Уморени – вълните целуват брега, топлия пясък и старите лодки. Като кървава ивица гасне денят и вечерта плува тиха и кротка.
Към всичко станал безразличен, единствено към теб – не съм. И дързостта да те обичам прости ми – аз съм много сам!...
Песните, в които аз оставам, някой ще обича и след мен, докато умея да забравям своя дълъг и отруден ден.
Когато се огледа вечерта във лунната пътека на морето, един забравен спомен ще потърси любимото си място във сърцето ми.
И от една и съща чаша със вас да пия съм готов, макар че нейното приятелство не се превръща във любов!
Ето ги. Извиват се надолу. Търпеливо чакат да направя спускане навън. Към света голям умело да пристъпя и после тихичко да се завърна от отвън.
Всичко е загадъчно в света днес, всички огледала са счупени, къде да видя лицето си аз?
Сред природата, към края на есента видях едно зелено дърво. Беше толкова зелено, че и зеленото се срамуваше от зеленината си.
Ако затвориш, казват, славея в кафез, ще престане да пее. Но това е лъжа! Тъкмо тъгата по свобода дава сила на гласа на славея...
Зная, прозрачността ти не е от неопитност. Това е твоето откровение пред природата, която се е отегчила от нощта.
