Ръцете в пръсти сковали същата песен назаем. Луни в белите длани на ноември, който залязва...
И дни минават, и години дори... Обичани и необичани, лъгани и пренебрегвани... Стари рани – рани от минало...
Намирам се на дъното на празна чаша, отвсякъде обградена от стъкло. Празен ред... дори и стих да няма, всеки носи своето тегло...
Ето ме, тук съм – на брега на морето, на брега на усмивките...
Дишам спокойно, мечтая отговорно и със всеки плисък на вълна отварям мъничка врата.
Кога очите си широко ще отворите, за живота си да се поборите? Оправдания намирате и всичко красиво в тях скривате.
Да мълчим е тъй приятно и без думи разговора да си споделим. Мълча ли, чуваш ме. Мълчиш ли, чувам те. Кому са нужни думите?
Да слушаш тишината е безценна благодат. Да слушаш тишината е ароматен опиат.
Морето, светлината и луната, тишината ги обгръща с красотата. Спокойствие във мене внасят и хубаво правят, че нищо те не обещават.
Приказката за дъгата помниш ли и сълзите мои триеш ли? Лошото от мен отне те, но навярно случи се така, за да видиш светлата страна.
