Събира всички скитащи мисли нощем,
най-вече тези, които се крият от грижовния ветробран.
Подскача на един крак, сякаш играе на дама
през набраздените дневни радости на площада.
Дните ни са като рибите, изхвърляни една по една от приклекналия рибар на скалите. Те проблясват мокри и синьо-сребърни, задъхани от въздух, ослепени от слънце, за да влязат в тигана с горещото олио, или осолени и нанизани за опашките си, да увиснат утре изсушени на низи чирузи като спомен за едно море...
В Рая – надвиснал над магическия южен бряг, валеше дъжд. Бе дошъл съвсем неочаквано от морето – светъл и проливен, сякаш самото море се беше вдигнало в летните си шеги към небето, и се заизливаше на сребърни струи. Плисна по плочите на крайморското заведение, затъркаля се на едри бисери по листата на смокинята...
Брадясал, с дълги сплъстени коси, загубили всякакъв цвят и разпилени по омазнената възглавница, която не можеше да се разбере дали е цветна, или някога е била бяла, художникът лежеше с поглед в тавана.
Образът на героя, на Апостола, не знаем дали ни е нужен днес и какъв щеше да бъде, но ние нему не сме никак нужни. Апостолът е невъзможен в нашето безумно време. Време, пропито от невидима и много по-страшна война – там, където злото приема образ на добро.
