Новелата “В наказателната колония“ принадлежи към същия творчески период като “Преображението “ и “ Присъдата “ – октомври 1914 година. Душевното състояние на Кафка е под знака на чувствата за вина към Фелице. “Вината е винаги несъмнено идентифицирана. Противопоставянето между желанието, чрез женитба да стана като баща ми, и вътрешното възражение срещу брака и семейството от друга страна ... ”...
Къпех се в реката. Когато влизах, гърдите ми се полюшваха сънено, но после водата изопна и жили, и скули, и вени. Излизайки на брега, видях момче. Разбрах, че ме е гледало. И сега ме гледаше, някак настойчиво, особено. Овладях се след първото вцепенение и рязко се вмъкнах в късата рокля. Тя пропука под десния ръкав. Тръгнах си боса, а момчето – след мене...
Слънчогледите бяха поотраснали. Те се смееха, люшкаха, дърпаха млади стебла нагоре, гледаха слънцето. И как не ослепяваха? Та то бе така голямо и светло!
Защо? Защо? Той беше най-малък от всички. Губеше се сред другите. Никой не го познаваше, не говореше с него. Само слънцето. Но слънцето си е слънце. То грее за всички.
Влюбих се в швед. Такъв един – висок и рус, хладно-лъскав и пресметлив. Когато ме целуваше, устните му бяха някак изопнати и все ми се струваше, че ме докосва само с ръбовете им. Тогава яд ме обземаше. Забивах нокти в раменете му, дерях ръцете му, хапех зверски устните му, а той си оставаше същата порцеланова кукла...
Една сълза – като смъртно ранена сребърна мушица се плъзва по лицето ми. Изпива кротко тебеширения прах, посипал бузите, и побелява като тъгата на очите ми. Тя сякаш идва направо от зениците. Там, от най-голямата дълбочина на погледа, от мястото, където се гушат като мънички светли съзвездия тайните. Кой бе виновният?
Там далеч – зад хиляди живи и мъртви води, където слънцето плете своята златна кошница – живееше гора. Млада беше тя – млада и хубава. И дърветата й бяха млади. Само един стар бор стърчеше настрани и многото му очи – шишарките – стрелкаха сърдито тези, които вечер допираха стеблата си, шушнеха си и нещо и не му позволяваха да спи.
Проблемът за тоталитета и неговата загуба в състоянието на дисоциираност неминуемо извиква на помощ една вече експлоатирана тема за архетипите на целостността и символите, които препращат към нея. И ако Юнг вижда непрекъснатата изява на тези архетипи (на целостността) в продуктите на несъзнаваното, то колко по-голямо основание би могло да се търси за това във фикционалната, фантазната и неподатлива на психологическо обяснение продукция, наречена литература.
Настоящият доклад е само един щрих към възможния прочит на отсъствието, представено като концептуален модел в два типологично различни романа на немскоезичната литература – “Човекът без качества” на Музил и “Парфюмът” на Зюскинд...
