Разкази

Цончо умря преди Руско-турската война. Всеки от градеца го помни още. Гламав беше Цончо, малоумен от рождение, идиот, та още крив тялом и сакат в ръцете. Обиден от природата, отфърлен от човеците. Служеше за смях и за забавление на децата, които му правеха опашка, колчим минуваше през по-главни улици. Хранеше се с просия по чуждите врати, някога печелеше коравия си залък с дребни, нищожни работи, каквито би могли да вършат недъгавите му вкоченясали пръсти...

Бедната челопеченка бързаше да стигне по-скоро на манастира. На гърдите й стоеше полуживо двегодишното й унуче, сираче, болно от две недели насам. От две недели то се топеше и ставаше все по-зле; не помогнаха бабешки лекове, ни баянета, ни хекиминът във Враца. Чете му и попът селски: не помогна нищо. Остана й най-после надеждата на света Богородица. “Да му се чете на детето в манастира, да му се чете!” Тъй й казваха и селянките...

За средата на август, ранната вечер беше прохладна. Краката ми стояха на масата заедно с чехлите. Шишето бира държах в ръце и гледах плейофите на НБА по Евроспорт.

Соня, съпругата ми, вече се беше качила на горния етаж. Умаряше се бързо. Беше в деветия...

Малката Хубавичка следваше слънцето. Придвижваше се устремен в някаква надпревара със себе си, погълнат не от механичното движение на сопата, с която разравяше и преобръщаше шумата, не от постоянното усилие да се навежда към земята и влачи чувала, а от нещо вътрешно, неотложно...