От мен забрава не искай

Всеки отделен човек има индивидуална представа за смисъла на битието. За някои тя се побира в рутинните им действия, за творците се отъждествява със създаването на шедьовър; за певеца – в пеенето, за  доктора в медицината и т.н. Но колкото и да са различни представите ни, всички се стремят да оставят някаква следа след себе си. Защото животът на човек се измерва с това, което той е направил и изживял в него.

Една арабска поговорка гласи: “Да живееш, значи да се сражаваш”. Да се сражаваш в името на всичко, което те прави щастлив, да се бориш, за да оставиш нещо ценно след себе си.

Пътят е като живота – има начало и край. начинът, по който ще го извървиш, зависи от теб... да спреш, да помислиш накъде да тръгнеш... да се върнеш назад, да останеш там, където си или да продължиш напред... ти решаваш. Живите затварят очите на мъртвите, мъртвите отварят очите на живите.

Това, което сме направили единствено за себе си, умира заедно с нас, но това, което сме направили за другите, остава завинаги.

Това, което сме създали, това, което сме написали, остава завинаги  и ни връща непрекъснато към човека, който го е написал, защото в написаното се разкрива душата на човек, неговите преживявания, неговите стремежи, защото човек е това, което е в душата му.

Разлиствам страниците на разказите и стиховете на Тодор Савов и пред мен се създава едно особено необятно пространство на любов – любов към природата, любов към обикновения човек, събрал в себе си въпреки несгодите мъдростта на времето, мъдростта на живота.

Разлиствам страниците на разказа “Вълкът” и пред мен се разкрива с непринудения хумор, присъщ на Савов, ежедневният свят на селянина, готов да накаже този, който е прегрешил. И в стремежа си за наказание прави грешка, макар да е направена с най-доброто желание.

Вярно е – грешки стават, но когато си признаеш за стореното, макар и с добро сърце, трудно можеш да не простиш на героите.

– Ха... сега я оцапахме я – със запъване промълви Гочката.
Широко разтворил крака, боейки се да не падне, стоеше Аршина. Какво беше станало! Сън ли, истина ли!?

Да убиеш вместо вълка Качик Хасановото магаре!

Лекият хумор ни кара да прочетем разказа до края – въпреки отдалечеността от нас на описаното събитие.

Хуморът не напуща Савов и в разказа “Двата кяра”. Отново ни среща с обичаните типове от живота на някогашните ни села. Кара ни с умиление да видим нажиления герой, да му съчувстваме, че в стремежа си за голям лов пчелите го нажилват жестоко.

... в следващия миг дядо Ванчо подобно на простреляна врана, която дълго се е крепила по клоните на дърветата, се изтърсил на земята. Пчелите изглежда разбрали своята пълна победа...
... после всичко наоколо се умълчало, притъмняло. Окопитил го сатанинският смях на Търмашлията... Наказанието – да го преведе през селото.

Всичко в разказите е построено върху една въображаема и твърде абстрактна схема с неясна полза и предназначение, според която духът на героите, творческата енергия, духовността е арсеналът от идеи на героите.

С болка се разкрива съдбата на вековното дърво – разказът “Последният”.

Там на онова място едно безформено дървесно валмо беше сменило стройната царствена корона.

Колко безразсъдни бяха хората!

Тодор Савов не е бил безразличен към съдбата на своите герои. Разказът “Една чужда история” разкрива трепетите на първата любов, първата недоизживяна докрай любов и огромната болка от раздялата.

А нима ще забравим “Приказката за старата риба”? Една притча, разказана от сърце, навяваща ни мисълта да си отговорим на въпроса: “Добри или лоши са хората?”. Може би са добри само когато страдат.

С топлота е разказано преживяването като ловец в разказа “Веднъж” – очите на една майка. Тук ще видим бляскавата ярост на звяра и очите на майката, в които се чете молбата “Пощади ги, не ги убивай!”.

Същевременно Тодор Савов не е останал безпристрастен и към социалните проблеми – отношенията между хората. В редица разкази прозира неговата позиция на гражданин, нетърпящ несправедливостта. Не е отминал и 1300-годишнината на Българската държава.

Разлиствайки разказа “Българска държава” пред мен се разкрива една хронология, една равносметка.

Преживяхме изпитанията на две дълги и страшни национални робства. И оцеляхме.

А най-интимното, което може да каже за себе си, са пак думите на поета:

Земя като една човешка длан...
Но ти за мен си цяло мироздание,
че аз те меря не на разстояние,
А с обич, от която съм пиян!

Савов не остава без позиция с настъпващите демократични промени. Не премълчава за промените на улиците (разказът “Пак ли?”). Нетърпимост към унищожаване на природата (разказът “Пак! И докога ще се повтаря това “пак”?”).

Докога ще убивате природата с лека ръка?
В името на какво? Може би в името на стопански сметки – в името на доларови направления?
Няма валута за закупуване на природа...

Разлиствайки написаните страници се спирам и на поезията – стихове, разкриващи по свой неповторим начин размислите върху живота. С лек хумор отново разкрива, че въпреки повратностите на живота самотните лутания не успяват да унищожат вярата в красотата и вечността, надмогнали мимолетните човешки страсти и амбиции.

Като започнем от стихотворението “Кратка биография”, преминем през “Един реформатор”, “Моята съседка”, “Жизнен път”, “Забравено добро” и стигнем до дълбокото човешко признание в стихотворенията “Трябваше да я целуна” и “От мен забрава не искай” – пред нас се разкрива една богата емоционална душа, изпълнена с любов към всичко – към природата, към науката, към човека.

Трудно ми е да правя задълбочен анализ, защото стиховете му са много лични – те просто трябва да се прочетат. Само така човек може да вникне в дълбокия им замисъл.

И накрая мога да кажа общо и за разказите, и за стиховете, че Тодор Савов като с четка на импресионист създава картини, които излъчват емоции, имат свои чувства, запълват пространството с вибрации.

Разказите и стиховете ми напомнят на тефтер, в който авторът е склонен към самоанализ, сякаш е записал своите съновидения, чувства, мечти и най-често спомени. А странните и кратки диалози са натоварени с дълбок смисъл.

Софка Ангелова

--------------