Сърцето на златаря

Сърцето на златаря

Той не е стар. Напротив, струва ми се, ако външният му вид не лъже, скоро е надхвърлил петдесетте. Косата му е прилежно сресана назад, покрива цялата глава. Вярно е, че сребрее, но нали казват, че посивелите коси са израз на благородство! Знае ли се кой кога придобива тази природна добродетел? Спомням си мой съученик съвсем млад побеля, от уважение му викахме “Русият”, но почти беловлас си беше човекът.

Хубавата му прическа обгражда контурите на едно добре поддържано лице с мъжествени черти. Не мога да видя истинското изражение на очите му, които са скрити зад тъмните стъкла на очилата, предполагам с няколко степени диоптри. Действително всяка професия дава своето отражение на тялото и рядко златарите и часовникарите ходят без очила. И това е вследствие на продължителното съсредоточаване на погледа върху малки повърхности от близко разстояние.

Не е трудно да констатирам, че облеклото му е в унисон с моята представа за хората, упражняващи занаят в областта на фината механика. Тъмносиният костюм е в линия с модата и е в приятно раиран десен, прилегнал е добре на стройното му тяло. Ризата е нежно синя, гарнирана с копринена вратовръзка. На краката си е обул обувки от гладка кожа. Всичко безупречно изгладено. Прави впечатление и златният часовник на лявата ръка, средно голям, кръгъл и с хубава верижка, очевидно златна. Безименният пръст на същата ръка е украсен с голям пръстен, на който отдалеч личат инициали. На дясната ръка – широка халка.

Всичко това ми се набива в очите, докато го приемам в кабинета и подготвям протоколите за разпит. Слагам ги бавно на машината и започваме, както го изисква протоколът – с биографичните данни. Макар и повечето от тях да са ми известни предварително от материалите на полицейската проверка, не забравям, че криминалистиката учи: докато чуваш и записваш демографските данни на разпитвания, ти си съставяш представа за човека пред себе си и естествено допълваш предварително намисления план за разпит. И много често още оттук започват първите промени в предварително изградения план. Практиката е научила всеки следовател, че не зад всяка титла или диплом за образование се крие съответна интелигентност и обратно, на вид простоватият човек излиза хитър дявол. Това е създала природата, а пред нея всички сме безсилни.

Не искам да бързам с изводите, но, струва ми се и този път ще е нужна постоянна осторожност, макар че не съм вече новак и уверено задавам въпросите. Дори за момент долавям във себе си желание и възможност да проверя гъвкавостта и на този предварителен план за разпит. Но навреме се овладявам и продължавам работата по задължителния коловоз.

– Образование? – питам и съм готов да запиша поне основно.

– Неграмотен – отговаря ми Вангел и в следващия момент разбирам колко е озадачен от моето недоверие в заявеното от него.

– Ех, не съвсем, но на училище не съм ходил. Малко сричам, но съм самоук. Баща ми е роден в малко селце край Одрин, след войните се преселил в България, по принуда, естествено. Беднотия до шия. Като поотраснах ме даде чирак в работилницата на Асен златаря. А като възмъжах, щерката на Асен все по-често започна да ме гледа, ама едно така по-особено. Приятно ми беше и на мене и от това гледане се роди едно хубаво внуче на майстора Асен. Разсърди се дядото, година-две и ме прогони на квартира, но вече остаряваше и пак ни прибра. Само една щерка има, къде ще ходи. Поразболя се и го оставихме да наглежда сина, а аз поех работилничката. Пък и ми идва отръки, златен накит от Вангел се слави и зад граница, що чужденци са минали при мене. За какво ми е да съм грамотен, парите са важни. Само с бирниците съм се спречквал, все гледат да ме прецакат за по-големи данъци. Ама клекнах. Колкото и да ги сменяха, все същите идваха. А новите и повечко искаха…

Приключих почти с протоколното начало и вече имам заключение за душевния мир на Вангел. Не мога да не отчета, че неграмотността му се компенсира достатъчно от природна интелигентност и остър ум, а професията му и общуването с много хора са му изградили определен начин на поведение в обществото. Все пак още нищо със сигурност не може да се каже. За разлика от констатациите по външния вид, трябва да надникна и под дрехите, да видя и под тях какво се крие. Иначе основната цел на следствието може да се измести и да продължи повече отколкото трябва.

Още веднъж си повтарям, че животът е определил хората да се посрещат по дрехите, а да се изпращат по думите. Но това са странични вече въпроси, трябва да се насочим към участието на Вангел във валутната афера. Над триста златни монети в продължение на две-три години са предмет на валутни спекулации, иманярски сделки, купувани, препродавани, изнасяни зад граница, контрабанда на валута…

Централни фигури в това дело са Стефан, син на известен иманяр, и Васил, братовото момче на Вангел. И двамата отричат да имат вземане-даване с Вангел, но те отричат и много други работи. Разбира се до момента, в който ги разобличавам със събраните доказателства. После се извиняват, че са ме лъгали и почват да пеят по истинските ноти. Но пък съм записал предварителните им лъжи, та в съда и адвокатите им да видят за кого се застъпват, а и съдът да си прави не само правните, но и други изводи. Така е, занаятът го изисква.

Вангел знае за какво го викам. Само фактът, че племенникът му Васил е задържан в ареста, му дава достатъчно повод за размисъл вече десет дни. Усещам, че и в момента мислите му се въртят и блъскат в главата като пчели в кошер. Ако знаеше какво е признал досега Васил, по-други би било, нямаше да се мъчи да съчинява измислици. Но той няма откъде да го знае това. Очите му пронизват зелените корици на следствената папка, но тя е пред мен и само аз мога да я отворя и надникна в нея.

Не бързам с въпроси конкретно по делото, питам за някои подробности на златарската професия. Не записвам всичко, не е нужно. За момент спирам разпита, настъпва тишина. От чекмеджето на бюрото вадя зелена торбичка от кадифе и изсипвам от нея двадесетина златни монети. Донесени са онзи ден при обиск в лелята на Стефан. Наблюдавам Вангел, той прави опит да отклонява поглед от жълтиците. Виждам, че това му струва много усилия.

Вземам няколко монети в шепата си и ги подрънквам. Златото има особен, свой тътен. После ги пръскам небрежно по стъклото върху бюрото. Вангел сваля очилата, очите му са разширени, тялото напрегнато.

Предлагам му чаша вода, пие на големи глътки. Подавам му няколко монети. За разлика от мене, Вангел ги пипа фино, просто да се чудиш как тези огромни ръце могат така нежно да пипат една монета.

– Време е да започваме – поглеждам го и премествам машината пред мене.

– Да започваме, но откъде по-напред?

– Това не е толкова важно, по-добре е да не се бутаме в глуха линия.

– Не, няма да има такова нещо, но Ви моля повече да не пръскате монетите по бюрото, те са като децата, искат по-внимателно отношение, че иначе сърцето ми се къса…

– Добре, добре, обещавам!

А Вангел шумно поема въздух и сяда изправен на стола, върху който почти беше се смалил преди малко, като ме гледаше как боравя с монетите.

– Преди около три седмици Васил се качи да пътува с корабите. След първите няколко воаяжа дойде при мен и ми предаде поздрави от Ованес, арменец от Истанбул. Няколко години преди това той беше дошъл на гости в България при свои роднини, мои съседи. Запознахме се, той работи нашия занаят, има голяма работилница. Познава и Васил, който тогава си играеше с неговите деца. Получих от него първите златни монети. После аз му върнах по Васил други. Свързахме се и със Стефан, баща му е стар иманяр.

Дълги години съм в занаята, но толкова злато отдавна не съм виждал на едно място. По едно време се завъртяха близо петдесет парчета наведнъж, имаше и от памтивека, с историческа стойност. Все мислех да кажа на Васил да спрем навреме, но в сърцето ми се разпалва някакъв огън, който победи разума. Знаех, че опасна игра заиграхме, това е нещо вътрешно, неописуемо.

– А, описуемо е, не се притеснявай, нали виждаш, че не мога да сваря да записвам…

– Дори намекът Ви вече не ме засяга. По-добре цялата истина сега, отколкото да ме разкарвате цял живот.

– Е, това е истината! Колко монети преминаха през теб?

– Не по-малко от триста! И за да няма съмнение, имам на едно тайно място тефтер, всичко съм записал в него и искам да Ви го покажа. Поне наведнъж да се отърва, че от десет дни сън не ме хваща…

– Вангеле, в интерес на истината, трябва да узнаеш, че и в затвора ще полежиш!

– Знам, вече говорих с адвокат, ще Ви моля на предявяването на обвинението да бъде и той, сега още не е нужно да го разкарвам.

Красивото му мъжествено лице е смалено и обляно в сълзи. И силните мъже понякога плачат.

-------------------

Из “Редове от бележника на следователя”, Бургас, 2010 г.

-------------------