Ваньо Вълчев за сборника разкази “Уморен” от Динко Динков. Настоящият текст е прочетен на представянето на книгата в Дом на писателя, Бургас, на 22 октомври 2015 г.
За поета Ангел Лазов сърцето е най-святото място, в което се запазва родината България. А аленият мак е символ на сиянието за справедливост в душата му. В нея звучи и безсмъртието на победата чрез свещената музика на Бетовен “Ода на радостта”.
“Пътят към ада продължава” на Ангел Лазов събира в себе си разнолики по жанр и стил произведения и предизвикват усмивки и насмешки към реалния живот, негодувание и ясно изразени граждански позиции. Когато за пореден път пренаписваме историята си, пътят към ада на живуркането и физическото ни оцеляване продължава. Заедно с изумлението ни, че се намират сили да се надсмеем над несгодите, парадоксите и язвите на обществото.
Като прашинки, залутани в диплите на битието, са героите на Динко Динков в новата му книга “Уморен”. Персонажите, населяващи краткия разказен сборник, са част от социалната низина у нас. И олицетворяват понятието за малкия човек в литературата ни днес. Неудачници, наркомани, забравени от Бога селски люде...
Заглавието на книгата навява усещането за умора, обгърнала човека като паяжина и това, което би могло да я разкъса, за да се стигне до спасение, е морето... Море в уморения човек. Морето е сакрално място на ритуала на възкресението... Във всеки уморен човек има по едно море – голямо или малко – колкото е неговата надежда.
Лъчезар Георгиев трудно се разделя със своите персонажи и намира интересен и провокативен начин в края на последния разказ “Героите пристигат на Малпенса” чрез думите на автора, отделени от повествованието, да се сбогува с “повече или по-малко близки на сърцето му герои: сеньор депутата, Виторио, професора…
Историята на пътеписа в литературата съдържа различни гледни точки и творчески подходи при описанието на дестинациите. Едни от авторите се придържат изцяло към географския подход, други към белетристичния, трети към социално-политическия. Лъчезар Георгиев избира свой начин да ни запознае с интересното и примамливо пространство на Лисабон.
Книгата на Марина Владева не е просто сборник със статии, тя е едно ново съгласуване и изживяване на проблематиката, организирана с настроение, с артистичност и с хубави послания. Едновременно с четенето на литературата, тя е градила словото си така, че е постигнала необременена фраза, овладяност и премереност на мисълта, писане от сърце и душа...
Първата книга на Марина Владева “Мостове и крепости на смисъла. Литературнокритически статии и интерпретации на южнославянския роман от ХХ в.” е впечатляващ опит за диалог между културите на Балканите. Структурирането й като сборник има своите вътрешносмислови основания и връзки и я превръща в силно заредено културологично поле.
