Недогоряло късче черен въглен оставих във гърдите ти да тлее. Където е горяло, пак ще пламне, но този огън – обич не е.
Когато си отива есента, най-тъжно ми е, че ще тръгнеш с нея. В калта от чувства – тъжна и сама, аз идвам грешките си да намеря.
Тя слуша своите песенни приказки, с ококорени питащи зеници... Що е то?...
До болка познат силует, не можах да отмина безмълвен и камбана проплака във мен, недокосната скри се луната...
Песента на щурците Отмерва Оставащите дни Напомня Стар часовник
Пореден самолет прелита над моя дом, над моя бряг и аз дочувам “Компарсита” и танц обичан виждам пак.
Слънцето като пеперуда кацна на последното стъпало на деня. Само стъпките, останали в морето, напомняха, че пътят му не свършва тук.
Възкръсна днес в мен! Сред крясъка на гларуси и белите перчеми на вълните към дъното се спуснах аз.
Откривам те във капката роса – от слънцето аз искам да те скрия във пазвите зелени на дърветата, които приютяват песента на птиците.
На истината пътят е незнаен, от изгрева до залеза безкраен... И всеки ден по този път вървим, защото трябва да я съхраним.
