Този тук – не е моят свят... Мрачен, дори си няма цвят, тъжен – навява ми тъга, потънал е във тъмнина.
Горчи горчилката събрана, от ден на ден по-жлъчна става. изгаря вътре, вън с усмивка играеш роля на щастливка.
Аз вече не съм ти потребна, от мен смъкна пласт подир пласт от завист и ревност враждебна, от свенливост и даже от страст.
Да преоткриваш малките неща и да се радваш, че ги има – това е повече от свобода усещаш се неповторима.
Навярно някой ден ще замълча... Последен стих без свян ще съблека. Не ме търсете – може би вървя по пътя си – към края на света.
Вече съм жена типична – странна пак, но не безлична. За да мога да вирея префасонирана живея.
Благодаря ви, дни красиви, под февруарски небеса! Вий сте във мойта памет живи с незабравими чудеса...
В каква игра увлече ме съдбата: на преглед бях и срещнах медсестрата, която с поглед и с усмивка мила за миг ме излекува, вля ми сила...
Аз съм огънят, пламъкът, лавата, които по тебе се стичат...
Времето мрачно е... сиво и пусто... хората смачкани... затворени вкъщи...
