Боже Господи, с този нещастен „Чавдар“ ще пътуваме хиляда и петстотин километра до Одеса, за да поемем кораба, който ще е новото бъдеще на „Океански риболов“. Уж сме в края на двайсети век и „неопланите“ трябва да са като градски автобуси...
Таксито спря пред входа на ресторанта. Шофьорът излезе бързо и отвори задната врата. Когато клиентът мушна в ръката му банкнота, кимна почтително с глава. Всичко това накара портиерът да изпъне униформата си „а ла Наполеон“ и застине в очакване. Клиентът мина бавно покрай него...
Искам времето да спре своя ход. Поне за няколко месеца, но и тогава няма да съм сигурен дали това, което изчерпва силите ми, ще ме остави на мира. Няколко месеца – нищожно време за здравия човек, достатъчно за мен. Ако бързам, сценарият ще бъде готов за месец с поправките и още три за снимките...
По-раздрънкан автобус не бях виждал от времето на бригадирското движение, когато беряхме ангария памук за светлото комунистическо бъдеще. „Чавдарът“ имаше четиридесет и две места и всичките бяха заети – първата половина от българи, а задната от цигани и турци, като в автобуса на националния отбор по футбол на Холандия...
За девет месеца на брега може да се роди човек, а в същото време в океана е достатъчно дотолкова да се изроди, че и близките му да не го познаят. Еле, ако си в някой район, където вълните са като Китайската стена и единственото забавление са двайсетте касети, които денонощно се въртят по видеото в салета.
– Помоощ!... Ухапа ме, помощ! – ужасеният дрезгав глас на перача идваше от долния канижел и бързо приближаваше към нас. Докторът погледна към мен, ръката му се спря върху дръжката на вратата. Поклати разочаровано голямата си, оплешивяла глава: – Баш сега ли бе, Весо?!
Замарозката в Англия е културна работа. Стоиш си на рейда, чакаш рибарското корабче да донесе риба (ако не донесе, още по-добре, всяка юран „зеленото“ е под възглавницата), пълниш ваните със скумрия, къде я замразяваш цяла, къде шикерена – консервен комбинат. Няма „вира трала“, няма „майна“...
