Поезия от бургаски автори за Годишния преглед ’2021

Драги гости,
Уважаеми колеги,
Започвам настоящия преглед по реда, в който до мен достигнаха книгите на творците и това е единственият критерий за последователността им и коментарите към тях в доклада.

Първа до мен, доста по-рано от всички, дойде стихосбирката „Осем такта тишина“ на Марин Маринов, изд. къща „Булевард“. Тя е неговата втора поетична книга след „Тежка светлина“, през 2000 г. и представя съвременната българска маринистика на един нов, по-висш етап в развитието си. Защото и морето, като възпяван природен феномен ражда във времето спецификата на своите реминисценции, своята изповедност и човешко присъствие върху неспокойния му син хоризонт. Както е отбелязал сам авторът, „Бургас е моят град, а морето – хляб и начин на живот“. Тази съдбовност, зрима или завоалирано напомняща за себе си, прелива по страниците в полифонична музика на съзнанието. Защото Марин е не само наблюдател и художник на пастелни мигове от своята делничност. Той е техен интерпретатор; философските му наблюдения отдавна надхвърлят импресивната черта на наблюдавания хоризонт и се превръщат в смисъл и мото на съществуването му: не само физическо, а цветно-интелектуално и емоционално. Би било твърде малко ако само отбележа, че човекът и морето се сливат в единно мисловно цяло под булото на вечността. Те взаимно се преливат в сага за крехкото равновесие между тленно и духовно. Белетристичните фрагменти, включени в сборника, сполучливо маркират следващите тематични открития, които Марин поднася и ние се вглъбяваме в поредния прибой от чувства, завладели авторовата душевност, или в измамната тишина на пейзажа, който след миг ще смени настроенията си. Но това далеч не е всичко. Защото поклонниците на маринистиката знаят, че палитрата ѝ от теми включва човешкото присъствие без остатък: честата грубост на делника, годишните сезони на личността – от аромата на пролеттта, през летния апогей и есента на зрелостта до неизбежната, грохнала зима с предречения ѝ финал. С може би предварително орисания ни коловоз на дните и опитите ни да го променим в желаната от нас посока, доколкото тя е вярна и позитивна. В стиховете на Марин Маринов откриваме романтизъм и метафизика, красиво нарисувани метафори и редом с тях – конкретика, до която се е докосвал неведнъж морският труженик, от една страна и от друга – жителят на цялата планета, който по сините ѝ пътища търси смисъла на своето съществуване; на усмивката на природния пейзаж и на любовта; на смяната на поколенията и дълбоката привързаност, извинете, че се повтарям, на Марин към морето. Всеки път, когато се докосвах до книгата, оставах с убеждението, че тя има приносен характер в съвременната ни маринистика и трябва да се познава от читателите на различни възрасти. И когато настъпи часът за равносметка, всеки от нас, който е съзерцавал и обичал стихията, да има какво да си спомни, преди да прекрачи в отвъдното. Както е в творбата „Защото“, като завършвам този кратък преглед с цитат от нея:

Защото ти живя
с радостния ритъм на сезоните,
с радостния ритъм на морето,
ей тук, под скалите,
сега скърбиш тайно, далеч от всички,
скърбиш за себе си
в безпощадната настойчивост на миналия си живот,
в отсеченото време, изгубен в знаците на светлината
и на мрака.

Под псевдонима Арахна представя двете си стихосбирки Стана Апостолова: „Мигове“ и „Възможният живот“, изд. къща СТЕЛАПРО. Досега бях чел нейна стойностна белетристика и като продължение за творчеството ѝ се вдълбочих във включената по страниците на книгите лирика. Веднага прави впечатление как авторката внимателно борави със словото. Подрежда думите в многоцветна тематична мозайка, отразяваща смисъла на битието в календара на привидно обикновения човек, който обаче често е скрита за околните вселена. Женското „аз“ в личността ѝ обгръща с грижовен поглед подредения хаос на съвременния свят. И търси с проникновението на задълбочен изследовател онези важни и постоянни за всеки от нас теми, предавани от поколение на поколение. Без които не би имало минало, нито задъхано настояще, нито пък чакано енигматично бъдеще. Обвеяни от символиката на природата чрез морето, небето, дъжда, снега, вятъра, птиците – целия набор от философски внушения за заобикалящия ни видим космос, с който от рождение сме свикнали. На него, образно казано, доверяваме тленната си биологична същност. През неговите коловози крачим, докато от календара се отронват дата след дата и така – до отредения финал. Но, дарени от Създателя с острието на мисълта и камертона на чувствата, често сами определяме канавата на уж предречената ни съдба. Отхвърляме сивотата, еднообразието, апатията, умората от вече покореното познание. Търсим диалогичност с живота и ценим нечаканите му предизвикателства, готови да се съгласим привидно с крайната им цел, или да ги подканим към единоборство. Пред еретични икони да разжарим непокорната си кръв, или постепенно се превърнем в бисер на мъдростта, скрил жадуваната формула на битието под натежаващите празни черупки на годините.

Да, мъдра и красива в мъдростта си е лириката на Стана Апостолова в тези ѝ два сборника. Авторката е вещ психолог и верен наблюдател на процесите около нея, когато говори за сменящите се житейски сезони, всеки с плодните си мечти, или повяхнали очаквания. Когато с интимна изповедност споделя топлината на взаимната любов, или здрачната вихрушка на самотата. Когато прокарва разделна черта между понятията за добро и зло така, както тя ги разбира посредством нравствените си критерии; за значимо, стойностно и маловажно, за младостта и старостта и за равносметката, нахлуваща в съзнанието на всеки от нас. Описана и в стихотворението „Вечните вихри“ – едно внушение именно за вечността и неговото безсмъртно олицетворение – времето. За реалността на самопознанието и илюзиите, че чрез него ще се доближим, макар и мъничко, до несекващия му пулс:

Ние всички сме като есенно листо,
движещо се в хаоса на вихрите,
въобразяващо си,
че спиралата на кратката житейска пътека
по която се местим
е свободният свят.

Убеден съм, че двете стихосбирки на Стана Апостолова – „Мигове“ и „Възможният живот“, категорично надграждат нейното присъствие в литературата досега. Поезията ѝ, в голямата си част, е именно преживяна и в досег с импресията на пейзажа създава творби, подканващи читателя към размисъл. Преди всичко – за индивидуалната следа на личността в летописа на обществената историчност. За духовността и хармонията на съществуването, към които се стремим и които често неоправдано загърбваме заради мимолетни страсти. И за още много теми и идеи в хоризонта на нашата битийност, които ще ни обогатят след прочита на двете нови книги на Стана Апостолова. Нещо, което препоръчвам не само на интересуващата се бургаска аудитория...

А морето с пълни гърди диша в малката по обем книга на Динко Павлов „Завръщане“, изд. „Либра Скорп“. За синия природен феномен у нас е писано, пише се и ще се пише под влияние на властната му притегателна сила и безброя от теми, които предлага. Някои от пишещите, както самият Динко, са и по душевна нагласа, и професионално свързани със стихията. Други се възторгват от него през лятото, обилно намазани с крем и, по думите на военния маринист Чони Чонев, заети „с чипкане на плажа – до коляно“. Каква ще е съдбата на написаното и от едните, и от другите, ще реши съдът на времето: част от поетичните образци ще благослови с дълговечност, други ще отвлече в дълбините на забравата. А какво е то за самия автор личи от изповедното му стихотворение „Обич“:

Морето е във мене.
В прегръдка тялото ми е обсебило,
тъй както звярът
жертвата си обладава.
Морето
е в душата и в сърцето ми –
със цялата си красота
и буен нрав.
Морето
е във сънищата ми – колкото далеч да съм от него...

В този безкрайно искрен монолог е втъкана доброволната обреченост на автора към него. В други стихове присъстват пясъчни брегове, вълни, лодки, рибари, годишните сезони. Присъства и нощният влак, който, по далечна асоциация с Христо Фотев, отброява гарите на човешките съдби, понесените по релсите видения и неизбежното сънно пробуждане за реалностите, които ни заобикалят и които всъщност са част от нас. Всички тях мога да оприлича със снимки на едно човешко битие, което бавно, наистина като шепа пясък, изтича между пръстите на нявгашни надежди и мечти и едновременно продължава да таи скрити копнежи за още изживявания. Тук е също любовта. Тук е и Бургас, в който отблизо или отдалеч, винаги ще се завръща Динко Павлов. Сборникът е своего рода изповедна равносметка за смисъла на една орисана привързаност към синьото, олицетворяващо същността на поета заедно с обичта му към хората и разбира се – към делничния пулс на крайбрежието. И който наистина, а не декларативно обича морето ще остане удовлетворен, разгръщайки неговото емоционално „Завръщане“...

Бих определил книгата на Живка Иванова „Pompeii Red“, изд. къща „Знаци“, като образец на съвременното модерно, философско-асоциативно мислене в днешната ни поезия. Стиховете ѝ, освободени от условностите на традиционния литературен канон, само привидно докосват реалността. За да се превърнат изпод перото на авторката в нейна тематична и емоционална проекция високо над всяка мимолетност и сива човешка суета. Тук доминантен над всичко е Аз-ът на одухотворената личност, моделиран в митологията на реалността. Който сам проектира богатата си чувственост върху хоризонта на дълбока разсъдъчност и по своему красива изказна палитра. Сам определя ценностната си система в новия ХХI век и убедително надгражда вече изреченото с нови и нови пластове на прозрението за смисъла на човешкото присъствие в пулса на времето; на моделирани в изящно слово послания, чувствена наслада, съмнение и увереност в правотата на наблюденията и разбира се – покана към читателя за взаимност при възприемането на космичното. Проектирано в случая тук, на земята, сред неизброимото множество от себеподобни. Всички те подчинени на свой собствен времеви отрязък между раждането и смъртта. Белязан от правото на самонаблюдение, стремеж към избягване на предначертаната предварително орис и явен опит за прокарване на свой път към вечността. Белязан с предпочитания към приказното, загатнато екзотичното, енигматичното, отчасти мистичното, обуславящи до голяма степен лириката на Живка Иванова в тази ѝ книга. А още: тя е и цветна мозайка от метафори, визуализирани словесни сюжети, вместени в красива поетична сърцевина и импресии, сполучливо допълващи обозримия художествен мир на авторката, поднесен ни по редовете. Където в поетичния фрагмент „щедрост“ тя споделя своето виждане за вечния житейски кръговрат, а именно: „старостта ти връща изхарчените безумни нощи с лихвите щедро добавя и дни“. А на финала на тези ми размисли ще споделя, че сборникът се чете благословено „трудно“. Защото той не е римуван преразказ на нещо някъде в годините, или пък в грохота на битието, а сакрална изповед на една творческа натура за ценностното в нейния нравствен кръгозор. За това кое е стойностно, или пък маловажно, кое – красиво, или пък с неясни очертания, забулени от монотонността на отдавна изричани истини. И кое си струва да изберем за наш естетически кодекс в необята на духовното, претендирайки, че и ние сме зрима частица от многоликата му същност...

В писмо до мен за книгата „Ти“ с автори Елка и Матей Ебори, дело на изд. „Библиотека България“, Елка споделя: „Тя е нещо като експеримент и по-скоро материален израз на това, което ни е събрало в последната третина от живота“. Според мен обединяващото мото на страниците е една строфа от стихотворение и тя гласи: „Разбирам, че каквото и да сторя, не мога да избягам от сърцето си“. Всъщност, целият сборник е красив, възторжен химн на тържествуващата любов; на топлата, вечна и неразделима взаимност между двама души, изпитали в годините различните превратности на битието с неговите светли и недотам светли страни; с много надежди, понякога сбъдвали се, а понякога – прегорели в зародиш във времето. Но те безспорно, макар и несъзнателно, са търсили в хорската многоликост именно този, другия, чакания, с когото Създателят най-после ги е съединил в едно цяло. Рядкост, но не и изключение е двама автори да работят върху градежа на един и същи ръкопис. Още по-рядък е този факт в лириката, но Елка и Матей безспорно са успели да го съградят и да ни го представят като красив дворец на взаимната си обич. Или по-скоро: на остров Ебори, присъстващ в някои от творбите в сборника. На него неизменно царува хармонията, интимното преплитане, разбирателството. Властва дълбокото философско проникновение кое е стойностно в отредените ни дни от календара. Пред кое да се прекланяме и кое да отминем като маловажно. До брега на този приказен остров не достигат делничните бури, дребнавата злоба, която понякога ни гризе за нищо, нито пък завистта на околните, които не са получили частица от взаимното привличане и любовта в сивотата на ориста си. Ето какво откриваме в стихотворението „Островни размисли“, което е послание от двамата творци към цялото наше общество. Към всички, извисени на крилете на духовното и на блестящата идея:

Небето е неимоверно близо.
Докосваме се с него
чрез сърцата си,
а обичта, която дишаме,
ни прави вечни.
И вече знаем –
няма смисъл от безсмъртие,
защото само споделеното
остава.

Стихосбирката „Ти“ несъмнено е успешен творчески експеримент и ярък пример за съвременна интимна лирика. Доказващ как от благословения пламък на нашите мечти да обичаме и да бъдем обичани се ражда крепък съюз на сърцата и душите, способен да преодолява всяка пречка по пътя си към бъдещето, през отреденото им настояще. И аз най-искрено пожелавам на Ели и Матей още редица подобни художествени, емоционални и задушевни опити, които с прочита на стиховете остават за дълго в съзнанието на читателите. Още повече, че любовта е безсмъртна, неподвластна на човешките сезони, а само на зова на човешките сърца. И дори когато людете прекрачат в небитието, остава тя: като вълшебен спомен, като песен и стих и като птица, която скоро ще донесе радостни трепети на своите нови развълнувани избраници...

„Всеки има право да обича“ е книгата на Янчо Милев за тазгодишния поетичен преглед, дело на издателство „Божич“, а доминираща във всичките ѝ стихотворения е искреността. Условно може да бъде разделена на няколко части, като в първата преобладава любовната лирика, а в другите: темата за морето и отделно – гражданската поезия с политически оттенък, ала пак повтарям – разделението е съвсем условно. В първата част откриваме стремежа на автора да открие любовта и естествено – на неговия интимен зов да бъде отговорено с взаимност. Любовта изпод перото му се превръща в пътеводна звезда насън и наяве, издигайки жената в своеобразен култ на реалната мистичност, в която той цял желае да се потопи. Често мечтите увяхват, преди да са родили своите красиви плодове. На тяхно място се появяват други, още по-красиви и въжделени и нерядко техен изповедник се оказва безсмъртното море, както в „Заливът на мечтите“:

Там, де морето целува скалите –
вълните по пясъка трият следи;
там, де се крият от скуката дните –
там са най-ярките нощни звезди.
Там, край палатките, звън на китари
и песен омайна звучи.

В редица творби от раздела с интимна лирика е вплетена еротична нишка. Тя ясно се усеща и създава представата за мъжа-единак, на чийто зов трябва да бъде отговорено с взаимност и без остатък. Или пък, разочарован от любимата, той ще продължи житейския си път, без да се обръща назад, търсейки вярната избраница за своя любовен олтар.

Маринистичният хоризонт в книгата е представен от творбите „Моряшка орис“, „Песен за стария рибар“, „Моряк“, „Гларуси“, „Черно море“, „Отново в морето“ и т.н. А делът с политически привкус визира като тематика смяната на политическите сезони, неводещи обаче до реално добруване за обикновения човек, емиграцията, измислената нашенска демокрация, в която властва силата, а не разума, предизборните панаири. Много са темите в сборника на Янчо Милев „Всеки има право да обича“, но аз бих препоръчал на автора, ако ми е позволено, повече прецизна работа върху самото стихосложение и неговото благозвучие; върху римата, но не и рима на всяка цена, загърбваща звуковата мелодика на стихотворния текст. Янчо Милев има широк поглед върху съвремието, от което черпи вдъхновението си. Остава този поглед да бъде изгладен, словесно шлифован или ако трябва – поднесен в свободен стих, за още по-голяма убедителност на споделеното. Дали ще бъде така, ще очакваме да видим в следващите му сборници.

Морето е водещ символ, централен одухотворен образ, събеседник и пантократор (вседържател) в книгата на Иванка Тополова-Топарева „Обичай ме, море!“, Университетско изд. „Епископ Константин Преславски“, Шумен. Да, морето може да обича; то е влюбено във вечността, на която е и рожба и на безвремието по същия начин, както небето, брега и неумолимо сменящите се годишни сезони. Обикновеният човек обича морето по свой собствен начин: като пейзаж, като неразгадаема стихия, като разделна черта между сивотата на делника и красотата на природата. Тук, в сборника на Иванка Тополова, който мога да нарека почти изцяло маринистичен, то несъмнено е желан изповедник. Пред неговата синя безбрежност авторката споделя радости, възторзи, съмнения и съкровени размисли: за любовта, за първите спомени от него и за обстоятелството, че където и да се намира, то неизменно е в душата ѝ. На него доверява, че животът постепенно добива други измерения; собствената си съдба не можеш да изпревариш и като че ли всичко в нея е закодирано още преди раждането на човека; а накрая и самото то се превръща в нещо живо. Достъпно и ласкаво, позволяващо ни да се слеем със същността му и да му поднесем в дар собствената си индивидуалност. Особено внимание заслужават пейзажните мотиви в стиховете на Иванка Топарева, красиво съчетание между импресията и опита за философско обобщение на заобикалящата ни действителност, както обобщава в поетичното си послание „Сама“:

Море и вятър, гларуси и пясък,
попива ги, покрива есенна мъгла.
Отиде си поредното горещо лято,
а аз сама съм със тъгата на брега.
Вълни прииждат и назад се връщат
при теб, при твоя тъй далечен бряг.
Бездушната мъгла душата ми прекърши –
Тя моя бряг закичи с есенния флаг.

Съпоставката между човека –личност и синята стихия в сборника не е случайна. Тя убедително доказва, че поетесата е избрала морето за свой молитвен храм, в прага на който се разбиват отровните талази на битовизма, дребнотемието и мимолетните щения. И можем донякъде да се съгласим с твърдението ѝ, че не разбира днешните поети, които търсят темите си в космичното пространство, когато красотата съществува и тук, на нашата планета, като дар от Всевишния. Стихосбирката е до болка искрена, излъчваща доверие към своите читатели. Позволявам си и за творбите, включени по страниците ѝ, да отправя същото пожелание, както при Янчо Милев: словото ѝ да бъде по-шлифовано и ритмичният модел – по-издържан. Разбира се, това са моите препоръки също и като читател, а доколко Иванка Топарева ще се съобрази с тях, ще реши самата тя.

„Поезията е обричане. Истинското творене започва с високата цена на отклонението, на загубата, с лунатичния поглед, с раздвоеното внимание заради онова обсебване, което те въвежда в паралелен свят, дълбаене в трудните ситуации в живота... Няма поза, всичко е истина, а с нея не можеш да кокетираш и да развяваш стиховете си като рицарско знаме.“ – споделя доста по-рано от днешния ден Любов Динчева в интервю на Роза Максимова. Това обричане съзираме и сега, в най-новата ѝ стихосбирка „Животът, това кръгло събитие“, дело на изд. „Либра Скорп“. В нейния скромен обем ярко и картинно са вплетени търсенията на авторката за смисъла на понятието живот в полет над планети, отделни събития и познати човеци. Тя е витална, извисена; контактуваща със символиката на космичното и самата тя е неспокоен, ярък къс от модерната съвременна българска литература, илюстрация на освободения от условности разум. Лирическият герой: Аз-ът, жената, е благословена да търси свободата на необременената с условности духовност и самата тя да носи мисловна и естетическа свобода на възприятията сред хората от различни възрасти. Посланията ѝ са метафорични, забързани, неподчинени на определена, канонична тематика. Моделирани са в тематична многобагреност, съотнесена с вещина към символното начало. Ако можем да посочим основата, върху която гради произведенията си Любов Динчева, то тя е споена от градивния хаос, от вече казаната свобода и именно от мисълта, надграждаща се извън биологичните, тленни вериги. На които сме обречени, искаме или не, в отредения ни отрязък от безсмъртното време. И в стихотворението „Оптимистично повторение“ поетесата отбелязва:

Само в окото на Хаоса
Свободата, казаха, се преживява:
сред пяна от жива материя,
до срутен камък в бездната,
„свредела“ на самолета,
джунглата на самотата,
собствена галактика оттатък.

Струва ми се, че тези именно слова са вярната посока за възприемането и тълкуването на поезията в „Животът, това кръгло събитие“. Книгата е предназначена за читатели, предпочитащи словесните инвенции, съчетани с бравурната изповед на интимното откритие. И съм убеден, че веднъж прочетена, тя не ще бъде забравена равнодушно, а ще бъде наш словесен изповедник в дни на съмнения и неясни търсения...

За себе си Яна Вълчева споделя, че е едно бургаско момиче, което пише бургаска поезия, а морето се е вселило сериозно в нейното перо. Сигурно е така. Но, както Бургас никога не е бил и няма да бъде провинция и отдалечено географско понятие, така и лириката на Яна не е дар единствено за Южното Черноморие, а за всички български читатели. Самата авторка, не само според мен, е вече утвърдено име в младата кохорта на съвременната литература. И дава, както е с поредната ѝ стихосбирка „Ти ще тръгнеш“, изд. „Библиотека България“, сериозна заявка за по-нататъшно блестящо покоряване на върховете в храма на духовността. Основните теми в тази ѝ книга са наистина за морето – този мъдър и вечен събеседник на много отминали, настоящи и бъдещи поколения; магията на любовта и искрата на пламналата взаимност; себевглеждането в разноликия контекст на живота, посланията да бъдем добри и неизменно търсещи хармония дори и там, където е невъзможно, на пръв поглед, тя да съществува. Тук е и мъдростта, силата на мисълта и пак така силата на бликналите чувства, намиращи ответ в човека отсреща. Подаващ ръка на любимото момиче, или решаващ да си тръгне, докато сърцето му подскаже обратния път назад: към щастието, вплело в едно за дългия път през годините две души, благословени една за друга. В книгата откриваме и тема, която е особено актуална и нека си го кажем – болезнена за страната ни: темата за младостта, изтичаща по силата на какви ли не обстоятелства в разните посоки на света. За тях Яна Вълчева споделя:

Избягаха... Дали ще се завърнат
при шепотния пристан на Бургас?
Децата ни не може да си тръгнат –
сърцата си оставиха при нас.

И още:

Бургаското море е по-солено
след всяко отпътувало дете.
Но стъпките им, нейде разпилени,
завръщат се по тези брегове.

Лирическият герой на Яна – „аз“ – жената, удивително напомня на пролетен повей. На сребърен ручей за жадния странник и на спасителен бряг, при който мъжът – очакван и желан грешник, все някога ще се върне. Посветени на семейството; на майката и майчината обич са зографисани стихове, акцентуващи върху тайнството да дариш живот и да го закрилящ от нечакани бури, докато дойде мигът и детето да поеме по своя си път. Включените творби ненатрапчиво, ала убедително докосват сърцата на людете от различни поколения, разгръщащи страниците на сборника. Той не предлага готови правила за битието, нито пък „верни“ посоки в пътищата на изречената ни орис. Стиховете ѝ напомнят красиви акварели, възвеличаващи стойностното, извечното в смисъла на съществуването ни, нравствено значимото в хаоса на днешния делник. Кредото на поетесата е да бъдем добри, по своему красиви, ценящи времето, което ни е дарено в бързо менящия се свят; склонни към жертвеност в името на интимния пантеон и на избраника, достоен да бъде до нас във време на безметежност, а още повече – във време на бури. Да вярваме в хармоничното единство и да бъдем смирени, а още повече, според самата Яна: „да търсим човечност в човека“. Радвам се, че можах да се докосна до тази книга, която е достойно продължение на създаденото от Яна Вълчева до сега и съм убеден, че перото ѝ ще се радва и по-нататък на впечатляващо възходящо развитие.

От нежност и искреност трептят стиховете в книгата „Анна“ на Стоян Георгиев, изд. „Захарий Стоянов“. „Всъщност тя е историята на една любов – споделя авторът в своя предговор – преминала през романтизма на идеала, през колебанията на разума, през съмнения, възторзи и мечти. Ако и днес, във времената на краен либерализъм и егоизъм, все още съществува „истинската, вярна, вечна любов“, любовта, представена тук, несъмнено е такава“. Сборникът е именуван Анна на любимата на поета и мога да го оприлича на възторжен химн за това свято чувство. Изтъкан от цялата мажорна гама на интимното, ведрото, оптимистичното и сладко страдание, което то поражда и в най-скритите кътчета на човешката душа и към което – явно или тайно – всички се стремим. Едва ли има съвременен човек, а и въобще такъв в цялата история на осъзнатото ни съществуване, който да не се е влюбвал. Някой би възкликнал: „И какво ново под слънцето?“ Новото, бих казал – радващо необичайното, се корени в самата идея да се посвети цяла стихосбирка на обичаната жена днес; във време, когато сме свидетели на хаос, безбрачие, Истанбулски конвенции и сериозно отрицание на българските традиции, в които са били възпитавани неизброими поколения. Стоян Георгиев издига палитрата си от чувства над делничността, сивотата, дребнавото и мимолетното. Чувствата му са чисти и блестящи; понякога споходени от загатнато съмнение дали това е правилният път, когато личността трябва да отстъпи от индивидуалното си съществуване, за да се слее в хармонично единство с другия до тебе. А другият: търсен, лелеян, открит и преоткрит, ще докаже правотата на верния избор и заедно ще тръгнете в руслото на предречената ви орис. С минало, настояще и бъдеще, докато се отрони и последният лист от календара. Този кратък миг е подарен на всеки от нас – да обичаме и да раздаваме обичта си, да пращаме позитивни послания на света, както е в книгата „Анна“ и да уверим съвременните родственици на Тома Неверни, че именно любовта е нашето добро оръжие, с което надмогваме всички препятствия. Както сам поетът отбелязва в стихотворението „Последната любов“:

Любовта е, знам, без възраст,
тя е пратеник отвъд,
и сърцата ни обвърза
в нежен ритъм да туптят!

Образът на Анна е моделиран да бъде на човек от плът и кръв и едновременно – на символ на красотата на духа и нежното предизвикателство, пред което не може мъжката част на човечеството да устои. Той прелива от стих в стих, става ни все по-близък и разбираем и изповедността на автора, гравитиращ около своя физически и духовен идеал – все по-убедителна. Стиховете са написани в стегната рима и тяхната монологичност ни спомага да вникнем още по-дълбоко в поетичния свят на Стоян Георгиев и разбира се, да оценим перото му по достойнство.

„Новородени небеса“, изд. „Фабер“ е нарекла новата си книга Калина Тельянова и в скритите, метафорични послания на стиховете човек неизменно попада в хоризонта на интелектуалната лирика. Авторката по свой си философски и емоционален начин ни води към пътищата за самопознание; към дълбока вглъбеност, от позициите на която отправя своите прозрения за битието. За феномена, наречен „човек“ в неговото съвременно амплоа. За смисъла на съществуването му и за ярко светещите следи, които ще остави след себе си. Животът, ярък, многолик и нерядко – енигматичен, пулсира в иначе пестеливите на слова творби на Калина. А личността, Аз-ът, е наш добронамерен гид в странстванията на читателя между сезоните на природата и човешките сезони, като природата е благословена с безсмъртие, а човекът – орисан на тленност. Пак личността изгражда мост между земята и небето, по който интелектът достига космичните селения в стремежа си да бъде част от тяхната вечност, изпълнена със загадки. Можем да определим поезията на Калина в тази книга като реалистично-мистична, защото тя се корени в художествените снимки на действителността, за да ги облече чрез изящното си слово в картини не само на преживяното, а на почувстваното и осмисляно бъдеще, чиято поява на планетата тепърва предстои. Пак в нейната лирика няма затворени пространства. Финалът на творбите почти винаги може да се осмисли от читателската аудитория по най-различен чувствителен начин. И още – немалко от стиховете са еталон за пейзажна лирика. На одухотворено съзерцание, на фона на което с акварелен словесен замах са очертани необятните граници на съвременната човешка психика; на личностния ни модел такъв, какъвто го правим самите ние в различните си възрасти; на нравствените закони, към които винаги се стремим, привидно неподчинявайки се на старозаветните канони. Много са темите в иначе малката по обем книга на Калина Тельянова но винаги съм казвал, че една стихосбирка най-добре изтъква достойнствата си, когато се прочете с мисъл и чувство. И ми се иска да завърша този кратък преглед с още едно авторско прозрение във фрагмента „Миг и вечност“:

И ти, и аз, море, сме в есента,
ти – в твоята поредна,
аз – в моята единствена.
Ти си във вселената на твойта вечност,
аз – в песъчинката на моя миг...

Много обич към живота в неговия слънчев зенит, но едновременно с него – и много самота като че ли е вградила в творчеството си Елена Трендафилова в книгата „Прозорец с корабна семантика“, изд. „Либра Скорп“. В стиховете ѝ ще открием и спомени от детството на село, в което отдавна вече е заглъхнала дядовата къща; и урбанистични импресии, преоткрити в грохота на големия град, и мимолетна плажна романтика край ласкавите вълни на морето. И разбира се – търсене на любовта, която е уж вече намерена, ала все се изплъзва и дава място за нови надежди и нови взирания в лицата от неизбродното човешко множество, сред които поетесата трябва и ще открие своето второ Аз – мъжа, с който да се слеят в неделимо цяло. Над всичко и всички грее теистичната вяра, че докато съществува, човекът има правото на светли надежди; на копнежи и стремежи, изпълващи душата му с радост и нравствен покой. Има, разбира се, и катаклизми, защото ние, людете, не сме еднакви дори в прегръдката на приятелството. Затова ще дойде мигът, в който всеки от нас ще поеме пътя си към нови личностни открития и други приятели и ще разтвори собствения си хоризонт към други идеали и емоционални крепости, които да осмислят дните и годините му. Със споделена любов и взаимност, с прогонената навеки самота и вече ясния коловоз, в който ще отекват стъпките на авторката. В стиховете ще открием ликовете на близки родственици и приятели, на отминали житейски спътници, сторили място на нови приятелства и цели. Поезията на Елена е пъстър калейдоскоп от багри, чувства, проникновения и послания. На надмогване на делничното за сметка на бъдещото утре, независимо, че в раздела „Мисли безредни, мисли безвредни“ споделя, че е дете на тъгата. Защото това впечатление веднага изчезва пред оптимизма, съграден в следващото стихотворение и в лиричните ѝ песни минорното и мажорното се редуват, запазвайки крехко равновесие в общия водопад на споделените изживявания и душевни вълнения. А според Елена, „каквото и да правим, не можем да се преборим с Времето, затова е важно да се преборим със себе си...“

Но и тук искам да отбележа, че тя трябва сериозно да поработи върху римата. Да избягва римуването заради самото римуване и да спазва стихотворните ритъм и стъпка, които при нея понякога оставят впечатлението за незавършеност на творбата. Или, ако иска, да пробва перото си в свободния стих, където възможностите за творческа изява са също така големи. Но, каквото и да реши, нейната поезия носи положителните си стойности, поради които си заслужава да бъде познавана...

А в книгата на Константин Корадов „Крайбрежен Пегас“, изд. „Либра Скорп“, особено в първата ѝ част – „И върху мен изсипа се елей“, авторът докосва с перото си всемира. Черпи теми от неговата теистична същност и именно в нея, чрез божествения промисъл на Създателя, преоткрива същността на съвременниците. Едновременно крехка и ранима, тленна и обречена на забрава, щом се отрони и последният лист от календара на живота. Но с безсмъртието на мисълта, тя се издига до космични висоти и остава вечна, сравнима единствено с вечността на времето, което напразно се опитваме да уловим в ежедневни мерки и дати. Мисълта е онзи цветен мост на ориста, на съдбата, чрез която можем да проумеем старозаветните скрижали, дарени на човечеството в пътя му към бъдещето. Тук Корадов откроява своите принципи за добро и зло, преливащи се и останалите части на сборника: „Дали ще се сбъдна“, „Дъга от цветната ми приказка“, „С морето водя диалог“, „Свидетелят съм аз...“ И отправя послание към читателите, че „надеждата остава във Човека! И Бог е неговата закрила!“ Нещо, което, да си признаем с ръка на сърцето, често забравяме, улисани в борбата за хляба и задоволяване на физическите си щения. Над всичко обаче, стои интелектът, без който бихме се въртели в омагьосания кръг на анонимното обезличаване и апатията, така често срещани в наши дни. Няколко са темите, върху които е изградена книгата и всички те впечатляват с прецизността на художествения модел: за мъдростта, за смяната на човешките сезони и опазването на младежката усмивка дори в късната есен на старостта; на родословното дърво, любовта, истината и неистината в същността ни и други нравствени измерения, съхранени в пантеона на безкрайното познание. За философското прозрение какъв е светът с нас или без нас и как да бъдем съпричастни с пулса му, за да ни запомнят идните нови поколения. Разбира се, не е отминато като вечна бургаска тема и морето и самият Бургас, в скута на който приемаме първото си причастие и винаги се връщаме обратно, където и да ни е запратила съдбата върху земното пространство. Затова си позволявам да завърша прегледа на „Крайбрежен Пегас“ с няколко реда от едноименното стихотворение за града, оприличаван от поета и като иконостас:

Заливът ти е като прегръдка,
гушнала ме в първия ми ден,
когато майчините любещи ръце,
окъпали са ме във теб, море!

Много радостен смях, жизненост и любопитство към опознаване на света шестват в книжката за деца на Ваньо Вълчев „Кога ще порасна?“, издадена в „Либра Скорп“. Разлистваме я с искрено желание и сякаш се връщаме назад в годините, за да се превърнем във връстници на Крум и Тотка Защотка, да разберем кой буди слънцето; да се потопим в тихата, тайнствена, бяла красота на зимата и после да вдъхнем с пълни гърди от аромата на настъпващата пролет. Да участваме в раколов и да сурвакаме; да построим или не марсолет и да надникнем какво правят братчетата-близначета. Добродушният хумор на автора блика от перипетиите със страшната акула и поправения компютър. А на финала героите, вече пораснали с няколко години, са споходени от първите трепети на нещото, наричано от препатилите възрастни „любов“:

Съмва в бялата ми стая...
За училище е време.
И въпросът ме обзема –
дали някой ще ме срещне
на пресечката отсреща?
Да си повървиме само
до училището двама...

Тази детска книга за мен е вярната, точна и красива илюстрация на добрия, ако мога така да го определя, бряг на духовността в ранните години на новите поколения. Бряг, защитен от хаоса на ежедневието, тегобите, неизвестността, апатията. Опазен от света на възрастните, в който често надеждата за нещо по-добро сутрин вечерта е вече повяхнала. Опазен и от готовите житейски щампи, уж добронамерените нравоучения и престарелите формули какъв да бъде човекът в процеса на своето израстване. Той е бряг на палавите, беззлобни закачки, на блесналите от щастие детски очи и на самото детство, защитено от бурите на сивия битовизъм. Такива стихове може да създаде само перото на творец, истински и безкрайно обичащ децата, какъвто е Ваньо Вълчев. Често наричаме децата „нашето светло бъдеще“. Но мислим ли достатъчно отговорно за тяхното светло настояще? Може би и това иска да ни напомни с книжката си „Кога ще порасна?“ чудесният поет Ваньо Вълчев – нека се вслушаме в думите му – има защо, наистина.

В процеса на работата ми върху бургаската поезия до мен достигнаха и книги, излезли от печат по-рано от изтичащата 2021 г., но тъй като те не бяха още представяни, макар и вече да са, определено си заслужава да се спрем и върху тях. Една от тях е сборникът на Борис Бухчев „Безкраен празник“ – поетичен маратон, за който сам авторът отбелязва: „Той започна на 1 август 2019 г. и завърши на 31 юли 2020 г. През това време в сайта на издателство „Либра Скорп“ бяха излъчени повече от двеста стихотворения – всеки ден по едно. Това беше резултат, който прилича на жетва или на завършването на една висока сграда. Писах за всички празници през изминалата година, изразявах вълненията си, свързани с дамата на сърцето ми“. Смело мога да подчертая, че по страниците ѝ пълнокръвно диша живият живот такъв, какъвто го е видял и осмислил Бухчев. В него наистина има всичко: и дълбоки философски прозрения за смисъла на нашето битие, и любовни послания, и импресии, и припомняне, и възхвала на бележити исторически събития, а не на последно място са включени и социални наблюдения, предадени в цялата им натуралистичност и негативизъм, които правят книгата още по-стойностна. Този поетичен маратон е илюстрация на неспокойната мисъл във време, което е хаотично, трудно поддаващо се на еднозначна оценка, а още повече: на позитивни прогнози за идните години. Ще ми се да откроя някои от тях без това да значи, че останалите заглавия са по-маловажни, защото всеки поетичен откъс диша и контактува с читателите по свой си неповторим начин; със свой закодиран контексти своя емоционална окраска. Ето някои от тях: „Освобождението на Бургас от турско робство“, „Ден на Христо Ботев и всички, загинали за свободата“, „Коджакафалията“, „Панихида за Апостола“. Към тяхната историческа актуалност бих искал да припомня любовните напеви – „Възхвала на любовта“, „Валентинка с касинка“, „Вездесъщата“; преклонение пред най-близките: „Памет за баща ми“, „В памет на майка ми“; редицата стихове, посветени на любимия град край морето – Бургас, рибарските спомени и тънката ирония за едно може би отишло си време, което всички помним с „Рибарски спомени“. Че когато тръгвахме към столицата да решим някой проблем в наша полза, задължително вземахме в багажа и някой рядко срещан дар от морето. Не на последно място искам да откроя отново тънката социална наблюдателност на Борис Бухчев и неговата болка от негативизма на обществото към неслучилите с трудната си съдба люде, които отминаваме равнодушно, или бягаме от тях като опарени. Ето една илюстрация в „Бездомна песен“:

Бездомният на спирката лежеше
с увити в дрипи тяло и крака.
А вечерта от ледове тежеше
и много вечери е все така.
..................................
С познати заговорих да поканя
бездомника у нас във този студ –
да се постопли и да го нахраня
и всички казаха ми, че съм луд.

Да, поезията на Борис Бухчев обхваща, без никакво преувеличение, целия спектър на битието в исторически, социален и духовен аспект, в личен и граждански план. Специално внимание ми се ще да отделя на сполучливите му опити и в акростих и разбира се, да му пожелая още много такива успешни поетични маратони, в които темите за живия живот, личността и безсмъртното време се слива в един бързо менящ се спектър от картини и чувства, за да се слеят в едно общо могъщо послание в душата и сърцето на читателя.

Колеги, приятели,
С тези финални думи завършвам краткия преглед на поетичната продукция на Бургас за изтичащата 2021 година. Един е изводът: че Бургас беше, е и ще продължи да бъде град и на поетите. На изящната словесност, вплетена в живия живот, в полета на мисълта към хоризонта на безвремието, в реалността и едновременно – в дъгата на модерното и новите търсения за лирична творческа себеизява. Разбира се, има още какво да са желае в част от стиховете, което вече споменах и не ще се повтарям. Но по-важното е друго: талантливото присъствие на авторите-поети, продължаващи във възходяща линия традицията на поетичен Бургас и не само на Бургас, а и в облика на съвременната българска литература въобще. Остава да им пожелаем здраве и нови сериозни постижение в полето на духовността. Или, както е прието да се пожелава край морето: „Попътен вятър!“

В раздел „Поезия“ номинирам за награда по азбучен ред:
Сборника на Елка и Матей Ебори „Ти“, за красиво споделеното щастие от късната любов (а може ли любовта да бъде късна, или тя вечно си остава на върха на своята топла изповедност?); за вярата, че бъдеще винаги ще има, дори когато ние вече не сме във физическия свят на хората, наши съвременници.
Марин Маринов с „Осем такта тишина“: за смисъла, който придава на морето като феномен, вплел безсмъртния си живот с преброените мигове на човешкия живот; за дълбоката му вглъбеност, извеждаща на преден план смисъла на тленното ни съществуване, дарено с правото да мислим и да откриваме с мисълта си стойността на непреходните морални ценности.
Яна Вълчева с книгата „Ти ще тръгнеш“: за привързаността към семейството, от което тръгват всички мечти към света и в което винаги се връщаме, понесли умората от неговото трудно опознаване тук, в лоното на Бургас.

-------------------
Номинирани за плакет “Христо Фотев”:

1. Елка Василева и Матей Петков – Ебори, за съвместната им стихосбирка „Ти“.
2. Марин Маринов за „Осем такта тишина“.
3. Яна Вълчева за поетичната книга „Ти ще тръгнеш“.
-------------------