За труда на преводача, за изкуството и предизвикателствата на превода и за превода като дар за читателя разговаряме днес с бургаската поетеса и преводач Наталия Недялкова.
Бургас и морето – гнездо на идеи, вдъхновения, таланти и добри сърца. Но се оказва, че Бургас е и трамплин, стартова площадка за мечти. И притегателното място, което винаги те очаква, приласкава и прегръща. Онова уютно кътче в душата, което я топли винаги...
Във всеки един от нас живеят двама герои – романтик и реалист, и когато в живота ни настъпят трудни моменти, когато белият цвят се сменя с черен, тогава тези двамата спорят яростно помежду си. В този ожесточен спор обикновено побеждава реалистът...
Родена в средата на България, но живяла в магичните недра на Странджа, хвърлила емоционална котва във вълшебния Бургас, Вероника Лазарова реди стихове и вярва в чудеса. Защото няма как човек с такава разнообразна топографска съдба да не носи зрънцето поезия в себе си...
Където и да го отвее животът, бургазлията носи поезията в душата си, в кръвта си, в мозъка на костите си. Защото така повелява морето. Така повеляват и звездите. Щом си зодия Бургазлия, поезията е най-верният ти спътник. Това ни го доказва днешната ни събеседничка Анна Чонгарска...
От малък още да прозреш, че ужасите, които виждаме (и преживяваме), не са фантастични сюжети, родени от развихрената фантазия на скучаещ писател, а са съвсем реални за голяма част от хората. И да имаш смелостта да ги опишеш..
Петъчният ни гост е млада и талантлива начинаеща писателка – Станислава Белева. Тя е автор на двутомния фентъзи роман “Рани върху татуировки” – история, тръгнала от една кутия с бои за татуировки. И от една мечта за далечна Япония с нейната тайнственост и мистика. И от една любов – към красотата, към приключенията, към мистериите и намирането на ключа за тяхното разкриване.
Едно момче лети на крилата на фантазията си и пише разкази, в които влага душата си и следва мечтите си. И уж фантазни, а в основата им като тънка червена нишка минава истинска случка и то не каква да е, а такава, която те хваща за гърлото, дращи по съвестта ти и крещи – за милост човешка, за разум, за сърце...
Тя вярва, “че ако знаем повече един за друг, ще разбираме и приемаме по-лесно несъвършенствата си. Ще съчувстваме по-често на другите, опознавайки техните болки и мечти, техните борби и надежди чрез споделеното, вместо да имаме само понякога случайни “сблъсъци”, оставайки си непознати и чужди...”.
