Дните ни са като рибите, изхвърляни една по една от приклекналия рибар на скалите. Те проблясват мокри и синьо-сребърни, задъхани от въздух, ослепени от слънце, за да влязат в тигана с горещото олио, или осолени и нанизани за опашките си, да увиснат утре изсушени на низи чирузи като спомен за едно море...
В Рая – надвиснал над магическия южен бряг, валеше дъжд. Бе дошъл съвсем неочаквано от морето – светъл и проливен, сякаш самото море се беше вдигнало в летните си шеги към небето, и се заизливаше на сребърни струи. Плисна по плочите на крайморското заведение, затъркаля се на едри бисери по листата на смокинята...
Брадясал, с дълги сплъстени коси, загубили всякакъв цвят и разпилени по омазнената възглавница, която не можеше да се разбере дали е цветна, или някога е била бяла, художникът лежеше с поглед в тавана.
Образът на героя, на Апостола, не знаем дали ни е нужен днес и какъв щеше да бъде, но ние нему не сме никак нужни. Апостолът е невъзможен в нашето безумно време. Време, пропито от невидима и много по-страшна война – там, където злото приема образ на добро.
Да, смъртта рано отне Николай от живия живот, от приятелите и от поезията, в която той светеше със самобитния си талант. Но в книгите, които ни остави – „Далече от снега“ (1976); „Пясъци“ (1980); „Цяр за цар“ (1989); „Нима“ (1990); „Стихове“ (1995), „Блус в зелено“ (2001), „Скитникът на моята душа. Събрани стихотворения“ (2019, 2020), той продължава да съществува...
