Рецензии

Книгата на Марина Владева не е просто сборник със статии, тя е едно ново съгласуване и изживяване на проблематиката, организирана с настроение, с артистичност и с хубави послания. Едновременно с четенето на литературата, тя е градила словото си така, че е постигнала необременена фраза, овладяност и премереност на мисълта, писане от сърце и душа...

Заглавието на стихосбирката е “игрово”. Играе си с неясни епиграфи. “Чучелото” етимологира към “кукла”. “Като дете често играех в тази игра…” Забележете “в”, не “на”… При Мира Душкова таланта се състои в това да влиза и излиза от фикционалното с лекота. Като дете...

Съществуват непроницаеми книги, постоянстващи в-себе-си, нарцистични перпетуум мобиле херметизиращи парадната си пустота. Такова е, общо взето, академичното изкуство. В романното тяло на “Фани по опасните пътища на светлината”[1] обаче можем да се инжектираме отвсякъде – по парадоксалната логика на лабиринт, който е с безброй входове…

В книгата си “Изядената ябълка” Митко Новков е подредил 101 “управителски истории”… Според автора “разказоидите” в книгата са коани. Този “жанр” няма европейско съответствие и е един синтез от притча (но без “поука”), гатанка (без логичен отговор), игра с парадокса, и ни приближава до някакво определение – макар че, според Р. Барт, точно определението липсва, липсва и противостоенето на обект и субект като един от базовите конституенти на европейското мислене, защото целта е липсата, отсъствието, пустотата…