Фундаменталният проблем за неразбирането, за разделението на езиците и невъзможната комуникация, характерен за реалистичноориентираната проза от 90-те години на ХІХ и в самото начало на ХХ век, излиза от чисто езиковите си измерения в разказите на Елин Пелин (симптоматичен за различието в подхода е например христоматийният диалог между Андрешко и съдия-изпълнителя). В неговото творчество не-възможният диалог, сблъсъкът и разминаването между селянина и властта, в лицето на държавните институции и техните представители, са интерпретирани в техните социални, аксеологически и нравствени аспекти, в психологическите измерения на кризиса, породен от конфликта на традиционно и модерно съзнание, чиито проявления са обективирани в противопоставянето между селото и града.