Реквием за шампиона

...

Падащата ръкавица мигновено я свързах с пропадането на Алекси Алексиев. Усетих как лицето ми се промени от гримаса на съжалителна усмивчица, когато очите ми отново зашариха сред очакващите с нетърпение неофициалната част на “промоцията” любители на писаното слово.

Това момче... – вътрешен глас почна да ми нашепва за постепенното оформяне на идеята за моя герой.

Исках от подстъпите – “лагер №1” при алпинистите – да проследя изкачването му към върха. Вярвах в успеха. Виждах медалите, усещах аромата на поднесените цветя и тежестта на спечелените купи и колани. За целта се запасих с достатъчно суперлативи: “Шампионът”!

Даже неистово съм го подканял: Давай, Лечо! Давай, момчето! Удряй!

Давай!...

Но между “лагерите №2 и №3”, сякаш стъпил на празно, героят полетя с главата надолу.

Ех!... – изскърцаха зъбите ми.

Това момче – отново се върна заглождилото ме чувство за пропуснатите възможности на таланта – можеше не само да превземе върха на своя спорт, но и – Защо не?! – ме подсещаше Невидимият – вечно да стои на него, спря, преди да е достигнал средата на пътя.

И причината надали е само в счупването на ръката му. И да не се занимаваше с бокс, пак можеше да я потроши. И то по-лошо – малко ли случаи има.

Не и защото му се усладиха ракията, виното и кръчмарските компании.

Нито, че още не е знаел как да постъпи с майките на децата си.

Сигурно има и други причини, за които в момента не се сещам.

Или тази пропаднала ръкавица е някакъв – признак?, намек? знам ли го какво може да е? – който да не съм проумял?

Дожаля ми за Алекси Алексиев.

Както веднага ми дожаля и за всички спортисти, които поради същите или съвсем други, но оказали съществено значение, причини, не са успели да реализират мечтите и амбициите си.

Междувременно ми домъчня и за несъумялите да устоят на съблазните на славата момчета и момичета, иначе успели в преследването на целта си.

Значи – лицето ми се измени от огорчение – и да си много силен физически и психически в една област, дори не в противоположната, а в съседната да си безкрайно слаб...

Хм!

...

Отегчението в залата бе прекъснато от шумното издишване след удължилата се пауза.

– И много други по-едри или по-дребни неща могат да се кажат, но за да не ви губя от времето, което сте отделили да присъствате на този немалък за нас с него – ръката и главата му отново се насочиха към мен – празник...

Ами... – лицето му отново се промени от появилата се гримаса – да не ви дотягам повече.

Въздъхнах: най-сетне “встъпителното слово за немалкия за нас празник” свърши!

Но защо “уважаемият колега” не ми отстъпи микрофона?

Какво щях да кажа? Ха, де!

Ха, де! Изтъпанчвам се, усмихвам се, покланям се: “Колегата(!) каза всичко. Нямам какво да добавя.”

Хе-хе! Добре.

...

Възторжени почитателки се скупчиха за автографи.

Тази с най-нагласената усмивка доби смелост: Защо убивате Алекси?

– Вече сте прочели книгата? Кога сварихте?

– Нали преди малко артистът го прочете.

– Амии... – едва се сдържам – вътре е обяснено. Пък и как да Ви кажа?... Сънувах края!

– Нима!?

– Не Ви лъжа!

– Не Ви вярвам!

– Как мислите: не му ли се пада – чувствам, че от очите ми вече не излизат веселите лъчи, а снопове от изгарящи с язвителността си искри, – щом върши такива “нередни” неща?

– Колко сте жесток!

Разтварям ръце: Щом така ме преценявате!

...

Мястото на рязко обърналата гърба си почитателка бе заето от много редовна посетителка на подобни тържествени културни събития с втвърдило се от умилително-въпросителна усмивка лице:

– Ще има ли развитие?

– Развитие? Какво? На кое? – Едва ли и рождената ми майка би ме познала с това изкривено от затруднението да намеря подходящия отговор лице.

– Питам... Според мен... Трябва да има!

– Вижте – гласът ми зазвучава някак си издълбоко, – засега... Каквото е, това е. – Усетих, че физиономията ми пет пъти смени израза си, преди да измънкам: – В момента вече съм на друга вълна...

...

... роял и едновременно изпитващия огромна радост, че е на концертния подиум въпреки болката по изгубената силна лява ръка пианист.

Та-та-та-тааа. Та-та-та-тааа...

“Концерт за дясна ръка!”

...

– По-скоро е желание... Разбирате ли: интересно ми е да бъда до майките, когато съдбата ги срещне.

Да видя разменените им погледи.

Да чуя – подметнатите, ако ги има – думи.

Да видя като пораснали Лечовите деца.

И отношението им към спомена за него.

– Извинете, героят Ви да няма прототип?

– Знам ли... В момента не съм в състояние да Ви отговоря.

...

Шампанското пукна. Започваше неофициалната част на “промоцията”.

...