Какво да ти кажа, мило братче, тишината и безлюдната улица, на която е бащината ни къща, направо ме смазват, ей затова пак сядам да ти пратя едно писъмце по електронната поща. Днес реших да се поразходя из селото с надежда да срещна някого, да усетя, че има живот и тука...
Госпожа И. се наведе и вдигна портфейла. Естествена кожа, приятно издут, леко лъскавеещ от употреба. С треперещи пръсти го отвори – беше натъпкан с банкноти от по петдесет, по двайсет, няколко по сто. Сигурно имаше над хиляда лева. Госпожа И. задиша тежко, огледа се дали няма някой наоколо – Богориди беше пуст, по това време всички още пиеха сутрешното си кафе по гащи – и пусна портфейла в старата дамска чанта, която висеше на лакътя й.
Жълтите вестници първи информираха за нападението на лисицата. Въоръжени с ловни и бойни пушки, доброволци и приближени на кмета на следващата нощ дебнеха лисицата да се появи отново. Лисицата обаче не се появи. А пресата се отприщи; и едно съобщение от първа страница на “Труд”: “Нападение на бясна лисица в къщата на кмета”, препечатано и преиначено от жълтурите със снимки на изпохапаните кучета и купчина натръшкани кокошки.
Получих писмо. В графата получател беше написано само града и името ми. Изглежда съвестни пощенски работници са се постарали да намерят точния ми адрес или са го знаели, защото получих този бял надут плик вкъщи. Разтворих го. “Господине, След дълги колебания си позволявам да ви изпратя този свитък с изписани листа...
Леко накуцвайки, Барабуд мина покрай заведението, надникна през стъклото, важен, като детектив, за да се увери кои са вътре, огледа ни и продължи към морето.
– Така прави – забеляза един от рибарите, – един път не съм го видял да влезе, едно кафе да изпие като хората! С туй сиво яке, от десет години все с него ходи, барем едно ново да си беше купил!
Има една местност отвъд водопада, преди бурната, ревяща, разядосана планинска Река да се влее в Езерото; местност, обрасла с гъст храсталак, клен и глог, тук-таме с големи широколистни дървета покрай водата, наречена на име на човек и на никой, местност със странното име Някойсие, изписано с красиви букви от червена, казармена, сигнална боя върху ръждясала табела край планинска пътека, свързвала кой знае кога далечното балканско градче с рибарска хижа край Езерото...
Първото си е първо. Така че първото впечатление за града, в който беше дошъл да живее беше, че котките са на уважение и почит. Хората ги обичаха и се грижеха за тях като за собствени деца. И затова навсякъде на определени места пред къщите и блоковете, а даже и в Морската градина, непрекъснато им носеха храна и лакомства...
– Не ми се говори за тези неща – жената се покри с ленения чаршаф. На лявото й бедро личаха белези, издълбали със скалпел, ясно очертаващи абривиатурата ЧК. Тя се поизправи на възглавницата, отпи мартини направо от бутилката, запали пурета. Беше наистина хубава, макар малко повяхнала, а тази лека разпуснатост ме привличаше и притесняваше донякъде – отвъд нея виждах отегчена и покрусена себичност...
Ти си, ти си – веднага те познах. Писано било да се срещнем пак, брей... Ама много си побелял бе, момче, главата ти като на дерменджия. Тогава беше на трийсе, сега си на трийсет и пет значи. Пък аз прехвърлих седемдесетака. Ама държа още, нали? И мъж съм ей, няма майтап. Само че очите ми все по младите бягат, а младите пукната пара не дават за мене. Хилят се на пояса и потурите ми и подминават. То така и ми се пада, щото си вра главата там, дето и пръстът ми не влиза. Ама ха де, пусто сърце...
