В началото на втората половина на ХХ век бе изстрелян “Къзълкум 3” – първият космически кораб с човек на борда (“Къзълкум 1” и “Къзълкум 2” бяха съответно с кучетата Дуся и Настя). Корабът направи една пълна обиколка на земята, след което успешно се приземи в пустинята Каракум, а първият космонавт на планетата междувременно катапултира и падна с парашут във водите на Амударя. С този полет бе поставено началото на космическата ера за земята, а летецът-космонавт бе удостоен с най-високото отличие – Герой на Съединените евразийски републики.
Народните приказки, съседе, по научному се викат фолклор. А фолклорът е пълен с мъдрости и поучения. И аз сега ще ти разкажа една народна приказка, която показва, че онова чудо, птичето на щастието, не каца всеки ден на рамото ти. И трябва винаги да си готов – кацне ли, да го хванеш! Изтървеш ли го, то вече не каца.
Ето го фолклорният случай. Според мене е автентичен...
Иван Бодаков, прилежен служител в провинциалния клон на Юнион банка, неочаквано започна да се усеща като запъртък. Странно самовнушение! То възникна у него при гостуването му на село. Киро Лирков, негов приятел от младежки години, направи ремонт на родната си къща и през почивните дни тичаше там да се “изчисти от градската смет”. Преди месец Киро покани Иван да му помогне да издигнат пилон за телевизионна антена, защото къщата попадаше в ниско място с лош сигнал.
Прозата на Кисьов е и модерна, и атрактивна, и държаща сметка за традициите в нашата изящна словесност. В миналото лапидарен и лаконичен - в "Джубокс", "Никъде нищо", "Не будете сомнамбула!", сега вече е по-обстоятелствен, по-протяжен, смесва темпоралните пластове и философските прозрения - "Твоето име е жена", и набляга на най-малката интимна подробност при дисекцията на една несъстояла се любов във "Воайорът и квартирантката", следвайки по своему шедьовъра на Бернардо Бертолучи "Последното танго в Париж".
Президентският мандат на Петър Стоянов (22 януари 1997 - 22 януари 2002 г.) e привлякъл вниманието на известния ни литературовед, журналист и политик Йордан Василев.
Прозата и драматургията на Стефан Кисьов са средоточие на плодотворни тенденции и интересни развойни процеси, рядко срещащи се напоследък. Това ги прави притегателни и любопитни за всеки уважаващ себе си литературен изследовател.
Доказателство са романите му “Не будете сомнамбула" и "Никъде нищо", появили се залпово през 2000 г., великолепната трагикомедия, съставена от 13 миниатюри “Гларуси" (2002) и последвалият, оспорван и превъзнасян, роман “Екзекуторът" (2003), за който през ноември 2004 г. Кисьов спечели голямата награда за най-добър български роман на 2003 година от фондация “Вик".
Срещите ми с големия български писател и дисидент се оказаха объркани, нерегламентирани, но винаги желани.
Аз и досега смятам, че той е от малцината ни творци (Хайтов, Радичков, Генчо Стоев, Йордан Вълчев, Станислав Стратиев), способен да ме накара да чета родната литература, създавана през 60-70-те години на ХХ век, която в по-голямата си част е скучна, фалшива и монотонна.
Той е сред съвременните писатели с най-ясно оформен облик и с най-трудна съдба. В моята ценностна система го поставям редом с най-талантливите обновители на родната ни проза - Емил Тонев, Виктор Пасков, Палми Ранчев, Деян Енев. Всяка уважаваща себе си литература би го ценила и издавала в подобаващи тиражи. Включително и родната. И може би затова делото и примерът на Вълчинов са толкова важни за нас.
Пиша тези редове с много тъжни чувства. С Атанас Липчев установихме задочна връзка през септември миналата година. Написах две рецензии за негови книги, след това реших да се запозная с цялото му творчество. Изчетох всичко, до което успях да се добера. Повярвайте ми - никак не е лесно да намериш книгите и статиите на един стойностен автор от провинцията, който не е сред медийните любимци у нас.
Известен като „дипломатът в расо” и „началникът на българската църква” екзарх Йосиф Първи (Лазар Йовчев, 1840-1915) е един от най-видните ни книжовници и духовни строители в преломно за България време, съвпаднало с разцвета и края на Възраждането ни, конституирането на българската Екзархия, освободителната руско-турска война, покрусата от Берлинския диктат и четиридесетгодишните усилия на младата ни държава, погребани с Ньойския мирен договор от 27 ноември 1919 г.
