Бата – вчера, днес и утре

“Знайте и помнете историята на родното си село, защото който не познава миналото му, не може умело да гради неговото бъдеще. Който родът си не знае и не подирва да го знае, е човек извън света.”
П. Р. Славейков

– Пътнико морни, ти, който пътища далечни си изминал, закъде така си забързан?

– Аз ли? За село Бата, моето родно село. Да не съм посоката сбъркал?

– Не, байно, натам върви. От туй възвишение насреща – виждаш ли – е ждрелото на река Ахелой. Малко е неравно, но пък е позната. Личи си, отдавна не си идвал. Тук ти пасеше конете по Бозалъшките поляни с детелина разноцветна и дъбове вековни. Сега това е поле родовито. Погледни вляво – мощна стена се издига, а зад нея синеят водите на язовир “Ахелой”. Обърни се надясно към рътлината на Яйленския баир – водата, изкачена с мощни мотори, се спуска надолу в подземни артерии, прохлада и свежест дарява в сухите юлски горещини. Личи си, не си идвал отдавна. Нищо. Навреме си се сетил. По равния асфалтов път, след няколко серпентини, ще срещнеш скромен надпис с едри букви, написан на табела: “Бата”.

Да продължим напред, приятелю мой! Кокетна бензиностанция “Дермена” погледа спира. Млада красавица! На всеки пътник сила дава с кола бързоходна. Стои денонощно. Посреща, изпраща. За къде ли бързат всички? А тя може би не знае, че тук, под нейните подземни цистерни, се е киприла огромната валцова мелница на братя Арабаджиеви, отишла си така нелепо. На кому ли беше нужно да я затрият? Ех, времена! Събития!

Вдясно са дараците, които ти помниш! Скечената вълна в меки повесма превръщаха. Къде ли са сега Ангелиеви?

Все покрай пътя вървиш, а насреща издига светло-оранжевата си снага сградата на школото, в което ти първите букви – а, б, в – промълви. Спри се сега! Огледай се! Всичко не ти е познато. Отдавна не си се завръщал. Просторният равен гръб на площада не е като прашния, по който ти играеше на билички. Ех, къде ли е кака Злата?... – която седи на старата скамейка и чака за пресния двукилограмов хляб, свела немощно глава, някогашна красавица:

И сега, след известна забрава, детски гласове се носят всеки ден в двора на дома. На втория етаж на дома се помещава детската градина. Малките палавници в сини престилчици, бъдещето на твоето село.

Двучленният медицински екип от лекарката Анна Викторова Куртева е на своя пост. Анна е дошла от руините на Сталинград. Влюбила се в красавеца Петър Куртев – чист потомствен българин. До нея е Мяна Грозева – мощна балканлийка – медицинска сестра. С белите престилки вдъхват сладки надежди на немощните старци, на болнавите младежи.

Стани, стани, ти Кольо Пехливана! Домът си да видиш! Сега е дом на кмета Георги Неделчев, разширен, опреснен, разкрасен.

По-нататък е монолитната сграда на РПК. До нея виждаш ли сградата? Това е “Младежкият дом”. Огласян някога от игриви, закачливи младежи. Сега е самотник, безучастен. Не жали за това! Нови смехове, сърдечни любовни погледи, игри неспирни ще го огласят. Не бъди песимист!

Оттук нататък оставям те, приятелю, сам. Но не спирай, продължи!

Когато напуснеш и последните къщи, вляво ще те спре бялата монолитна сграда на УПП. Тук е свещено място, където незнайни самотници, носещи и изплащащи дългове на своите родители, намерили пристан, преминали в ранно детство през огъня на житейството.

Премини покрай този рай и се спри пред бащиното и майчиното гробище. На хладна сянка са всички. Тяхно право е. Достатъчно са изпечени от палещото слънце на кърската работа. Ако си пропуснал да вземеш свещици, върни се в църковния храм и си купи. Запали ги в гробищния парк, та тъмните хладни гробници да просветнат, да проблеснат.

Ако си тръгнал по избрания от теб път, извърви го докрай. Малко са пътищата на истината.

Граници по света много: континентални, държавни, междуплеменни, междуселски. Премини ги, но знай, че любовта към Род и Родина е най-голяма. Хоризонталът е безкраен, но родното все те зове!

Авторите