Из корабния дневник
Защото, докато все още плавахме в праокеана
най-важното беше, само,
плаването да е озарено от Слънцето, Красота
и Смисъл. Това не е просто
удоволствие да плаваш, донякъде страстно,
често опасно, понякога
смъртоносно озъбено – не. Това е вечното
търсене на Истината.
В което смисълът и красотата са лукс,
не толкова рядък,
колкото изненадващ. А голият обяд
е императив на деня.
Колкото и самото оцеляване, на палубата,
от която неуките
моряци ги отнасят вълни или чудовища,
знайни и незнайни
предизвикателства. А, за Бога, и други
моряци. По-скоро
търговци, отколкото морски момци, с които,
често, деляхме
коричка хляб. И нищо не е по-скъпоценно
чак безценно,
отколкото един моряшки живот, и все пак
е евтино. Както
най-скъпо платената неопитност, всякаква.
И, когато, най-накрая,
доплавахме до пристанището: с непокътната
мачта и здрави
платна, вярвахме, че това крайбрежие не е
само спасителен
пристан, там ни чака ароматът на азалия,
млада мирта и вечният
покой. Ала едва тогава, извървели всяка
стъпка от този пясъчен
безкрай, след толкова време, през което се
промъквахме като
през мъглата на открития океан: по-гъста от
тесто – само там и тогава –
разбрахме че сме заседнали, неизбежно,
сред пясъчна
ивица без бряг. От която връщане – няма.
-------------
Превод на български Наталия Недялкова
-------------