Беше тиха, бургаска, майска вечер, от онези, в които ти иде да пееш на глас колко прекрасен е животът. Както пишат в книгите – от онези вечери, в които нищо не предвещава, че ще се случи нещо необичайно. Нещо разтърсващо. Нещо... нещо. А това, което щеше да се случи, нямаше да отнеме на Вселената твърде много време, защото всичко стана ужасно бързо.
Всички мъже обичат да се смеят над женската логика. Виц след виц, кой от кой по-тъп, като в крайна сметка, квинтесенцията на всичките е, че истинска логическа мисъл имат само мъжете, докато при жените е инстинкт някакъв. С това напълно съгласен беше и Радо...
Слънцето залязва... Заровило рошава глава в полата ми, лятото плаче. Аз го изпращам до тополата и го целувам за последен път по челото. След това то се покатерва с нечувана ловкост догоре, разтваря ръце и изчезва. След лятото остава само пепел от мрак и прегорели смехове. Жежките му бронзови стъпки бавно изстиват. Става хладно.
Високо, високо в далечното синьо небе не само се носят топли бели облаци, не само проблясват вечер тихи замислени звезди. О, там съвсем не е тихо, както изглежда от земята. Сред сини небесни пътечки се издигат два чудни палата...
Сякаш още блъскат вълните студени мокри чела в гърдите ми. Преуморените ми до болка очи като че още виждат черните миди, обърнали остриета към нозете ми. В стомаха ми тежи погълнатата морска вода. Тя се бунтува, повдига се към устата ми. Недоволна е може би, че съм я затворила на тъмно и тясно. Като уморени до смърт хриле на риба лежат отпуснати ръцете. Клепките тежат от солта и водата, но не се затварят.
31 декември. Край на календара. Нищо ново в края и на този милениум. Чувствам се така, както предусещах: стоя и наблюдавам: блещукащия град, тъмният залив със закотвени кораби, плажовете с черен пясък попил цялата несоциализирана меланхолия на света... Всичките тези нещица извират от блуса, няколко етажа по-надолу. В стаята няма никой. Абсурдно твърдение, чиято конструкция без усилие издържа моите тридесет и девет години, специалист по поддръжка на електронни игри и... толкоз.
Рита се вясва в този разказ като персонален ангел-хранител, назначен от неизвестна сила, за да бди над окаяното ми житие-битие... Като падащ ангел, Рита се спускаше от своите терапевтични небеса безшумно и непретенциозно: и някак без същност, в негативната аура от хлевоустие – нейната пряка пътека към божественото първоначало (“оня, пергишин, който е над всичко”) ...
Слуховете, че Митко Виетнамеца, бивш уредник на историческия в Сливен, е оглавил китайската мафия във Фриско, се потвърдиха още щом влязох в офиса на “Ултрекс +”, на една пряка от Чайнатаун; спряха ме двама с дръпнати очета, пременени с двата бели китела на цар Фердинанд, които Митко бе отмъкнал от музея през 89-та…
Когато, в края на лятото, Петко Музиката подочу, че има рак на гърлото, престана да свири по сватби и кръщенета – и целодневно кибичеше в хоремага в центъра на селото. Там разпъваше акордеона с неугасващ мерак, а нощем продължаваше по уличките, докато изпратеше и последния пияница до дома му... “Язък... Велтмайстер... 100 баса...” – тупаше с пръст по акордеона бай Петко. После мяташе на рамо инструмента, без да го закопчава, и го слушаше безжалостно как хлипа в мрачината...
Тъничка сметка със спестявания делеше Тони от улицата. Обитаваше под наем мансарда, с капандура, гледаща към изоставените солници; сутрин и вечер слънцето ги разтопяваше в златиста амалгама... бонус, отпускан от съдбата безвъзмездно. Пейзаж за фототапет...
