Дърветата под твоите прозорци са израснали над покрива. Ветрец долита и в листата им шуми, а ти отлитна надалече, нависоко.
Какви ръждясали небесни капандури смогваш да отвориш, татко мили, та и оттам дланта ти с пръсти, разкривени от артрита, пак да ме закриля?
Времето в очите ми се утаява – върху пролетните минзухари и кокичета, върху кълнове, които от пръстта надничат, се излива шумна, пъстра птича врява.
Порязах се на острието на живота. От вените ми, вместо кръв, реката на годините потече...
Какво е всъщност времето, какво? Пред пътната врата едно ветрило, разтворило над детството крило и утрото ни тук благословило.
И аз дойдох на тоя свят да сея, ала останах някак на междата – ту яростни съмнения в небето зреят, ту коренът ме дърпа към земята.
Надеждата умира бавно на кръстопътя от съмнения. Загубила посоката, тя жадно все търси нови измерения и блъска се в стени студени...
Безлунна нощ без никакви звезди. Без бури и без знак сред мрачината. Но като гръм началото си заяви с неистов вик, разцепил тишината.
Пламтяха от студ снежните гори. През привечерта сръндак прелетя с малка корона на глава.
Когато цялата ти мощ ме връхлети със звучната стихия и образът ти носи своите черти, разтворен и раздиплен в петолиния...
