И каза Самотата: – Ти ми принадлежиш! Болката се криеше зад нея и чакаше своя звезден миг. Страхът почука на вратата и Самосъжалението хукна през глава, за да му отвори. Злобата постели черен сатен върху огромното легло. Отмъщението веднага се пъхна под завивките.
Огледах се наоколо... Не можех да повярвам на очите си... От всички страни бях заобиколено от светлина... Аз самото бях лъч, блясък, ореол... Кога се бе случило всичко това?! Та нали аз никога не спя и улавям всичко?! Тогава я попитах... Тя навярно само се усмихна, защото усетих тази радостна вибрация с цялата си същност...
Няма да стъпвам на пръсти. Няма да ти пазя тихо. Още когато ме видя за първи път, знаеше, че си имаш работа с ураган, с огън, с явление. Няма как да стане да съм по-тиха от водата. Понякога по свой избор в момент на смирение, може, рядко, понякога, но в никакъв случай не, когато искаш, не винаги.
Простих. Всичко, Господи простих!
От раните до правописните грешки,
от лъжите наяве, до онези, които скри,
оправдах го чисто човешки
и всички мечти наивно дарих.
На сал, по средата си – в талвега дунавски.
Усещаш, което тече и се движи със теб...
В косата ти вятър, в очите ти: рибни муцунки,
и конче с крилца, и комар или клон непотребен.
