Вината е на виното, че дава смелост да кажа: “Днес не те обичам вече!”. Вината е във теб, че много чака и дълго беше все от мен далече.
Във мойта стая няма дипломи, а само списък със задачи. Започвам, стигам до средата им...
Не помня вече как целуваш и нежно със пръсти разрошваш косите ми. Забравих също как докосваш и тръпнеш в очакване, загледан в очите ми.
На къщата мазилката се бели, живял е някой там преди...
Нимфи омайват с телата си, вплетени в танци среднощни. Аз се събуждам безименна в дъхави ниви разкошни.
Ела си по прашната улица във слънчево утро през лятото. Ела си, безпътен скиталецо, във нощи безсънни със вятъра.
Ще ме откриваш в потайните шепоти на нейните къдри приспани и ще ме виждаш по сумрак в паветата, в мозайки под теб разпиляни.
Красиви са цветята във полето, когато вятърът полъхне в зноен ден. И бистра е водата във морето, а слънчевият диск е аленочервен.
Отново тъжни са очите ми, сълзите неизплакани остават, и сива е лъжата във очите ти, с безчувствен поглед нараняват.
Защо е тъжен погледът ти, Старче нали все още телом гониш дълбините...
