The picture hanging on the wall at the bottom of the long corridor is a window. Never before had Anathma Alone noticed the beautiful canvas, which at that moment seemed to him like swimming along the imaginary diagonal of the curtains, fallen low and worn out.
It seemed that the house had been deserted and desolate for a long time.
По-малко от месец се е изминало от смъртта на големия човек и писател Киро Дженков... когато се прекланях на гроба на твореца, аз дадох дума да следвам неговия пример... нещо страшно се скъса в мен, когато ми съобщаваха за прощаването в деня на погребението – жена ми наливаше в чашите, бяхме в Обзор, когато сякаш някой измести ръката й и виното се разля по земята...
Сред дебютните прояви на съвременната българска проза книгата на Динко Динков “Колобърът” демонстрира неподражаема зрялост и умъдреност, която противостои на повсеместното овулгаряване и скандализиране на литературата. Дълбоко проникновен и изтънчено образен изказ, който свидетелства за това, че не човекът настойчиво се индивидуализира чрез писането, а интуитивно словото го връхлита.
Сборникът с разкази „Колобърът” на младия автор Динко Динков е изненадваща заявка за нов тип художественост, защото очевидно е, че с тази си книга авторът държи да се наложи с елитарност и изключителна стилизираност на изказа, като недвусмислен жест на противопоставяне на постмодерното овулгаряване на литературата в България.
Новелата “В наказателната колония“ принадлежи към същия творчески период като “Преображението “ и “ Присъдата “ – октомври 1914 година. Душевното състояние на Кафка е под знака на чувствата за вина към Фелице. “Вината е винаги несъмнено идентифицирана. Противопоставянето между желанието, чрез женитба да стана като баща ми, и вътрешното възражение срещу брака и семейството от друга страна ... ”...
Къпех се в реката. Когато влизах, гърдите ми се полюшваха сънено, но после водата изопна и жили, и скули, и вени. Излизайки на брега, видях момче. Разбрах, че ме е гледало. И сега ме гледаше, някак настойчиво, особено. Овладях се след първото вцепенение и рязко се вмъкнах в късата рокля. Тя пропука под десния ръкав. Тръгнах си боса, а момчето – след мене...
Слънчогледите бяха поотраснали. Те се смееха, люшкаха, дърпаха млади стебла нагоре, гледаха слънцето. И как не ослепяваха? Та то бе така голямо и светло!
Защо? Защо? Той беше най-малък от всички. Губеше се сред другите. Никой не го познаваше, не говореше с него. Само слънцето. Но слънцето си е слънце. То грее за всички.
Влюбих се в швед. Такъв един – висок и рус, хладно-лъскав и пресметлив. Когато ме целуваше, устните му бяха някак изопнати и все ми се струваше, че ме докосва само с ръбовете им. Тогава яд ме обземаше. Забивах нокти в раменете му, дерях ръцете му, хапех зверски устните му, а той си оставаше същата порцеланова кукла...
Една сълза – като смъртно ранена сребърна мушица се плъзва по лицето ми. Изпива кротко тебеширения прах, посипал бузите, и побелява като тъгата на очите ми. Тя сякаш идва направо от зениците. Там, от най-голямата дълбочина на погледа, от мястото, където се гушат като мънички светли съзвездия тайните. Кой бе виновният?
