вл. Василев литературният живот става, така да се каже, критикоцентричен. И приближени, и опоненти следят под лупа как са се произнесли критиците, кого са канонизирали, кого са отлъчили от актуалния литературен канон. Кого са одобрили или кого са посочили с пръст в своите художествено-критически цитадели. И неслучайно, когато говорим за който и да е от тях, няма как да не очертаем духовната панорама на епохата. Така че наложената през годините традиция в Бургас е повече от смислопродуктивна. Бих казала, тя е насъщна за целокупното национално литературно пространство.

Не за да се застраховам, но в никакъв случай нямам намерение да изпълнявам ролята на безалтернативен строг съдник. Но от друга страна, няма да изневерявам и на ценителската си честност. Характерно за почерка ми е афирмативното, утвърждаващото начало. И там, където видя, че си заслужава, няма да го спестявам. Ако през първите десетилетия на 20. в. у нас се утвърждава представата за критика като озлобен, ядно захапал писалката си хищник, в следващите десетилетия критикът се мисли предимно като интерпретатор. Иска ми се да вляза тъкмо в тази роля. Както сочи големият балкански и европейски историк на културата Йован Христич, един есеист ние го ценим не по това дали понякога е надценявал средните, а по това дали е подценил или недовидял значимите автори.

Не притежавам рефлекса, а може би и работоспособността да следя и оценявам всичко значимо в актуалната литературна публичност. Благородно завиждам на литератори като Св. Игов и Мих. Неделчев, на които не им е убягвало нищо от 60-те години насетне в литературния живот и които с оценъчно-интерпретативните си текстове са канонизирали десетки имена от така наречената “провинция”. Имена, които можем да титуловаме като безспорни класици. И това е така, защото тези професионални критици не са робували на конюнктурно-лобистки, приятелско-интелигентски и пр. кръгове, напротив, те са отстоявали естетико-художествените си критерии, философски възгледи и тълкувателска свобода. Въпреки всичко. И защото са били убедени, че пълноценното битие на една книга, на един творчески свят започва в критиката; че непрочетената и неоценена книга е “несъществуваща”.

Като “илюзивна действителност”, литературата разкрива всеки път по различен начин онези изначални човешки ценности, които “ръжда не ги хваща и червей не ги яде”. Неслучайно имената на Ботев, Яворов, Вазов, Дебелянов и т. н. са твърдите обозначители на българския литературен канон за всички времена, защото по различен начин ни казват нещо вярно и дълбоко за българина и за “человека во човека”. И в тази посока на размисли, поезията, създавана в Бургас, не може да се оценява само като бургаска, а именно като национална, при това поставена в контекста на европейската, на световната литература. Разбира се, голямата поезия не е плод единствено на дарбата, на вдъхновението свише, но и на подготвеността, на натрупания поетически фонд през годините, на усвоената и “пренаписаната” традиция. Знаем добре как и Яворов, и П. П. Славейков, и Дебелянов са се трудили денонощно, превеждали са от оригинал, чели са непрекъснато световните поетически образци. В този смисъл изключително много ценя теоретизиращото ключово есе на Светлозар Игов “Писателят като читател”. Големите автори в световен мащаб са ръководени от латинската максима qui scribit, bis legit (който пише, двойно чете).

И последно, преди да пристъпя към прочита на книгите. Пл. Дойнов е първият в съвременната ни литературоведска мисъл, наложил конструкта “годините на литературата” в смисъл, че в литературното поле съществуват години, които светят, блестят, фасцинират с художествено-естетическия си заряд и открития. Така да се каже, това са литературоцентрични, свръхозначени години с ярки заглавия и имена. Така че годишните литературни прегледи в Бургас могат да открояват и такива години. Струва ми се, че 2020-а не е такава година за поезията в Бургас. Сред книгите, които прочетох, няма нещо наистина взривяващо, оставящо те без дъх, новаторски провокативно и преобръщащо традицията или пък пренаписващо я на друго равнище. Повечето от авторите като че ли вървят в утъпкано от самите тях русло и някак попадат в клопките на самоповторението. Но нека видим.

Книгите, които получих последователно по пощата, са следните:
1. Лилия Христова. Мост към тишината. Изд. Либра Скорп, 2019;
2. Борис Бухчев. Светлопис. Сонетни венци. Изд. Либра Скорп, 2020;
3. Гаро Ахчиян. Писма от Ада. Уж стихове от един лаик на осемдесет. Изд. “Калоянов”, 2020;
4. Милка Стоянова. Езикът на птиците. Изд. Знаци, 2020;
5. Иванка Тополова-Топарева. Когато птиците пеят. УИ “Епископ Константин Преславски”, 2020;
6. Ирина Войнова. Фракталът на думите. Изд. Знаци, 2020;
7. Атанасия Петрова. Цветна. Изд. Либра Скорп, 2020.

Лилия Христова. Мост към тишината.

Струва ми се, че това е книга равносметка. Книга, която изговаря границата, прага между било-то и сегашното. Книга на смълчаването, притихването, примирението, на тихото говорене, на шепота, на “непромълвените слова”. Книга на самовглъбяването, на обърнатостта навътре, към най-потайните гънки на съзнанието и душата. И екзистенциалните тревоги, и празничните полети са дълбоко вътрешни събития. Лирическата героиня се сбогува с младостта, с “шума на тълпата”, за да се обърне изцяло навътре – към тишината на душата: “Детството – връх,/ реки, брегове и/ мост/ към тишината”. Погледът й се преобръща, напуска делничната публичност, загърбва лятото и пролетта, за да се отдаде на есенно-меланхолното, на елегично-носталгичното. Неслучайно така обичаният от лириката образ на “сезоните” се появява на няколко пъти в сбирката, за да се усети доминацията на тъжно-здрачното – на “липсващата пролет”, на “танца на листопада”. Есента е вглъбяването надълбоко в себе си, осезаването на болката на света, на по далчевски драматичните равносметки (“ризата, която не ми купи”, “книгата, която не ми подари”, “роклята, която не облякох за теб”). Оказва се, че светът на тукашното е обиталище на отсъствията, на несъстоялия се, на неслучилия се живот (“И всичко случило се не е истина”).

 “Есенното” е обезлюдяването, опустяването, самотата, но и взирането “там” – в отвъдните мигове, в битийните чудеса, които успокояват, умъдряват. Характерна за лирическата героиня е контемплативната нагласа. Съзерцанието тук е духовна деятелност, то е зряло съзерцание: “Над морските хълмове/ съзерцанието/ бавно/ съзрява”. Защото тишината може да е резигнираща, потискаща, но и светло-трансцендираща, философски-успокояваща. Тъкмо в такива унеси на тялото и душата се раждат прозрения за “простите”, за “най-важните”, всъщност вечните, неща – “солта и водата на морето”, “оранжевото слънце от детска песничка”, “бавното кафе”, “кадифеното море в дланта на татко”. Това са онези битийни чудеса, които извеждат от драмите на заобикалящото, от безалтернативността на тукашното – които спасяват.

Думите и жестовете от “златното детство”, спомените и носталгиите са истинските събития на интензивния вътрешен живот, които топло приютяват душата. Така да се каже прозата на делничното в тази книга е над-могната от полетите към трансцендентното – там, в “уюта на усамотението”, където “пътят става все по-светъл”. Именно съзерцанието е изходът от властта на преходното и материалното към метафизичните процепи на духа. Характерно за сбирката е диалектическото преплитане на видимо и невидимо, една особена дифузия между онова, което е пред очите, и онова, което е отвъд тях.

И още нещо, “Мост към тишината” е сбирка от стихове за “тихите” битки на интимността, за приглушените драми и молитви на човека, за съкровено човешкото: “Господи,/ нека във времето,/ което ми остава,/ не надживея/ детето си...” Една сбирка, обърната към “частния” човек, към повтарящите се часове на денонощието, към “малките” събития на аз-а, към безпокойствата на душата и трепетите на сърцето: “Не спи зло/ под камък./ Не спи камъка в сърцето./ Не спи сърцето”. Това е сбирка за тихото раждане на думите; на лаконизма на словото, на сентенционалното изричане. На отделни места се срещат и банализирали се във времето или маниерни изрази и метафори като “поредното слънце на хоризонта”, “свободата е самота” или “оттогава сърцето изостава с един удар в минало време”. Но както казах в началото, “Мост към тишината” е авторефлексивна книга на “обратното броене”, но и на осмислянето на най-голямата битийна ценност – животът: “Будя се./ Слава Богу”.

Не от претенциозност, бих завършила със следната латинска максима: Beatae plane aures, quae non vocem foris sonantem, sed intus auscultant veritatemdocentem (Истински блажени са ушите, чуващи не гласът на площадите, а гласът, шепнещ в тишината истината).

Борис Бухчев. Светлопис. Сонетни венци.

Книгата на Б. Бухчев ме потопи в друго време – отвъд обществено-актуалното, отвъд шумно-делничното, отвъд социално-публичното – във вечните времена на българския Дух, персонализиран от неговите стожери през вековете. Отдавна не бях чела подобни стихове. Те ме отведоха към националногероическия Пантеон на Вазов в “Епопея на забравените”, към културногероическите Пенчо-Славейкови апотеози на световни фигури на Духа от интелектуално-философските поеми на поета. По повод наследството на Г. Брандес Св. Игов постулира, че големите хуманистични идеи се раждат като следствие от натрупаните духовни ценности. Именно такава концепция защитава и книгата на Б. Бухчев.

Творбите в “Светлопис” наподобяват автобиографически монопоеми, в които избраният герой в авторефлексивен дух размишлява върху преживените житейски и творчески перипетии, върху съдбините на българите, върху родовите опори и неугасващи ценности, върху поколенчеството като родов завет – братя Георгиеви, Васил Априлов, Апостола...

За доминиращите читателски вкусове от последните няколко десетилетия подобни стихове – и като “форма”, и като “съдържание” може да звучат архаично, ретроградно, помпозно дори. Но лично за мен, възпитана в класическите Вазово-Славейкови художествени визии и ценности, сонетните венци на Б. Бухчев представляват светлогероически апотеоз на високата българска духовност. Неслучайно всички герои на неговите творби са избрани, белязани, репрезентативни фигури на националната история и култура – хора, които се борят със “средната душевност”, с робския морал на слабите, с дребните радости на еснафа. Тези творби конструират едри биографически щрихи, те само загатват отделни жестове и събития, без да разгръщат цели сюжетни линии. С няколко фрази е очертано характерологичното за всеки герой. Автоизповедите са изпълнени с личностни прозрения и сентенционални поанти, със съкровени изповеди и горещи молитви за България. Най-важната добродетел за тези герои е благото на Родината. Биографическите внушения са постигнати и чрез типичните за житиеписите на героите топоси – Дряново, Копривщица, Шишковци, Варна, Палермо, Сорбоната и др.

Поетът има силен усет за детайла, който се превръща в знак, в парола – при Фичето – мостът, градежът, при Коджакафалията – дарението, при акад. Обрешков – числата, при Владимир Димитров-Майстора – ябълковото клонче и т. н. Творбите напомнят класическия епос, с елементи на увлекателно повествование, което проследява изпитанията на личността в името на другите. Индивидуалното и общностното говорят на един глас. Героите, от една страна, са потопени в своето (най-вече възрожденското) време, а от друга страна, са така обективно дистанцирани, че сякаш съществуват отвъд времената. Въпреки субективно-изповедното начало, налице е една класическа дистанция спрямо разказваното, тъй като то е “адресирано за вечността”. В този смисъл стиховете излъчват една особена, висока героическа класичност. При това прави впечатление изключителното познаване, бих казала, благоговеене, пред българския език. Повечето от строфите могат речитативно да се декламират-изпяват. Те звучат като кантати за солисти и хор: “В ниската стая кълбета от прежда/ бурната мисъл във мрака разплита,/ болка в началото, в края надежда,/ зърно по зърно за Богова пита”. Авторът умело си служи с инверсиите, метафорите, метонимиите.

Всички сонетни венци представят един “реквизит” от истории, които са ключова част от нашето научаване на добродетели, както би се изразил А. Макинтайър. Всяка култура притежава набор от специфични истории. Те водят началото си от собственото й героическо минало. Героите на Б. Бухчев “опитомяват”, единяват българското пространство: “кой както знае” – “един с тамян,/ а друг с родно слово,/ един в гърди приел зърно – олово,/ а друг с отвес в десницата си строга”. В присъщия за Пенчо Славейков почерк от философските му поеми – и Б. Бухчев продължава тази културногероическа художественоепическа линия, но от друга страна, е вазовската идея за духовна съборност: “И в Дряново, и в Търново, и в Бяла/ в градежите България е цяла”.

Почти рефренно в творбите се поставя проблемът за поколенчеството като културен завет, като духовен подвиг: “На Дякона словата помня още”, “Аз от дете съм запомнил мълвата:/ габровец някой, търговец в Одеса,/ ново школо построил за децата./ Туй добротворство ми много хареса./ После се чу за Георгиеви братя,/ София дето с алтъни дарили./ Там за просветата, за светлината/ Висше училище те построили”. Героите често пъти артикулират изкристализиралата през вековете мъдрост, дошла от натрупания опит, но и от интензивния духовен живот: “Хубостта човешка синор няма./ Тя живец ми дава за картини./ Всичко друго е самоизмама”.

Считам за поетическа инвенция посвещаването на сонетен венец на акад. Никола Обрешков, сполучливо озаглавен “Чудеса с числата”. Тук наистина българското е световно: “Двайсти юли, тридесет и трета - / чест за мен Сорбоната отдаде./ И родината ми бе приета,/ редом до научните грамади”.

Сонетните венци могат да бъдат четени и като своеобразни художествени автоепитафии, посмъртни слова, които съдържат кратко жизнеописание, молитва за България и възхваляващи добродетелите на героите поантиращи финали: “Ще го помнят вечно времената - / епохален майстор на числата”.

Както твърди Мих. Неделчев, моделиращото в българския исторически живот продължава да се представя, да се символизира за културата от личността. Защото именно степента на персоналистко присъствие в историята, именно разгърнатите уникални биографически сюжети бележат най-същностното в живота на общността. Тъкмо чрез символната нагледност на биографическия персонаж, срещащ в себе си закономерното и случайното, можем най-добре да разберем дълбинните структури на културата. Настина трябва да се разказват биографическите истории, защото биографическите образци удържат всички нас в рамките на националноидеологическото мислене. А то, от своя страна, все повече обеднява откъм човешко разнообразие: “Мислейки опростено, типово за миналото си, обществото мисли така и за настоящето. Не познавайки ярки личности от миналото си, то няма сетива и за оригиналното, за същностното и в личностите на съвременниците си”. Както знаем, exempla docent (примерите учат).

“Светлопис” е един съвременен български Пантеон, съграден ad futuram rei memoriam (за вечни времена).

Гаро Ахчиян. Писма от Ада.

Показателно е и подзаглавието уточнение “Уж стихове от един лаик на осемдесет”. Тъй като оценявам поезията на 2020-а г. в Бургас, имам предвид първата част на книгата на Гаро Ахчиян, в която са поместени “уж стихове на един лаик на осемдесет”. Всъщност подзаглавието, което е самоиронично заредено, напълно съответства на “съдържанието”. Слава Богу, че авторът има чувство за самоирония; че има съзнание за аматьорските си опити в “стихореденето”. Става дума за една сбирка, на която й липсва концептуална организация или някаква архитектонична подредба на произведенията. Това е една “смесна китка” от стихове и проза, от “първолашки” рими и епистоларни жестове, от младежки словоизлияния и късноесенни изповеди... Както сочи и първото стихотворение “Живот мой”, творбите се движат по нишката на автобиографичното, на личните преживелици, но някакси остават на равнището на злободневното, на актуално-тематичното, без да се домогват до по-универсални смисли и значения. Но и римуването е наистина на места твърде “лаишко”, напомнящо времето на първите ни възрожденски стихотворци: “Дори да се защитя не мога./ Пандиза излежах – осмица със зор”. Не казвам, че зад стихотворните равносметки не стои един достоен и изстрадал житейските предизвикателства биографически път, но пак ще повторя – липсват художествено пълноценно постигнати образи и обобщения. Стихотворение като “Възраждане... 2008” е показателно, че дори когато се поставят характерни за актуалната публицистика теми, проблеми и мотиви, банализираните рими не надмогват средностатистическия патос и негодувание срещу подменените ценности, срещу “новите герои на новото време”: “Вместо химна – чалга,/ Европата е пред теб,/ забравил завета на дедите,/ важното – вървиш напред!”

И в стихотворението “по Иван Вазов”, което на интонационно-ритмично равнище може да бъде възприето като съвременна реплика на “Опълченците на Шипка”, зарядът на Вазовите стихове пароли е някак “изхабен” с редове като следните: “Вождове и демократи,/ досиета и ченгета,/ сини и червени,/ оранж и пембени”. Това са изрази, които се леят от телевизионния екран и които с нищо не изненадват, не провокират дълбоки екзистенциални размисли.

Няколко от стихотворенията са посветени на жената и нейната природа. Очевидно авторът е познавач на женското или женскостта, както е модерно днес да се изразяват литературоведите. Показателно в това отношение е заглавие като “Пак за нея”. Или “Ода за жената”, където в регистъра на грубо-шеговитото, на иронично-хумористичното се правят градско-фолклорни широкоизвестни обобщения от типа: “Желани до четирийсетте,/ някои органи увисват,/ други закърняват: / абе – не стават”. Само еманципаторките да си запушат ушите!

 Разбира се, подобни стихове не могат да претендират за високо художествено визионерство, но защо пък да не послужат за някоя делнична закачка? Очевидно лирическият аз е силно витален, жизнелюбив. Независимо от възрастта, той не спира да възжелава жената. Като далечно ехо отзвучава тук петкославейковският възторг от “женските млади”. И днес, когато чуем Дядо-Славейковата клетва изповед “Щото колкот побелявам, / толкоз повеч любав ставам/ и ще любя дор умра” – неизменно се усмихваме с някакво вътрешно удоволствие и житейска наслада. На фона на Дядо-Славейковите стихове обаче щенията на лирическия аз от “Желая те” звучат някак спънато и грубовато: “И слънце да ме грей,/ и дъжд да ме вали,/ сърцето ми за теб копней./ Не казвай Не – Недей!”

 Вторият дял на първата поетическа част на “Писма от Ада” са всъщност стихотворните опити на 14-годишния Гаро Ахчиян, писани през 1954 г. и забравени в тетрадка, намерена случайно в таванското помещение. Самият автор си дава сметка, че това са непретенциозни юношески писания на prima vista, които свидетелстват за това “как мозъкът на едно дете е така успешно промит от системата”. Действително стиховете са наивни и несръчни, лозунгово-плакатни. Те са поредната “регистрация” как партийно-държавната тоталитарна система смазва съзнанието, унифицира мисленето, клишира езика, освобождава го от каквито и да е интимни пориви и свободно-артистични асоциации. За да се стигне до смешно-печални резултати като следния: “Вали, вали свегът/ и носи радост на всички./ То носи успех на работата/ и в кооперативните поля”.

Така или иначе “Писма от Ада” е непретенциозно издание в ограничен тираж, свидетелство за патимиите на един изтерзан от тоталитарната система човек, неизгубил волята си за живот и копнежа си за любов.

Милка Стоянова. Езикът на птиците.

 Това е едновременно силно импресивна, но и вдълбочена в потайностите на Аз-а книга. Като Йовковите чудаци - лирическата героиня гадае, говори езика на птиците, които “пишат пророчества по небето”, “разказват по клоните нашите тайни”. Птиците са другият хоризонт, който отвежда погледа отвъд чертата, който метафизира света, но те са и дълбокото на душата, техните “красиви каватини” се раждат в нея. И в тази книга, както при Лилия Христова, словата са приглушени, въздишките de profundis са смълчани. И в тази книга е тихо, в нея се шептят съкровени помисли, разказват се “предания от миналото”, “предания от бъдещето”. Има някаква ефирност и енигматичност в стихотворните импресии на сбирката, която в същото време е силно рефлексивна. Някак лирическият субект се стреми да проникне в същностите, да проумее загадките, да артикулира копнежите, за да дочака “блясъка на сбъдването”. Някой ден, в някой час.

 Тези стихове не разказват истории, не конструират сюжети. Те са пейзажите на душата, която е притихнала в очакване. Птиците, морето, корабът, малкият принц “пишат” тишината, “рисуват” душата. Отделните творби са фрагменти, щрихи, които заедно създават силно субективизирания свят на лирическия аз. Тази поезия умее да чертае други хоризонти, да представя неординерни гледни точки. Прекрасен пример в тази посока е погледът на “съседското момче”, който “е върху ботушите за езда/ от картината в старата книга/ с приказки”.

 Материалното, вещното тук не са от значение. Доколкото ги има, те са нужни, за да отпратят взора към другото на заобикалящото, към мета-физичното. Неслучайно погледът на лирическия субект е “напред към отворения хоризонт”. Морето в тази поезия създава едно особено усещане за “ширине” – и в географско-релефния, и в духовно-рефлексивния смисъл. Разбира се, този свят е камерен, женски-ефирен, топло-укротен, вгънат навътре в себе си, но и отправил взор “надолу, към дъното на морето”, но и нагоре, към “това пълно със слово небе”.

Особено ми допадна пейзажът на любимия град:

Винаги ще те наричам “моя град”,
заради естествения дъх на водорасли,
идващ от морето.
Храстите на брега, разцъфтели в бяло,
любимото дърво, пълно с рошкови
и пейката под него,
на която посрещам от дете
кораба в далечината.

 Струва ми се, че би могло някои от стихотворенията да не бъдат поместени в книгата. За да не се допускат “нищо неказващи” повторения. А и изброените над 15 книги на корицата подсказват, че има опасност авторката да попадне в клопката на поетическите автоматизми, на самоповторението, на автобанализацията.

Иванка Тополова-Топарева. Когато птиците пеят.

 Отново птици “пеят по небето” в стихосбирката на Иванка Тополова-Топарева. Макар че първите редове на първото стихотворение напомнят ученическите ни стихове (“В мене живее малко момиче,/ то сутрин и вечер по брега тича”), те представляват късноесенна равносметка на изминатия път, както и заявена, проверена сигурност в хората, на които държиш, преминавайки житейските изпитания. В повечето от творбите лирическата героиня “не се дава” на бързолетящото време. Тя е жизнелюбива, витална, с неизчерпаем хъс за живот.

 Геолог по професия, поет по душа, в немалко от стихотворенията на авторката се долавят отгласи от фолклорно-митологичните представи за космическия брак, за сливането на мъжкото (небесното, морското) и женското (земното) начало.

 В редица от стихотворенията се наблюдават банализирали се с времето метафори, “простодушни” изрази, по детски звучащи рими: “душата ми е храм”, “На Адам завиждам също,/ че имал Ева, нямал тъща” или “Бяла брезичка/ с къса поличка”, или “Делфинът пее, хамсията ухажва”. Но от друга страна, и те звучат автентично в контекста на цялата сбирка. Интересно е например стихотворението “Интеграл и Муза”, което може да се чете в автохарактеризиращ дух – съжителството на “математическото” и “поетическото”, на “рационалното” и “метафоричното”:

 Прави впечатление и, че авторката е в музикално отношение високо образована, че обича класическата музика. Стиховете й са изпълнени с цигулки и рояли, с хорове и сонети. Струва ми се, че заглавието на книгата не е съвсем удачно избрано, то не представлява семантичен ключ към цялостната сбирка, която в общи линии, събира всякакви “драски и шарки”, но от друга страна, тя е свидетелство за автентичните преживелици, настроения и равносметки на един духовно пъстър житейски път.

Ирина Войнова. Фракталът на думите.

 Очевидно авторката държи да подчертае, че е посветена в някакво особено, тайно, езотерично знание, тъй като още преди да се отвори същинската сбирка с текстове, в отделно каре с апломб е заявено, че “Хората се делят на два вида: 1 тип – хора, които не знаят какво е фрактал; 2 тип – хора, които знаят, че хората се делят на два вида”.

 Аз може би съм от първия тип, тъй като се наложи да направя справка в интернет и да разбера от Уикиречник, че: “Фракталът е структура, за която се установавя нетривиално самоподобие със собствените й части... Фракталът се представя като геометричен обект, който е радикално “начупен”...” Терминът е въведен през 1975 г. от Беноя Манделборт. Като примери за фрактал се дават дърветата, антените на всички мобилни телефони, човешкото тяло, клетките и изобщо всяка материя. Фракталният принцип на съществуване на всичко се проявава най-ясно при т. нар. холограми, чийто основен принцип е “Частта съдържа цялото и цялото се съдържа в частта”.

 Позволих си по-пространно разясняване на този термин, тъй като се подразбира, че зад неговата абстрактност стои някакво поетическо светоусещане, философия за света. Според лирическия човек в тази стихосбирка думите правят света, той истински вярва в “магията на словото”.

 Първата творба “Стихът е програма” очевидно е мислена като програмна. Първите ударни стихове изключват каквото и да е колебание - “Всяка дума е формула”. Може би според езотеричната литература е така, но историята на изкуството за всички времена е показателна, че големите произведения на духа най-малкото се подчиняват на някакви програми, манифести, доктрини и пр. Разбира се, Ирина Войнова има предвид “друга програма” – духовна, тайна, божествена. И все пак, категориално-понятийният език в началото на стихосбирката е някак странен, труднокомуникативен, струпването на думи термини като прана, липика и прочие. Очевидно те отвеждат към някакви тайни учения и привличат само посветена публика.

 Цялата книга е показателна, че става дума за автор, който е вдаден в духовния живот, който познава и интерпретира различни религиозно-философски системи и тайни учения. В “За живите – всичко или нищо” навярно неслучайно се появяват културните герои за всички времена – от Платон и Сократ през Шекспир до Гьоте. С други думи, авторката е влязла в смислопродуктивен диалог с различни културно-философски натрупвания, за да изкристализира собствената й концепция за света, свързана със съществуването, собствената й духовно-интелектуална визия за човека.

 Прочитът на стихосбирката остава усещането, че поетесата действително следва някаква “програма” на думите, които изписва, но невинаги тази програма е “въплътена” в интимно-съкровен език, в разтърсващи екзистенциални преживявания. На места стиховете звучат хладно, отчуждено-абстрактно. И това е нормално, когато лирическият човек се дистанцира от материално-обиходното. Но както споменах, невинаги поетическото пресъздаване на “тайното учение” е художествено пълноценно. От друга страна обаче, се срещат редица сполучливи опити като следната искрена религиозно-верска поанта: “Даже в най-яростна буря да се загубя,/ целия свят ще замлъкне, за да Го чуя”. Тя е от стихотворение със заглавие “Утешителят”, което отвежда към информация под черта: “Утешител – в Хриситянството така се нарича Божествения аз, осенил на физически план някоя духовна личност”. Тъкмо подобни отпратки, отвеждащи не към ортодоксално религиозното, а по-скоро към по-малко познати духовни учения, ми се струва, че затормозяват рецепцията на стихотворенията.

 Поетически убедително е предпочитанието към граничните мигове, към процепите, към “междувремията” “между две премигвания”, към битийните пукнатини. Това са мигове на силна рефлексия върху “най-важните неща”; мигове, в които прозренията сполитат човека и е възможен разговорът между световете: “Когато по изгрев границите се размиват/ и ангели небесни спускат божиите стълби”; “дали за тукашните работи Радой говореше/ или за отвъдните, но много се тревожеше”.

 Ще ми се да повторя, че наред с ярките образи и метафори, целият интензивен духовен живот, който артикулират стиховете на книгата, е някак о-странено показан, дистантно вербализиран. С други думи, не е “транскрибиран” на езика на топло-съкровеното, на изпепеляващо драматичното, на разтърсващо лирическото.

 В общи линии книгата ратува за едни други “пропорции”, за една нова “геометрия”, за взрив на стария свят и раждането на нова Вселена. Бих откроила като един от силните образи символи в сбирката този на старческата тояжка или бастуна, който е със сгъстена семантична натовареност.

 Сред художествените несполуки ще посоча стихотворението “Някои считат интуицията си за мъдрост”. Тук българските писатели не са “употребени”, не са “вкарани в оборот” с най-физиономичното за тях като почерк и морален облик, например: “щъкат по радичковски, / трупат опит по елин-пелиновски” или “кълнат се в родината по ботевски,/ спорят по захари-стояновски”.

 На няколко пъти в стихосбирката е поставен проблемът за богопознанието, за човешкото узнаване на Бога, но на места той звучи декламативно-патетично: “Диша в шепите гладката мургава кожа -/ срича природата, аз уча езика на Бога” или твърде “философически” – “външното ли провокира себевътрешното,/ или себевътрешното активира Богознание?”

 Въпреки целия Нов ред, който книгата възвестява, някак в нея трудно се постига трансцендентният, метафизическият изход от тегобите на земното,; духовното успокоение отвъд емпирията на обективното, спасението при оня “едничък лъч в следобеда на битието” – един от прекрасните стихове в книгата.

Атанасия Петрова. Цветна.

И тази сбирка е в руслото на диалога на човека с Бога, на Боготърсенето и Богопознанието, на потапянето в света на вярата, надеждата, любовта като единствената алтернатива на земно бренното, на преходно човешкото. В българската литература съществуват впечатляващи художествени визии, които пресъздават личната среща и разговор на човека с Бога – в Йовковата проза, в Лилиевата поезия... В “Цветна” лирическата героиня артикулира топло-интимната, женски-съкровената връзка с Господ. Сбирката може да се чете като своеобразен художествен дневник на взаимните докосвания и намирания, на духовните посвещения и сливания с трансцендентното начало. Връзката между героинята и Бога е пресъздадена като тайнството венчание, като изключително духовен, задушевно-сърдечен дълбинен процес в съзнанието и душата, като начин на съществуване. Отделните творби са фрагменти, щрихи, “запис” на просветлената душа, упътена към боговдъхновеното начало в света.

 Повечето от стихотворенията са израз на духовната пълнота и щастие на лирическата героиня от живота й във и със Бога, като прави впечатление, че разтърсващите й срещи с Него са предимно летни, слънчеви, лъчисти. Характерна за цялата стихосбирка е автентичността на преживяванията, на благодарността, на молитвословията, на “знанието”, че Бог го има, че Божиите събития се случват всеки ден и час – “Майките знаят защо”, “Победа”, “Лятно стихотворение”, “Автопортрет”. Сред силните текстове е “Откакто го намерих, се намерих”, в който търсенето на Бога и търсенето на себе си е едно и също приключение.

 Някои от изповедите напомнят евангелските стихове, други съдържат в себе си микроистории, трети представляват лапидарни “разкази” за интимните срещи с Господ, за преживените мигове в неговите обятия, за намирането на Бога в себе си, но и за срещите с любимия, за раждането на детето, за преживените битийни чудеса. Така да се каже, “Господските”, църковно-ритуалните заглавия напълно съответстват на “съдържанието”, на истинската лична посветеност в религиозно-християнския живот – “Херувимско”, “Блажена”, “Любов”, “Дни преди Възкресение”, “Осъмване с вяра”...

 В книгата са поместени и някои несъвсем художествено пълноценни творби. Например стихотворението “Осъмване с вяра” би могло да приключи по средата, също “Рицар без доспехи”, “Довиждане до истинската среща” и някои други.

 Така или иначе става дума за една автентична книга на безусловната вяра, на духовната пълнота и благодарност от живота в Бога, на женско-интимното, майчински-съкровеното преживяване на трансценденцията.

Още веднъж, радвам се, че се срещнах оценъчно-интерпретаторски с книгите на бургаските поети. До нови срещи!

 -------------------
Номинирани за плакет “Христо Фотев”:
1. Лилия Христова.
2. Борис Бухчев.
3. Милка Стоянова.

П.П. Лилия Христова отказа номинацията за стихосбирката “Мост към тишината”.
-------------------