Поезия от бургаски автори за Годишния преглед ’2023

Книгите са представени по азбучен ред на личните имена на авторите.

Диана Фъртунова. “През портите на времето”.

Метафориката на заглавието, декодирана в подзаглавието “Етюди в минало (не)свършено” събира семантичните и композиционните посоки на стихосбирката. Те са положени в единното времепространство на спомена и на настоящето, сякаш следвайки симетричните движени на портите – отваряне и затваряне.

 На този принцип първата част на книгата “Било ли е” отваря миналото, света на българите от старо време (в асоциация с повестта на Любен Каравелов) и е междутекстова връзка към заглавието на втората част “Българи от наше време”, но прехвърля и други мостове.

Диана Фъртунова е майстор на класическото стихосложение, на ритмичната, римувана поезия с ярка образност и емоционална наситеност. В първата част властват скръбните носталгии, често в жанра реквием, който поставя началото – “Реквием за шарените стомни на дядо.” Бил е този свят, който поетесата изгражда с архетипни образи (баба, дядо, мама) и релефни битови предмети – шарените стомни, глиненият гювеч, вълшебната хурка, изписаната каручка, напомняща за Сали Яшар на Йовков.

Засиленото присъствие на вещите (вещизмът като художествен принцип) има ценностен смисъл, защото те разказват историите на времето с пищна синестезийност, с митологична и с приказна сюжетност. Призивно миналото се изравнява с

безгрижното царство на детството,
във което съм и просяк, и принц.

Срещу вещите от първата част застават хората от втората част “Българи от наше време”. Променя се художествената оптика на изображение, засилва се социалният патос, появяват се типизираните герои от улицата: бедните старици, клошарите, просяците, уличните музиканти, насилниците.

Неслучайно Диана Фъртунова е журналист. Тя има усет към характерологичния детайл – често това е метонимия, представяща човешката същност – “една протрита стара шапка / на щърбавия тротоар”.

Идилично-носталгичните интонации от първата част се заменят с гняв и тъга, а поезията на Вапцаров се оказва близка междутекстова връзка. “Писмото но Вапцаров” е специален текст, който събира пластовете на миналото и на настоящето, и цитира класически Вапцарови образи: зрънце, вяра, пролет.

По вапцаровски екзистенциално звучат стиховете

Че как да имам време за поезия,
когато тя е винаги край мене!

Книгата “През портите на времето” превръща динамиката на времето в поезия – силна и въздействаща.

Диляна Кирова. “Истории смешни за герои грешни”.

Още заглавието на книгата носи шеговито недоразумение. Защо героите са грешни? Защото са грешници, защото са на грешно място (в неподходяща ситуация), или нещо друго?

Така и цялата книга е комично предизвикателна, забавна, с игрив стих и демонстрира поетичната сръчност и лекота на Диляна Кирова, нейния усет към смешното, ироничното, пародийното.

Комичният ефект се ражда от комизма на ситуациите, на героите и на езика. Стихотворенията са в две части (трите разказа са извън прегледа на поезията). Първата част е без изведено заглавие, а втората “Двама за смях” е истинска еротиада, заради ренесансово-жизнерадостните еротични сюжети в контекста на “Декамерон”.

Самоироничният образ на поетесата е сигналното начало на книгата:

Денем и нощем се рея,
музата дебна, ловя.

Следват героите чудаци, които закачливо, но и критично надникват от различни ъгли на нашата съвременност, включително и от разроената поезия:

Как става тъй – уж много сме заети,
един след друг все пръкват се поети.

Често изображението е шарж, карикатура и е в синхрон с великолепните илюстрации на Силвия Кирова.

Във втората част “Двама за смях” еротичните ситуации са заредени с комизъм. Поетесата пародира любовни жанрове: сонет, ода, прави псевдопрепратки към Шекспир, Есенин, Дон Кихот в гротесковия еротичен свят, където се преуспява “с бюст и крак.”

Езикът е прекалено свободен, без задръжки, в широка стилистична гама – разговорен, жаргонен, на места циничен, но явно използван според концепцията на книгата.

Диляна Кирова притежава необходимото поетично майсторство, за да ни покаже в смешно до абсурд огледало сгрешените ни образи.

Елена Янева. “Ето какво”.

Книгата на Елена Янева е поредица от предизвикателства – към смисловите ребуси, към техниката на стиха, към стиловите обрати. Енигматичният, ерудитски текст още със заглавието “Ето какво” (съм, може би) приканва читателя към многозначния му прочит: отвъд поетичния канон и класическите правила на стихосложението; отвъд прозрачната мисловност, в натрупването на все повече и повече загадки; на неочаквана, парадоксална образност и езикови експерименти.

Движението от микротекст (стихотворение) към макротекст (поетичния разказ) изисква върховна концентрация на четенето, за да се уловят импулси на идеи, на чувства и на настроения и да се завърши незавършеното изречение заглавие на първата част “Каквото бих” (Например, “Каквото бих казала/написала”)

Тръгвам по възможни и невъзможни отговори, вибриращи в поетичната плът, в потока на съзнанието: като “пропусната дума в главното изречение”, като “сгрешена памет” и “кратко тяло”, “на кръглата самота на масата”.

В раздиплянето на прозаичния възел, в разширяването на неизвестното с “глад за времена и разстояние” е може би отговорът на поетесата. А езикът го изрича без “скучни поанти”, патетични метафори, многоточия, възклицания.

“Стихотворението е само и се съблича”, пише Елена Янева, но същевременно авангардно се отбелязва в оригинални сплитове от сецесионна, синестезийна, оксиморонна, странна и загадъчна образност, напомняща тропизми.

Във втората част “Холандски хроники” поетичният двойник Мари Селен разказва ответни истории с магична стилистика между прозаичното, делничното и неочаквани, фантастични обрати.

Седяла замислена и зеленоока, златен бръмбар
проблясвал като брошка по шала й.
(Може би има междутекстова връзка с разказа криптограма “Златният бръмбар” на Едгар По. )

През приказна, алхимична декоративност, визуалност и подтекст, стиховете въздействат между един минимум и един максимум на съзнанието. Поезията продължава да говори за себе си с интуицията, че любовта няма да се пресътворява, а ще се случва.

Свръхмодерните поетически визии на Елена Янева са впечатляващо художествено постижение. Талант, чувственост, прозорливост, изключително изразни възможности – ето какво е стихосбирката “Ето какво”. Сигурно и още много.

Елка Василева – Ебори. “Пеперуди през зимата”.

Стихосбирката “Пеперуди през зимата” е любовна изповед на Шехерезада поетесата, която майсторски разказва истории в класическо стихосложение, с пищна метафоричност, откровена синестезийност, завладяваща емоционалност. Това са високи постижения на женската любовна лирика.

Думата любов е с най-висока лексикална честота в поетичната книга на Елка Василева. Тя се употребява директно или в образни проекции в почти всяко стихотворение. Любовта се изравнява с живота – “Живея любов”, както е озаглавена втората част, “дишаме любов” ( “Джаз”)

Припознаването в мъдрата Шехерезада е предшествано от друг лирически автообраз в първата част “Да повикам тишина”. Заглавието е оксиморонно, както и заглавието на стихосбирката “Пеперуди през зимата”, и отключва раздвоената й семантика.

Две стихотворения от първата част “Моето друго аз” и “Другата в мен” очертават другия поетически профил – на самоанализ, философски размисъл, екзистенциална вглъбеност.

Моето друго аз
седи на един дънер и плаче.
...
Когато спя,
другата в мен будува
и ми изпраща сънища.

Мъдрият двойник на лирическата героиня е призован да я спаси от равнодушието, безразличието, “ударното безсмислие”, “гладната умора” (впечатляваща синестезия) пак с любов. Защото любовта се римува с тъгата във великолепните й есенни портрети и отражения.

Чрез темата за любовта се осъществява и вътрешнотекстовата връзка към втората част, за да се постигне съдържателно и композиционно единство.

В поетиката на книгата нараства и сецесионната образност:

достолепни матрони
с воалетки
пред лица като мрамор.
Махагонов бастун и цилиндър.
...
Примадоната спи с глава върху розите.

Стихосбирката “Пеперуди през зимата” е книга за триумфите на любовта, претворени с художествена страст в забележителна поезия.

Ирина Войнова. “Таро. Игра на тъждествата”.

Уважавам езотеричната поезия на Ирина Войнова, но моята задача като литературовед е да оценя литературните качества на текстовете, а не да правя езотеричен прочит. Не съм специалист по езотерика, а и това излиза от регламента на конкурса. Ще коментирам особеностите на поетичната форма и език в общ културологичен контекст.

Книгата на Ирина Войнова включва стихотворения от различни стихосбирки от 1996 г. до 2022 г., както и езотеричен прочит на три таро стихотворения. Текстовете са херменевтични, но както вече уточних, аз ще откроя особеностите на индивидуалната поетика и на художествената система само от литературоведска гледна точка.

Ще акцентирам върху митологичната, метафизичната и готическата образност. Минотавърът, Еднорогът, Пегас, Мнемозина и други образи имат изначални митологични значения (митични същества с магични сили, а Мнемозина е богинята на паметта в старогръцката митология.) С тази митологична натовареност те се вграждат в поетичната тъкан и могат да бъдат тълкувани с различна семантика и символика. Навсякъде употребите им засилват специфичната художественост на езика: “Всяка нощ в прегръдките на Минотавъра заспиват”, “Метафори пришпорват заспалия Пегас – една пеперуда излъсква крилата му”, “Може би е късно, но ще хванеш Еднорога...с девет възела ще го завържеш – по една за всяка Муза.”

Метафорите наистина пришпорват стиховете на Ирина Войнова и тя майсторски ги управлява: “Колко е тихо сърцето на Нищото”; “Разсъмва болка, избуява/ разлиства се и ражда нова болка”; “Следобедът оттегли сребърни крила”.

Това са само няколко примера, но метафорите обсебват поетическата плът. Те изграждат и готическата образност, заедно с демоничната митология – змии, еринии, и натуралистични елементи.

Три сестри,
Три Еринии с оголени черепи,
С увиснала гръд и кореми остъргани,
Тук, на пътя, го чакат да мине.

Това е поезия на парадокса, на неочакваните подобия и контрасти, интуитивна. Поезия за посветени, която Ирина Войнова създава с богато поетично въображение и с оригинален художествен език.

Константин Корадов. “Оригамите на Господ”.

Поетичната книга “Оригамите на Господ” впечатлява с великолепната си визия, с илюстрациите на доц. Димо Колибаров и с графичния дизайн на Петра Лимоза. Изящното издание съответства на хартиеното съвършенство – изкуството оригами, и на заглавието “Оригамите на Господ” – т.е. божието съвършенство.

Стихосбирката на Константин Корадов е молитвена и поетичните молитви са отправени към Бога, Любовта, Живота, защото “Бог е истината, любовта и живота.” В тези тематични кръгове са положени стихотворенията от трите композиционни части: “Открих те в себе си”, “С теб, Любов...”, “Смирение”.

Поетичното движение следва пътя на Божественото просветление, на откритието на света като “Божията оригама” – върховното творение. В първата част пулсира атмосферата на святост, упование, а езикът следва канона на Молитвата в призоваване на Божието слово. В този контекст се припомнят думите на Радичков:

Не мисля дали го има или няма,
Живей така, че все едно Го има.

Константин Корадов изгражда нравствена тематична парадигма спрямо времето на “духовна нищета и човеконенавист”. Нейна доминанта е любовта, на която е посветена втората част “С теб, Любов...” Тя е молитвен образ, обгърнат със съзерцание и вечност, осмислящ хоризонтите на времето.

Любовните пейзажи на Константин Корадов са изградени от типичните детайли на морската романтика: “лунна пътека”, “пясъчен бряг”, “шепот на вълна”. Любовният език е натежал от метафорика, декоративен, сетивен, следвайки “ароматните послания” на “разцъфнало цвете”.

Третата част “Смирение” е пространство на екзистенциални осмисляния и равносметки, на “душевната болка – неумолима кралица на страданието и на самотата”. Между демоничнте образи на света и хармоничното усещане на природата (морето, Странджа), поетът достига до смисъла:

стихоплетства душата му,
несмутена от образа в огледалото.

Бръшлянът от едноименното стихотворение е великолепен образ, “потаен и обсебващ”, на “паметта на времето”, на незабравата, в която се припознава и поезията. Към това призовават и посланията на стихосбирката – да посрещнеш вечността чрез безсмъртието на словото.

Милка Стоянова. “Дръвче зад прозореца”.

Книгата на Милка Стоянова “Дръвче зад прозореца” е красива поетична игра с пластовете на времето, на “учуденото разпростряно време” зад нас. Поезия на носталгията, която изгражда магични пейзажи в пресечната точка на спомена и реалността – едновременно сетивни и въображаеми, рационални и интуитивни, изтласкващи смисъл от подсъзнанието.

В този реално/нереален свят вещите, предметите, явленията лесно приплъзват към неочаквана метафорика; разтварят се в примамливи асоциативни образи, внушения, естетика – все по следите на времето.

“Ние съществуваме в отминалото време”, пише Милка Стоянова и очертава това пространство:

Аз съм пред ниската къща на дългата улица.
Аз съм в градината.
Дръвче расте
и се издига
до чудните чезнещи птички
в небето над мен.

Тези статични детайли непрекъснато, приказно се разрояват в Първа част “Отвъд вятъра”, внушавайки психологията на копнежа – между идиличното и драматичното. Градината е райска, с цъфтящи розови храсти, латинки и крем; дръвчето зад прозореца магично се трансформира в различни образи: цъфтяща череша, салкъм, дюля, портокалова гора.

Така постепенно достигаме до метафориката на заглавието “Дръвчето зад прозореца”. Прозорецът е темпорална граница между днес и вчера, но дръвчетата спомени са живи и закачливо почукват по него – все повече и повече. Лирическата героиня заявява през 2019 г.:

Поставям спомените по местата им
отвъд вятъра, който ги смесва безогледно.

Първата част “Отвъд вятъра” изразява тази идея в сложната игра на синестезиите – цвят, звук, мирис, усещане. Това е “вълшебното царство” на автогероинята, нейната лична Родина, изпълнена със силуетите и на най-близките й хора.

В субективното пространство на спомена винаги митично присъства морето, в безброй детайли: “блестящите люспи на рибите”, “ белите перли на тъмни вълни”, “ухание на водорасли”, моряците, “луди за една любовна прегръдка”. Няма как да не цитирам:

Прииждат
вълните, отдръпват се.
Тревожни и красиви повторения
сред пясъка блестят.

Втората част “Защото ти го одобряваш” е в семантиката на посветените, молитвени текстове. В нея се появява силуетът на малкия Мики (с прототип, внукът на поетесата), с приказната лунна стая, топката от бъдещето и поуките за времето – поетични, а не дидактични.

Поезията придобива вертикална перспектива в търсене на божествен смисъл:

Към висините – далече, далече над птичия поглед –
да чуя и Тебе,
Премъдри.

Поезията на Милка Стоянова чува божествения глас и ословесява сакрална творческа мисия:

Ах, времето –
в моите шепи сега!

Наталия Недялкова. “Стихоанализа”.

Заглавието “Стихоанализа” е в ясна асоциативна връзка с “Психоанализа” на Фройд. Многобройни поетически импулси призовават към: себеримуване; себепосрещане; себеоглеждане; пренаписване и трансформация (на “prima materia”); препрочит. Към този свод се прибавят и великолепните метафори на съня, също по Фройд: “трумфално се влачи шлейф от недосънувани сънища”, “залостете здраво кошарите на съня си”.

Поетесата притежава изключителни възможности да създава философска, ерудитска поезия, която навлиза в дълбините на подсъзнанието, на алхимията, на първичната материя. В нейното магично пространство Словото на поета е ритуализирано, подложено на изпитания – между “колективния безсъзнателен правопис” и търсенето на собствена рима; в “метаморфозата на овехтелите мисли”; между prima materia и времето на Постчовека, до кибер рая.

Виртуозната игра с метафоричния език трансформира граматическите термини в дълбинна граматика (по Ноъм Чомски), в психоаналитични понятия. Поетичният сюжет със стихотворни стъпки търси своя Поет – между профетичня избор на Ангела и ограниченията на Битието.

Беше преводач на Бога
Превърна кръвта си в мастило,
а душата си в перо.

Божествената трансформация на Поета избраник е ключова за разбирането на стихосбирката. Алхимичният й блясък я сродява с поезита на символистите (“Гласните” на Рембо), но модерността й е огласена от авторската саморефлексия и експерименти в проектирането на творческия образ: в огледалото, в Музея на илюзиите, в лабиринта на Минотавъра, но най-вече

Оглеждам се в себе си –
виждам света.

Поетичната книга “Стихоанализа” е многопластов, свръхмисловен текст, разтварящ метафорични и асоциативни пространства.

Роза Боянова. “Писано върху вода”.
(По желание на автора книгата се разглежда в годишния преглед, но не участва в конкурса за наградите на Община Бургас.)

Заглавието на стихосбирката и паратекстът “Всичко изречено е казано на вятъра, всичко написано е букви върху вода...” са екзистенциално-философски и метафоричен ключ за многопластово тълкуване в търсене на смисъл/смисли. Образите и думите върху водата са нетрайни, но те се разплискват и умножават в причудливи семантични отражения. Пътуването в текста е плъзгане по водната повърхност, но и измамно потъване в метафориката на мъдростта, отвъд видимостта на думите. Изкушаващо е четенето гмуркане в тъмните дълбини на текста, в семантичната и семиотична игра на писаното и ненаписаното, защото “ смисълът се движи по-бавно от думите” – между хоризонталната парадигма, разчитаща екзистенциалните теми за любовта, смъртта, творчеството и твореца, суетата и др., положени в перспективата на времето, и вертикално – дълбинната парадигма на пророческите значения на поезията.

В стихосбирката на Роза Боянова библейската, многолика символика на водата се успоредява със сакралната, енигматична природа на поезията. Философско-метафоричните фрагменти, най-често поетически миниатюри, търсят тайните на водата в множество нейни форми: дъжд, река, море, езеро, кладенец и др., които подтекстово са образи на паметта на поезията, на нейните мъдри послания.

В абсолютен синхрон образите на водата съответстват на множеството названия на поезията (името/имената на поезията, както би казал Умберто Еко): “пяната на думите”, “сълза, преди да се отрони”, “ридание – като река протяжно”, агрегатното състояние на тъгата. Така се създава специфичният за стихосбирката ритъм на съответствията и на контрастите.

Ще акцентирам върху магичния ефект на бялата стилистика на творбата, проектираща бялата божествена сила на поезията, нейната утаена мъдрост, в така наречените “бели метафори”: “Дърво с бяла сянка – слана, невидяна от слънцето”; “странният бял непознат”; “Обеща ми бяло”; “ белите пясъци на остров Мавриций”. Лъчезарният метафоричен конструкт озарява профетичната представа за поезията, като “божествен път”, “спасение”, “ непоносима красота” – водата, по която крачи Бог и Поетът.

Белият стилистичен код надмогва черния в конструкцията на стихосбирката, ознаковяващ творческите сплинове,”страховете като бури”,, “паролата на отчаянието”, словесната пепел, но и това асоциира нетрайната, променяща се водна повърхност.

Събирането на двете стилистични системи в контрастното двустишие въпрос “Дали ще бъде страницата бяла, а моливът черен?” пренасят същото послание върху творческото поле: съмненията в същността на поетическите образи, в трайността на постигнатия смисъл; свръхсетивното желание “да позная неизпитаното, да оглася неназовимото”.

Концептуалното, тематично и стилистично движение в текста е от плиткото към дълбокото (“дълбоко под случващото се”), от видимото към скритото, от писаното към неписаното: “значенията са полюсни”. В тази семантична игра участват магичните герои на стихосбирката, които въплътяват собствената си същност в обобщения образ на поета избраник: “островитянинът носи своя остров навсякъде”, “човекът амфибия”, “убиецът на време”, птицата Додо.

Единственият прозаичен фрагмент в творбата е коментар на този образ: “... каквото изричаш или премълчаваш, се прилепва към лицето ти и се превръща в щрих от твоя портрет, определя цвета на очите ти, променя тежестта на написаното, изправя или привежда гръбнака ти...”

Оригиналното художествено въображение, многопластовият език, сътворените поетически светове отвъд канона, визионерството превръщат стихосбирката “Писано върху вода” на Роза Боянова в забележително постижение на съвременната българска поезия.

Книги, които се включват в прегледа, но не участват в класирането, тъй като авторите не са членове на Бургаската поетическа общност.

Александър Алексиев. “Уроци от живота”.

Поезията на мъртвите поети е тяхна памет и безсмъртие. Стихосбирката “Уроци от живота” на Александър Алексиев изпраща своите послания и след смъртта на поета. Както е написал, “Пръст от пръстта, така сме сътворени/по земята собствен почерк да оставим”, той оставя и своя поетически почерк.

В книгата му екзистенциалните истории се изравняват с поезията,внушавайки смисъла на паратекста “Превъзходството не се демонстрира, то се усеща.” Усеща се и тематичната доминация, макар че не е композиционно откроена: завръщането у дома и в детството; сакралната фигура на майката с дебеляновски интонации; диалози с Живота, напомнящи Вапцаров (“С живота на ти сме, с прецакване/ днес той, утре аз със силния коз); предпоставената тема за човешкота достойнство и за любовта в тяхната съизмеримост.

Акцентирам върху поетичния език – естествен, безкомпромисен, по мъжки силен в своята истина:

Да възпявам доброто!
Да го вплитам в рими!

Думите на Александър Алексиев остават, а “душата е на рицар.”

Елена Филипова. “Говори ми, моряко!”.

Стихосбирката “Говори ми, моряко” е дълга и незавършена любовна история от 81 стихотворения, която се разказва на един отсъстващ моряк. Тя е замислена като диалог, защото призовава чрез заглавието “Говори ми, моряко”, но всъщност е непрестанен ретроспективен монолог на поетическата двойница на авторката.

Любовната обсесия е толкова силна, че се нуждае от многократно повторение на образи, чувства, настроения, ситуации. Това води до пределна искреност, спонтанност, чувственост, които постепенно се превръщат от художествено достойнство в клише.

Елена Филипова трябва още да работи върху поетическото овладяване на емоциите, да избягва декларативния стил, да подобри езика най-вече по отношение на метафорите, за да бъдат по-изтънчени, оригинални.

Сигурна съм, че в следващите си стихосбирки ще демонстрира по – богат, асоциативен художествен език и по-голяма сила на въздействие.

Иванка Бинчева. “Семчица любов”.

Минимизираната метафора заглавие “Семчица любов” израства във всяко стихотворение от книгата и разказва поетични истории. В плавно композиционно движение тя сменя лицата си: родова поезия и елегична Задушница; поезия на посвещенията и на природните феномени; поезия на коприната и на парфюмите, на думите и за думите.

Профилно се редуват и поетическите стилове, чрез финия, елегантен стих на Иванка Бинчева. В него оживяват с космичека сила думите “здравей, харесвам, мога, желая, обичам”; майсторски се изписват пейзажни фрагменти; философски метафори, като тази за Сатурн – “ненаситният гълтач, хранещ се с време, лишено от любов”; меките синестезийни истории на коприната и приказките на “парфюми, затворени в дворците си кристални”.

Интуиция, смисъл, образ, слово – каквото поискаме, можем да намерим в тази стихосбирка (перефразирам Иванка Бинчева). И защото следващата дума е “сбъдване”, както пише в стихотворението “Думата”, нека се сбъдва поезия.

Милена Куртова-Радева. “Избирам теб, Живот”.

Книгата включва поезия и проза, но аз, според регламента, ще коментирам само поезията. Липсва композиционна яснота и подреденост, но стихотворенията са оптимистично-терапевтични, с нестихваща призивност за преодоляване на душевни травми, изповедни, авторефлексивни. Постоянното ровене в себе си, повтарящият се самоанализ лишават стихосбирката от най-силното качество на поетесата – да създава живописна, синестезийна, жива поезия.

Така е в стихотворението “Дъга”, което грее във всички цветове и ухания, като “усмивка в небето”; в “Ако можех” – постигнатият хармоничен ефект; в “Париж” – разгърнатата метафора на свободата; в “Есенни дни” – разкошните цветни портрети на есента – “кестенова, бледа, тъмнокоса”, “пурпурна, тежко кадифе за друг”.

Поетичният, многозначен подтекст би намалил директната декларативност и повторителност:

Повтаряй си често, колкото можеш:
“Добре съм, всичко е наред.”

Така ще се избегнат и лесните рими, например “морето” със “сърцето”.

Милена Радева притежава всички възможности да развие поезията си в нови творчески посоки.

Номинации
за носител на Годишната награда на Община Бургас, 2023 г., за поезия – плакет “Христо Фотев”

По азбучен ред на личните имена:

Елена Янева за стихосбирката “Ето какво”.
Свръхмодерните поетически визии, оригиналната синкретична образност, творческите езикови елементи и богати изразни възможности са впечатляващо художествено постижение и новаторски принос в развитието на българската поезия.

Милка Стоянова за стихосбирката ”Дръвче зад прозореца”.
Естетска поезия на неочаквана метафорика; примамливи асоциативни образи на многозначното време в пресичането на реално и интуитивно; психология на копнежа. Оригинална е вертикалната композиция на стихосбирката, визираща човешкото и божественото присъствие.

Наталия Недялкова за стихосбирката ”Стихоанализа”.
Философски, ерудитски текст, който навлиза в тайните на подсъзнателното. Приносно постижение е метафоричната трансформация на граматични термини и понятия в дълбинна граматика на нов поетичен език, разтварящ асоциативни и психоаналитични пространства.

------------