Разкази

Оглеждам се – наоколо няма жива душа. Късметът не ми изневери и този път. Издърпвам трупа в близката глуха уличка и клякам до него, за да разгледам несъразмерната му мутантска глава. Мдааа. Прякорът пасва идеално. Все едно са го ужилили милион пчели. Пластичната маска, която направиха за мен по снимка на изрода, доста убедително възпроизвежда грозния релеф на лицето му.

Направих си труда, приказвам на бай Ахмед, да вдигна асмалък на бащината къща. Гледам и ти си посял, дано вино да пиеш, тук е таман за лозя, Бяло море – ширине, слънце бол, бива. Бащата харно бе бочнал и той някой и друг корен дома, ама лоза дето се не пръска, та рекох след него и аз да се отлича.

Таз френска дума – “дерние”, кумец, как ти дойде, чак ме сецна, спомня ми един човек, дето не забравям и дорде съм жив. Ще ми се да ти разкажа. Той наистина като да бе “последен”, отминал екземпляр от една изчезнала фауна. Друг след него няма такъв, и да има – и в живота си, и из природата човешка, повече не срещнах.

– Амоооу, ма тва Йелито ли йе? – умалителното прозвуча нелепо, на фона на внушителните ми 185 санта, постигнати с великолепни десетсантиметрови токове. Току-що бях слязла от колата, наконтена като за изложба, с кокетно чанте в ръката и дежурна усмивка. Четирите баби, накацали като врани на пейката пред бабината порта, опънаха вратове и се вторачиха в мен с катарактовите си очи.