Ела и изведи от безумния мрак на този прокълнат залив – ветроходът ми – заседнал във рифа, край който не минават течения...
Като безсмислен гларус гадая по върховете на вълните вярната посока и бъдещето на сънуваните хоризонти.
Все още помня как фрегатите на моите писма опъваха въжета към залива на твойта непокорност...
Аз съм само един тъжен остров в есенното море на безкрая. Загубено камъче от Вселената в архипелага на Нищото.
По шепота на брезите разбрах, че си прочела стиховете, които написах върху избелялата риза на вятъра. По тънките глезени на надеждите...
Когато се надигна от пясъчното ложе на страстта – те виждам как простора прекрояваш с призрачните ножици на чайките.
Пазачът на фара, не! Почакайте, става дума за нов! А не оня познайник на Валери Петров. Та пазачът на фара, запалил цигара...
Вик на гларус, тераса и куче. Дребни жълтици в джоба на делника. Чаша мастика, лула недопушена...
Денят надига бирени шишета, като бинокли, взиращи се в пазвата на есента... Скатават ветрилата...
Всеки ден берях от плодовете на лятото... С цели шепи... Кърших клони – нямах насищане за ласки и топлина...
