Обичам нощите с ясно небе. Звездите ми разказват красиви приказки за теб. Бавно избледнява облика ти блед.
Тя беше като кибритена кутийка. Рядка и необикновена. С любов бе гравирано сърцето й. Много се опитаха да запалят любовта, но все нещо грешно имаше.
Фрагмент от монографията “Епически монументи на свободата в романа “Войната свърши в четвъртък“ от Неда Антонова”.
Споделени мисли, откровения, разочарования, мечти и надежди, изповядани на чаша вино, са поместени в страниците на дебютната поетична книга на Виктория Топалска “Нищо лично”.
За тези вечери, в които си сама. Забравяш да вечеряш, защото нямаш апетит. Но си наливаш вино.
Дръж далеч от мене тъмнината, която от душата ти изтича... ... и с дрезгав глас шепти безсрамно, че всичко мое до безумие обича.
Ела си на село, казваше баба, когато си тъжна и във забрава. Че там отново ще станеш дете, без грижи и с чисто сърце...
Къща, руини и празен двор. Борове вековни. Тишина. Катинари, като във затвор. Навсякъде бодили и трева.
Не. Не съм родена с очна линия. И очите ми често подути са. От безсънни нощи, алкохол или неказани думи.
Такива жени като нея можеш или само да ги обичаш, или само да ги мразиш... Но никога не можеш да им бъдеш безразличен...
