Рецензията като пътеводство

Рецензията като пътеводство

“Сантиментална география”[1] (от Пламен Антов? авторът е “умъртвен по много сложна процедура…) е с “послеслов” с подзаглавие “Вместо рецензия” (текст касаещ “Висящите градини на България”), “там” Пламен Антов е написал, че рецензията е (по принцип) невъзможна и че пишейки рецензия – получава се нещо друго (есе или стихотворение). Явно авторът счита, че рецензията не е нещо “втора преснота”, а в една книга като “Сантиментална география”, която не се стеснява да заяви, че е наясно с поетиката си, да разголва интенциите си, рецензията присъства във всеки авторски акт. В рецензията, щем не щем, имплантираме представите си за литература(та), т.е. пишем манифест. В този дух “послесловът” на Пламен Антов се явява “предговор”, т.е. рецензията предхожда творбата. С подобна нагласа са писани доста от текстовете в книгата (или поне стихотворенията и есетата!). Предполагам. Това, което не мога да обхвана е що за текстове биха обговаряли тази книга. Само ще добавя, че вече четох стихотворна рецензия за “Сантиментална география”!

Преодолявайки (транзитно) “лимеси” и всякакви интертекстуални клопки, стигам до “антропология от прагматично гледище”, т.е. до Бай Ганьо. Това най го умеем: да говорим за другите (родини). Да пътешестваме, “лъжейки край пътеката” – както предлага авторът. Да се обтягаме в “поетиката на невъзможното пътуване” (В. Стефанов). Защото географията за нас е история. Утопия. Да излезеш извън границите (си). За да срещнеш себе си. Бай Ганьо е квинтесенцията на словесната ни експанзия, той е трансмисията, чрез която извличаме света. Каквото и да кажем за него – той си остава един романтически образ. Останалото е мълчание.

Не мога да не отбележа играта с епиграфите в тази книга. Те са навсякъде – в началото на циклите, но и “вътре” из текстовете; епиграфите носят “сантимента” на тази книга, подобряват оптиката и… правят проницаема усамотеността на лирическия герой. “Нищо лично!” – заявява обаче Пламен Антов на Пламен Антов в “Мастурбации ІІ” – според мен най-важния текст в тази книга, текст с колосален потенциал… Проблемът е, че енергията се отделя само при “разпад”; сублимацията е изначално сбъркана, “географията” е без поръчката на някаква “метрополия” – това са по-скоро “записките на номада”, който се шляе по пътя на Керуак… цяло едно изгубено поколение в междината на хроноса; поколението, което чака на автостоп историята, поколението на “гъза на географията”… впрочем народ никога не е имало: само поколения от черни гологани, които се дънят даже в едиповия си комплекс. Това е “проблематичната” татковина: запазена марка БГ.

Русия. “Невъзможен е пейзажът без Рилке, Блок и Пастернак…” Въобще пейзажът е невъзможен, съществува само видимост, из която бродят “скити” и “хиперборейци”. Може би това е нашата прародина? Предпочитам обаче да не “ревизирам” представата си “Русия”: едно потьомкинско село. Да декорираш нищото – това само руснакът го умее. Липсва Достоевски. И съвсем закономерно: българинът винаги мисли Русия без Достоевски. Просто защото не обичаме припадъците. Най-малкото – не  ги мистифицираме, понеже най-често става дума за махмурлук.

Русия е обезсмисляне на географията. Това бълнуване на географията е намерило най-яркия си израз в “Дневник на писателя”; и за да не бъда голословен, ще посоча, че в “Братя Карамазови” също се мяркат някакви българи – там българите “страдат” (за да бъде обаче един народ “богоносец” според Достоевски той трябва да удовлетворява три условия: да бъде славянски, православен и страдащ – е, както се казва, “без коментар”). Един български изследовател навремето призоваваше да се търсят “богомилските корени” в “Братя Карамазови” – какво е например образът на Зосима, ако не присвояване на “менталност”; Достоевски твърди, че “старчеството” е руски феномен, но какво е тогава “явлението” св. Иван Рилски? “Голямата родина”, както Пл. Антов нарича Русия всъщност е “голямата пустиня” – една страхотна скука витае над тази територия, която не роди и една оригинална идея… Всичко в руската култура е отговор- изстъплен брътвеж. Русия е един гигантски оказион, в който ние, българите, можем да си припознаем доста неща. Включително и прословутия “нихилизъм” – който, струва ми се, просветва тук-там и в книгата на Пл. Антов…

“Америките ни”: този цикъл представлява вече истински набези в страната на бляновете ни. Америка не съществува – тя е плод на фантазията на мечтатели и сънувачи като Марко Поло. Америка на Кафка. Америка на Бодрияр. А защо не Америка като една изплувала Атлантида – платоничната любов на нашето детство… Америка е щастлив топос – там Алеко срещна своя герой… но и се върна “назад” разочарован. Защото все пак Америка е осъществената утопия. Без “последни мохикани”. Там европеецът усеща истинската самота. Впрочем нека не я “захвалваме” чак толкоз – ще каже един нашенски герой, “врял и кипял” къде ли не…, защото “българското” е бомба със закъснител…

И отново потегляме из Европа. Не “към”, а “из”. Тук епиграфите трябва да са от българската литература. Етноложкият дискурс е “нещо” в кръвта ни. Изръшкваме Париж и Венеция. (Стига с тая Венеция – на пестил я направихме!...). Общо взето, от “свещени камъни” не се впечатляваме, още по-малко от свещени крави, да не говорим за клишета като Булевар(д) Клиши: тук искам да отбележа анаграмната ирония, която е налице в много текстове – явно самият български език със своята зрелост способства за това; подобно иронично размонтирване на фразеологизма при Н. Кънчев е доведено до виртуозност… В овладяната референциалност на книгата се включва и скритото желание на автора Европа да ни чете като “пост”… Но има пластове в книгата, които не подлежат на херменевтичните “предписания” на автора – “сантимента” на книгата, т.е. нейната поетичност… Не зная дали това е “нов автентизъм” (Пл. Дойнов) – или е същност, която не може да бъде заобиколена – каквито и маньоври да измисля “постмодернът”: поезията е поезия. Многоученият монтажник би упорствал да разглоби това тавтологично равновесие, т.е. да говори за неща, за които трябва да се мълчи… Магията е технология, но и още нещо – точно това “нещо” ме кара да изпитвам удоволствието от текстовете на Пл. Антов… Поезията, нали?

--------------------

[1] Пламен Антов. “Сантиментална география”, изд. ПАН, С., 2000.

--------------------

Публ. в “Ходове на въображението”, Бургас, 2009.