В един жълто обагрен вестник ми се препоръчва да продължа в същия дух, да пътувам още по-навътре из континента и да събера приключенията на моя събирателен образ в една книжка с по-голям тираж, за радост и забавление на многострадалната ни нация. Да се твърди обаче, че между някогашния хитър и ловък търговец на гюлово масло, който ни прослави из Европа, и далеч по-скромния на мурафети мой герой се долавя някакво далечно родство, е пресилено...
Съседите заминаха на меден месец и ми оставиха котката си. Ако знаех какво ще се случи през следващите трийсет дни, щях: да си направя застраховка “Живот” (ако имаше начин – и “Живот след смъртта”), да отида на психиатър, да се изповядам и да си взема последно “Сбогом” с личния си лекар...
Имаше промоция на портокали в хипермаркета. С кофата излизаха 6 лв. Хората вземаха като за последно, тъпчеха от плодовете всички възможни ръбове, натискаха се, караха се кой колко пъти е идвал... И така цял ден. После втори. Истерия, която в петък изглеждаше непосилна за него – управителя на местния клон...
Поп Ставри премрежваше очи срещу зиналото насреща му слънце. Минаваше пладне и множеството, дето се изсипа сутринта в манастира, вече се бе пренесло на поляната пред портите и набиваше свежо агнешко от димящите казани. Празникът на Светите братя Кирил и Методий винаги изпълваше стареца с някаква приповдигната гордост, но и му навяваше тъжни до болка мисли.
Над потъналите в привечерен сумрак баири полека, тържествено се повдигат огромни сиви кълба. Сякаш летни облаци се възземат за далечна буря. Димът възраства, извива се като грамаден ствол, разширява се и скоро залива небето...
Не, сякаш не бяха това очи на мъртвец, а две блестящи стоманени остриета, чийто блясък бе изтъкан от лъчите на някаква студена маса от помръзнало проклятие, неизказано негодувание, от вкаменен ужас и непрошепнат въпрос. И този поглед на мъртвешките очи отвори кървава цепнатина в моя мозък и се вгнезди дълбоко, дълбоко в сърцето ми...
– Кой си ти? – попита го Дяволът...
– Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!
...
Хирургът Веселин Кръвопусков, отпуснат и все още замаян от снощното напиване, гледаше стената и чоплеше гърбавия си нос, заел нахално солидна част от лицето му и обязден от очила с полуразложени дръжки. Стената беше зелена и грапава, пердетата също бяха зелени, бюрото – и то. Стройната сестра, която любопитно надничаше през прозореца с надеждата да види нещо интересно, дразнеше периферното зрение на хирурга...
Тази сутрин, като се разхождах из моя любим град, се запознах с един човек. Бяхме на еднаква възраст, леко понапълняли, с бели жички в косите, загърнати в балтоните си. Наоколо студ, сняг, виелица, а ние се разприказвахме и той ми предложи да пием по едно кафе и да се стоплим...
Steve Selofsky с ужас установяваше, че отново се превръща в Стефан Селовски, и то с цената на огромни вътрешни разрушения. Всъщност връщането на ударението във фамилното му име от втората на първата сричка го подкосяваше само с едно бъзване, приличаше на нелепа грешка на някакъв пиян стрелочник.
