Ти си стой на земята, защото за Рая е рано.
А пък аз ще ти пиша писма от горния свят.
Тук е хубаво. Господ си купи пиано.
И фалшиво да свири, го слушат и мъдро мълчат.
Много дъжд. Нито помен от тая в “По жицата”.
Пада ниско небето и мига с ресници от гарвани.
Саркастично разказва копривата парещи вицове.
В полунощ саксофонът разплаква пияния барман.
В онзи сън съм река. С мисълта да се влея,
се подхлъзвам по облите камъни и препъвам очите си.
После дълго потъвам в дълбокото. Там се живея.
И се любя с морето насън. Любовта ми е ничия.
Моят свят е разхвърлян. Разпилян като мене.
С много рафтчета с книги и с много въпроси.
В моя свят няма нищо особено денем...
През нощта е вълшебен – и преброждам го боса...
Душата ми е скитница... Къде ли е скиторила?
Навярно е преброждала пътеките към теб?!?
Броила си е стъпките, от тук до там, безбройни,
и твърдо е вървяла, и винаги напред...
