Разкази

Като на всеки празник, кръчмата се пълнеше с хора. През отворените прозорци можеше да се види как идат и ония селяни, които бяха позакъснели. Вървяха бавно, тежко, като че умората беше ги налегнала едвам сега, когато бяха останали без работа. Всички бяха си турили чисти ризи с широки бели ръкави, спираха се и гледаха насам, гледаха нататък.

Славата на Сали Яшар, прочутия майстор на каруци от Али Анифе, стигаше вече твърде далеч. Такъв майстор като него никога по-рано не беше имало в Али Анифе, кой знае дали щеше да има и отпосле. За околните села и дума не можеше да става, там такъв майстор нямаше, но нямаше дори и в града...

Когато се разнесе из село новината, че дядо Матейка починал – никой не повярва, защото той обичаше да се шегува, па и по-напред такова нещо с него не бе се случвало. Ала когато баба Йова разправи за последния му час, всички се увериха, че тоя път той не се шегува...

Елегантният самолет на ТАР – португалския авиопревозвач, прави плавен завой над океана, прелита над залива, който река Тежу образува в широка и изпъната по продъжение на града площ, подобно на укротено езеро със синьо-зелените, едва доловими вълни, къпещо се в изумрудените отблясъци на залеза, който остава на запад, зад гърба ни, а голямата метална птица все повече се снишава и прелита ниско, още малко и ще оближе покривите на жилищните сгради, и след минути вече се плъзгаме по пистата на лисабонското летище...