Тихо, ще чуят съседите

Тихо, ще чуят съседите

Всъщност, в това дело няма нищо особено. Всичко може да се приеме в кръга на едно младежко увлечение, завършило за щастие само с телесни повреди и щети на откраднатия лек автомобил.

Но работата е там, че става въпрос за престъпление, извършено от току що преминал границата на пълнолетието младеж, ученик в последния курс на механотехникума. И ако до вчера неговите подобни действия са приемани за обществено опасни деяния, но са квалифицирани като противообществени прояви и с тях са се занимавали инспекторите от детската педагогическа стая, сега вече прокурора образува наказателно от общ характер дело. Момчето разбира, че ще има присъда, както добре е разбирал свойството и значението на деянието си. Или, както сам се изразява, знае, че сиренето е с пари и баща му не е мандраджия.

Моята задача в случая е лесна – разпит на пострадалия от кражбата собственик на Фиата, на първия очевидец на изоставения край пътя автомобил, съобразяване с вещите мнения на съдебния лекар и автоексперта, привличането му като обвиняем и предявяване на обвинението. Останалото е работа на прокурора и съда. В моята папка ще остане един екземпляр от заключителното постановление, с което изпращам делото на прокурора за внасяне в съда и след време ще си спомням за този случай. Е, може и да се спираме на улицата и да се питаме как сме, нали не останахме с лоши впечатления един от друг?

Един въпрос обаче ме терзае и остава все още нерешен и вече втора седмица делото стои за приключване, а на мен не ми се почва да пиша! Свикнал съм, при дела срещу млади хора, родителите им да идват, да се интересуват от хода на разследването, някои обвиняват мен, други искат съвет. Свят различен…

А за това момче никой не е дошъл, въпреки уверенията, че родителите му знаят всичко. Поне по телефона да звъннат!

Никой не ме задължава, пък и работата ми е доста, но решавам да посетя дома на Деян. Макар че от класната му ръководителка и от свидетелите получих представа за момчето и семейството му.

Сложих пръст на звънеца и застанах в очакване на крачка от входната им врата. В това време мина край мен съседка от горния етаж.

– Кирови ли търсите? Натиснете пак звънеца, те малко тежко чуват!

Долових в гласа й някаква насмешка. Допрях отново пръст на копчето.

– Момент, моля, ей сега идвам!

Жената отвътре сякаш стоеше до самата врата, така показваше гласът й. Но щом казва, че трябва да идва от някъде, може и така да ми се е сторило. Превъртя два пъти ключа и отвори вратата. Не ми прилича на глуха тази жена – помислих си, като я видях и бръкнах в джоба за служебната карта.

– Аз съм следователят, който води делото…

– Ах, Вие сте следователят… влезте, влезте бързо, моля, по-тихичко, ако обичате…

Докато се усетя, жената ме дръпна за ръката и ме въведе в антрето на апартамента.

– Може би някой спи? – запитах тихо.

– Не, толкова рано не си лягаме – посрещна ме на вратата на хола симпатичен едър мъж, и той млад като жена си. – Заповядайте в хола!

Зад мен входната врата се хлопна. Жената беше завършила разузнаването по стълбите.

– Водка или коняк?

– Не, благодаря, аз ей така, за малко дойдох. Мисля си, че не ме очаквахте, изглежда Ви е неприятно…

– Какво говорите, господин следовател, само че не искаме да чуят съседите кой ни е навестил, нали знаете?...

– Да, да, зная – отговорих и хвърлих око на подредбата на хола. Много вещи, но никакъв вкус не забелязах – пълен кич.

Поседях малко, приказката им не ми се понрави. Всичко си имат хората, добре си живеели, скромни били. А постъпката на Деян ги е изненадала. За мен почти не остана възможност да кажа нещо.

Тръгнах си огорчен и съжалявах за това посещение. По улицата вместо диалога, който не се получи у тези хора, продължих свой монолог: защо, уважаеми господа, си мислите, че трупането на вещи е кръгът, в който задължително трябва да въртят и мислите на вашия син? Защо не сте обръщали досега внимание на съветите на инспекторите от детската педагогическа стая? Или си мислите, че такива инспектори има само в нашата страна? Има ги във всяка цивилизована страна. А вие дори не сте им отваряли врата при посещенията им, за да не чуят съседите. И за това се правите, че не знаете за онези момчешки лудории, според вас, а според мен малки и по-големи кражби…

Спрях се пред купчина пясък до една нова жилищна сграда.

– Щрауси сте вие, госпожо и господине, и по-добре елате в тази купчина да си заровите главите, отколкото да се притваряте зад домашната си порта и да мислите, че нито учителите, нито съучениците знаят нещо. А съседите ви са глухи, те просто нямат уши. Е, добре, за делото сте приготвили всичко: наели сте вече адвокат, приготвили сте пари за обезщетенията. Браво! Това просто го изисква законът. А и аз още утре ще напиша заключителното постановление. И в него непременно ще напиша като една от причините за извършване на деянието и вашият начин на живот. Друго какво мога да направя? Жалко за едно хубаво младо момче, което можеше и по друг начин да живее. В това съм напълно убеден, успях да го опозная. За съжаление покрай него опознах и вас…

-------------------

Из “Редове от бележника на следователя”, Бургас, 2010 г.

-------------------