Поезия от бургаски автори за Годишния преглед ’2015 г.

Дами и господа, колеги, скъпи приятели!

Започвам този преглед на поезията първо с поздрав към организаторите и Община Бургас за това, че писателите на литературен Бургас успяха да се обединят и днес да ни посрещат в своя нов Дом на литературата, името на който е свързано с големия Христо Фотев. И второ, с респект към всички, които са журирали поетическите книги на Бургас в различни години назад – Иван Радев, Сава Василев, Владимир Трендафилов, Йордан Ефтимов, Пламен Антов, Едвин Сугарев, Юлиан Жилиев, Никола Инджов и др.

1.

Литературните прегледи, както казваше Михаил Неделчев преди петнайсетина години по повод годишните прегледи на Сдружение на български писатели, на мнозина звучат странно, ретро и малко глупаво и че не се ли възстановявали по този начин Априлските литературни дискусии. Разбира се, че са необходими, както са необходими антологиите, юбилеите, наградите и пр. събития, съпътстващи литературния живот.

Ако трябва да бъдем точни подобни литературни прегледи в България се правят доста отдавна – например в периода 1908–1912 г. такива са били поредиците от обзори в сп. „Демократически преглед“ на Алберт Гечев (в скоби все пак да припомня, че той е баща на поета, писателя и преводача Стефан Гечев (1911–2000). И не подлежи на съмнение, че повечето литературни критици и историци, обглеждащи отделни годишни продукции или цели периоди от развитието на литературата, жанрове и тенденции, ситуирани върху отделно населено място, регион или цяла държава, се стремят да следват духа на Алберт-Гечевите послания. Послания, които още в началото на миналия век откриваме в текстове на Михаил Арнаудов, Боян Пенев, Иван Радославов, и колцина още изследователи, и които съдържат ето такива идеи: за размерите на литературното ни развитие като предмет на научно изследване; канонът на българската литература; посоки и цели при проучване на новата ни литература; критерият за художественост, приложен към творчеството на отделните автори, и изобщо критериите при оценка на литературните факти, и др.

Така или иначе, както при съставянето на антологии например, и литературните прегледи имат за цел чрез селекция в темпоралните си ограничения за „началото“ и „края“ да правят равносметки, да задават лимити (тематични и жанрови), да определят „канони“ в литературата (т.е. да поддържат съществуващия канон, да я преканонизират или да рушат канона) – понякога поради литературно-историческа недостатъчност, вроден комплекс към институционализиране или просто за престиж...

И прегледите, антологиите, наградите, паралитературата, издателският процес и мениджмънтът, всичко това се превърна в „скъпо занимание“, което се налага да бъде внимателно „филтрирано“ (критически, дори институционално, но и самовзискателно, чрез една нова автоцензура на писателя). Тогава освен филтриращата си роля, те ще служат за „огледала“, корективи и оценители на текстове в даден, синхронен момент.

Въпросът необходими ли са прегледите на литературата е реторичен. Както и необходимостта от оперативната критика, която продължава да е недолюбвана от пишещите и четящите, обществено маргинализирана. Тези дейности, освен всичко друго, би трябвало да преследват възрожденския идеал за обглеждане на написанато през последните години, неговото систематизиране, да остане „нещо“ за „историята“, а също така да запълнят една културологична ниша. Критическата практика в прегледите има за цел легитимация на творческите усилия, внасянето на ред в хаоса, като се правят опити за обобщение и типологизация, моделиране и структуриране на това, което си представяме за литературен процес, дори да прибавим и известна доза провиденциализъм.

И всичко това би било празни приказки, защото универсален критерий за добра литература няма, защото опира до субективността, до професионалните умения и вкус на критика, пишещия; а представете си, че същия критик, пишещ, е и манипулативен, или наивен, с нормативистика, която смята за единствено правилна и адекватна? Какво правим тогава?

Синът на Алберт Гечев, Стефан Гечев казва, че съвременната поезия не е събиране и изваждане с обикновени числа, а сложно уравнение, предполагащо различни, дори противоположни решения, отговорът на което „обединява в едно цяло самоизключващи се елементи“. Става дума за така характерната множественост и усложненост на модерната литература и духовност, които трябва да се отчитат, да се вземат под внимание и анализират. Ориентирани синхронно единствено към съвременната, към днешната литература, критическите текстове в прегледите би трябвало да отразяват единствено нея и да се съобразяват също с поредицата от извънлитературни фактори, намиращи се между писателя и читателя: издател, дистрибуция, мениджмънт, медии, училище, обществени, държавни и частни институции, от които зависят името на писателя, неговата популярност, представите за важен текст и книга...

В последна сметка литературните прегледи на градове и региони в определени времеви периоди действат дисциплиниращо, обединяващо (но може би и разделящо) и стимулиращо творците, те съграждат онази различаваща памет, която се бори против забравата на новото време.

2.

И няколко думи защо пиша критика. Защото си „почивам“ рефлексивно с нея, докато чета чужди книги (вярно, е че бих искал всички да ми доставят удоволствие, но знаем, че пълно щастие няма, особено, когато четеш професионално и по „задължение“). Пиша кратки и по-дълги критически текстове повече от 20 години, които публикувам в специализираната периодика, но и се опитвам да я конципирам в отделни критически и есеистични книги. Участвал съм в прегледа на книжната продукция на Велико Търново, Ст. Загора, познавам повечето т.нар. литературни градове на България. Но наистина защо пишем критика, особено ако пишем художествена литература самите ние? Защо не я оставим на професионалните критици или на съвестта и вкуса на читателите? Може би заради самозалъгването, че променяме рецепцията на/за литературата? Или просто за „удоволствията от нея“ (ако ползвам заглавието на една статия от проф. Милена Кирова от далечната 2002 г. и която визира книгата й „Критика на прелома“). Или трябва да сменим адресáта – от съсловието да преминем към по-широката публика? И до днес не знам. Знам, че значението на критиката (литературна, театрална, музикална и пр.) намалява прогресивно, защото не се чете, съсловията и хората се отдръпнаха от нея. И вероятно вината е у самите критици. Големият театрален критик Никола Вандов писа във в. „Култура“ (бр. 6, 18.02.2005 г.): „Пишем скучно, не можем да се зарадваме на чуждия успех, не надскачаме човешката си дребност или самовлюбеност, не познаваме съмнението, робуваме на сметки и приятелства, недопустимо много снобеем, пишем не за да ориентираме публиката в обилието от спектакли, а за да попълни поредното прес-досие на поредния обществено незначим проект“.

Десет години по-късно въпросът наистина стои увиснал без отговор.

Лично аз гледам да се водя по думите на един от пионерите ни в литературната критика Нешо Бончев от 1871 г.: „Литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти. На литературното поле няма място за деликатни чувства...“.

3.

Но да се върнем в Бургас. Така се случи, че след продължително отсъствие вече идвам по-често тук и виждам промяната в културата и литературата. Писателите са обединени, имат и свой дом, общинската политика е позитивна към изкуството, така че остава само един дребен факт – новите велики и хубави книги.

Да погледнем наличното, подредено като хронология на достигналите до мен стихосбирки:

– Георги Гаврилов – „Корабен дневник на книжната лодка“ (ред. Керана Ангелова, худ. Невена Ангелова, ИК „Знаци“, Бургас, 2015).

Според Статута на Годишни литературни награди на Община Бургас (раздел IV, т. 1) и за мое голямо съжаление книгата се елиминира от участие в Прегледа. Уважението към писането и книгата все пак ме задължават да кажа няколко думи за автора на тази прекрасна стихосбирка, заради тънката червена нишка, която го свързва с Бургас.

Георги Гаврилов е роден в през 1991 г. в София, където завършва физика в СУ „Св. Климент Охридски“. През 2014 г. печели първо място в Националния конкурс за поезия „Море“ в Бургас (книгата се издава като награда на бургаската ИК „Знаци“ от този конкурс), както и второ място на конкурса „Веселин Ханчев“ в Ст. Загора с.г. „Корабен дневник на книжната лодка“ е дебютна книга на Георги Гаврилов, професионално и стилно издадена като книжно тяло от ИК „Знаци“, в която личи добрата редакторска работа на Керана Ангелова.

– Светла Гунчева – „Портрет нарисуван с въглен“ (ред. Красимир Тенев, худ. Мирослав Моновски, изд. „Онгъл“, Варна, 2015).

Малко статистика. Светла Гунчева е автор на десет поетически книги, първата от които „Пепел от любов“ излиза през 1996 г., а последната, за която ще стане дума тук – „Портрет нарисуван с въглен“, през 2015 г.; една от тях е електронна книга – „Вечерната молитва на прибоя“, с награда от изд. „Буквите“, една е с избрано – „Красотата няма име“ (2003), две – „Да извървиш Камино“ (2013) и „Нежна Голгота“ (2013) са в съавторство с пазарджишкия поет д-р Пламен Парнарев. Авторката има редица регионални и национални награди, като едни от последните са първото място на конкурса, посветен на Станка Пенчева в Стралджа – „Дървото на живота“ (2014) и наградата на кмета на гр. Ракитово на конкурса „Милош Зяпков“ (2015) – и двете за книгата й „Картина от Кандински“ (2014).

Всичко това в съседство на активен интернет потребител (напр. Хулите) звучи малко объркващо, още повече, че с годините се наблюдава едно по-зряло поетическо писане, наистина малко неравномерно, но пък възходящо. Казвам неравномерно, защото нейната творческа активност се засилва едва през последните няколко години, което вероятно си има причина (житейски, здравословни и пр. проблеми).

„Портрет нарисуван с въглен“ от 2015 г. е резултат от този неин поетически „бум“. И както последните й стихосбирки, и тази можем да наречем с нейните думи „огледало на моя живот“. Донякъде тя продължава в тематично отношение предишната й книга „Картина от Кандински“, с която Гунчева участва на миналогодишния преглед на Община Бургас (в доклада на Никола Инджов). И тази книга е вглеждане в себе, в собствения духовен мир през очите на художник, но и рефлексия на това наоколо през същите очи; и читателят попада в ателието на поета-художник, сред стативи и разхвърляни живописно-поетични картини, в които „портрет, нарисуван с въглен“ заема особено място.

Всъщност книгата е привидно нехомогенна като тематичен избор, попадащ в разделите „Сънувам лебеди“ и „Мелодия за една струна“ (който кой знае защо се повтаря на с. 51), като емоция и рацио/интелект (ако в предишната стихосбирка витаят имена като Кандински, Мунк, Хигс, Палестрина, тук отново е Кандински, но и Мьобиус, Харон, Марк Твен, Ъпдайк, Ницше, различни мойри), но мисля, че тази фрагментност отразява онова реене на поетесата между небето и земята, между делника и възвишеното, залеза и утрото. Докато дойде момента на „Обратно броене“ (много добро стихотворение, без разбира се това подзаглавие – „нещо като поема за живота и смъртта“).

Онова, което ме тревожи в тази стихосбирка, е, че добрите и не толкова добрите стихове в тази книга са „на кантар“. И не става дума за техния прочит – интелектуален или сензитивен (и оная емпатия, съучастие в акта на вникването), защото в своята същност това е чувствена поезия. Въпросът е, въпреки че добрата демонстрирана асоциативност и метафоричност, многопластова фактура, „ризоматичност“, върху която някои настояват, тук се откриват немалко техни имитации и „пробивите“ в поетическата тъкан на творбите в този смисъл са не едно и две.

Отделно, „бързината“ в писането/правенето на книгите ражда и грешки (което за книгите с поезия – но не само – е много важно): небрежна пунктуация (и липсващи болдове в заглавия, напр.), до структурни – в циклите (в Съдържание).

Но това са бели кахъри. Без да надхвърля качеството на „Картина от Кандински“ от 2014 г., тази стихосбирка на Светла Гунчева е още една крачка от отдалечаването й от стихията на „женската графомания“ (ако парафразирам Никола Инджов от миналата година).

– Донка Димова – „Превод на ежедневието“ (ред. Роза Боянова, худ. Румен Михайлов, изд. „Фабер“, В. Търново, 2014).

Културно, професионално, стилно написана и издадена стихосбирка от бургаска авторка (род. 1986 г.) – възпитаничка на литературно студио „Митични птици“ на Роза Боянова към читалище „Любен Каравелов“ в Бургас; в момента отглеждаща малкото си дете в Германия, където тя учи и завършва висшето си образование. Ръкописът на книгата беше номиниран на VII-ия национален литературен конкурс „Хермес“ (2013 г.), но излиза с любезното съдействие на Община Бургас през 2014 г. като одобрен за финансиране по Програмата за издаване на книги на бургаски автори.

Отличната редакторска работа в стихосбирката личи навсякъде. Както доста от стихосбирките в последно време, тя следва модела встъпително стихотворение (което обикновено е „програмно“) – „Коминочистачът“, и раздели – както в случая, два – „За градовете и техните момичета“ и „Превод по пътя“. Структура, подобна на книгата на Светла Гунчева и др.

Да започнем от заглавието й, в което двете думи са натоварени смислово максимално. В „ежедневие“ откриваме един такъв синонимен ред – делничност, еднообразие, скука, всекидневие, монотонност, отегчение – слова, имащи по-скоро отрицателни конотации. Общата идея или усещане, които носят те, допълвайки денотативното (буквално) значение на „ежедневие“ (някаква ритуална повторяемост на неща, хора, събития; deja-vu), в книгата сякаш отсъства, или е по-приглушено; не виждам оная сивота, отчаяност, примирение, свързвани обикновено с ежедневието. Стиховете ни внушават носталгия, но и мъдрост, радост и тъга от срещата с други хора и топоси, други култури и родните корени. На пръв поглед разнопосочни тематично, те са центрирани около пътя и намирането на Изход. Тук именно трябва да обърнем внимание на първата дума от заглавието – „превод“, която, погледната като „изразим“, „разтълкуваме“, „интерпретираме“, „транслитерираме“ или най-просто – представим чужд текст на родния език, присъства, но в разширен смисъл – преводът е по-скоро осъществен като процес на комуникиране на значението на „ежедневието“. И все пак „превод“ виждам по-скоро като преход, превеждане, извеждане, път през нещо, в оня библейски смисъл от „Изход“. Отзад-напред.

В първият цикъл стихове лирическият герой „пътува“ из градове и места, които са и български, но и чужди топоси – Париж, Feierabendrunde (Германия), Мадрид, но и София. Чувствата и възторзите, вдъхновенията и тъгите са продиктувани от кратък спомен, среща в миналото, музикална пиеса, но въпреки носталгичните нотки, тези стихове носят много настроение и позитивизъм.

Във втория цикъл „Преводът“ по „пътя“ темата е завръщането към родното (Бургас, морето, „къщата на Нуша“), към неотменимо променилото се (избягало) време, към нещата и чувствата, които никога няма да се върнат в този си вид, към тяхното въображаемо. В този смисъл диалектиката е важен стимул за разкодиране на стиховете тук, но не бива да забравяме и техните втори и трети пластове, изразени чрез различни стилистични фигури (асонанс или алитерация, но не само): Илинден, Image, Immgration, всичко, свързано с и-тата: имам, искам, имитирам, иначе..., които сътворяват от фактите не социални или патриотарски стихове, а голяма, надраснала границите на националното модерна поезия.

– Живка Иванова – „99 лимърика с български привкус“ (ред. Кристофър Бъкстън, илюстрации Камен Вълканов, Кая Вълканова, „Дизайн Студио Скрипт“ ЕООД, Печат „Тафтпринт“ ООД, Пловдив, 2015).

Необходимо интро: През 1994 г. излезе от печат един странен сборник с „класически нонсенси лимерици“ под заглавието „Да ужилиш оса. Английски абсурден хумор“. За да доведе до нашето съзнание „смислената безсмислица“ на английското чувство за хумор, заслугата тогава бе на преводача Боян Георгиев. Иначе повечко за лимъриците научих във връзка с поезията на полската нобелистка Вислава Шимборска. В спомените си литературоведката Катажина Кучинска-Кошани споделя: „Лимериците са всъщност малко двусмислен и неморален жанр, който служи предано на пурнонсенса. Наименованието му произхожда от топонима на известна ирландска местност. Измислили я жителите на този ирландски град, на които им било ужасно скучно. Класическият лимерик е съставен от 5 стиха и 2 рими. Римуват се първият с втория и петия стих и третият с четвъртия. В първия стих винаги се представя героят и местността, в която той пребивава в момента. С най-голямо удоволствие Шимборска е писала своите лимерици по време на пътувания...“ Но може, допълва тя, и вкъщи човек да върши тая работа, ако има подръка атлас. Разбира се, Шимборска измисля и други сходни жанрове – „московлики“, „подобреи“, „отводки“, „алтруитки“. И това е още едно доказателство, че Вислава Шимборска е „интегрален поет“ (според определението на проф. Анина Абрамовска).

Подозирам, че родената в Ст. Загора (1951) Живка Иванова, възпитаничка на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ и бивша преподавателка по английски там, а понастоящем – в „Big Ben School of Languages“ и живееща в Бургас, има своите основания за тази книга с лимърици, която редакторът Кристофър Бъкстън определя като „най-комичния формат в британската поезия“. Основания, произтичащи от нейните преводи на поезия от и на английски и руски, изявите й в сайта Хулите, от първата й смесена жанрово книга (разкази и стихове) „Вторникът е зелен“ („Фабер“, 2011), от многобройните й публикации в различни литературни издания и получени награди.

Мисля, че тази интересна и много професионално като книжно тяло издадена книга (все пак можеше циклите, в които са обединени лимъриците, да бъдат сложени и в Съдържание) заслужава нашето внимание – може би е една от малкото български книги с лимърици? (Сещам се за Никита Нанков в областта на нонсенса, както и двете книги на Петя Кокудева „Лулу“, 2011 г., и „Малки същества“, 2014 г. от „Жанет 45“.) А поводите да се обърнеш към този жанр са различни и някои откривам в Хулите: „Четеше ми се нещо откровено тъпо, та седнах и си написах лимерици“ – пише в един пост. Не, че винаги това са „канонично“ издържани лимърици, но все пак опитват хората. А дали лимъриците на Живка Иванова са такива?

Книгата на Живка Иванова е съставена от 99 лимърика, обединени в седем раздела „Лимърици с имена на селища“, „... с приказни и всякакви герои“, „... с професии“, „Плодово-зеленчукови лимърици... и хранителни“, „... с животни“, „Лимърици – откровен нонсенс“ и „Лимърици с непристоен привкус“, като обяснимо първият е най-голям. Авторката се е справила с римните и ритъмни правила при отделните лимърици, както и останалите изисквания – първият стих да представя личност/предмет/явление от определено място, вторият да дава представа за характера или външния вид, третият и четвъртият да предложат някакво усложнение или абсурд, петият е неочакваната развръзка в комичен или абсурден смисъл. И т.н. Ако някъде има пропадания, те не са в стиховия канон на лимърика, а в анекдота и специфичния хумор, които при толкова голям брой лимърици, няма как да са на едно високо равнище. А може би аз търсех повече нонсенс и по-малко метаморфоризиране, повече англосаксонска, отколкото славянска менталност и култура.

Все пак трябва да отбележим професионалното отношение на авторката към този стихотворен вид, твърде необичаен за българското лирическо пространство. Защото „играта“ и Homo Ludens са жизненоважни за всяка литература и Живка Иванова ни ги дава. Защото няма високи и ниски жанрове, такива които са забавни, и други, които таксуваме като сериозни, а слаби и силни. В това отношение книги като този сборник могат да служат не само като подарък за Коледа, но и биха заели достойно място във всяка лична библиотека.

– Пейо Пантелеев – „От любов изгарям. Избрани стихотворения и песни“ (ИК „Знаци“, Бургас, 2015).

Това е книга на известния бургазлия Пейо Пантелеев – актьор, майстор на пантомимата, режисьор, поет, художник, бивш баскетболист, Почетен гражданин на Бургас (2010). Ръкописът е превърнат в книжен факт с любезното съдействие на Община Бургас през 2015 г. като одобрен за финансиране по Програмата за издаване на книги на бургаски автори. Книгата е библиофилско издание с поредни номера и съдържа неговите „избрани стихотворения и песни“; наистина бутиково издание на ИК „Знаци“ (Бургас) по повод 70-годишния юбилей на автора. Книгата бе промотирана в рамките на Есенните литературни празници в Културен център „Морско казино“. Това е втората книга на Пейо Пантелеев след „Малка, тъжна, нежна, грешна“ от далечната 1992 г. И сякаш дотук свършват добрите вести.

Сам авторът нарича творбите си още в първата книга „стихотворни песни“. Цели 144 подобни песни е събрала тази книга като съдържание. И за да я разберем с душата си, трябва да я изслушаме; това е поезия която трябва да се чува/изпява – може би затова в този смисъл тук са разпознаваеми/хитови заглавия като „Рождество“, „Звезда“, „Здравей, как си, приятелю“, „Обич“, „Старият мост“, „Навяват преспите тъга“, „Шепа пепел“, „Две звезди“, „За теб, любов“ и др., познати от репертоара на популярни бургаски и български изпълнители, но и нови авторски стихове. (Подобно на Веселин Маринов, пеещ Евтим Евтимов.) Качеството в това стихотворно стълпотворение е очаквано неравномерно, защото до т.нар. „емблеми“ са се наредили и някои творчески „провокации“, които са по-скоро трафарети на любовна и интимна поезия и в която много често образът на Бургас и морето е основен.

Когато пиша за подобен тип поезия, не мога да не спомена статията на Борис Минков „Естрадно и литературно в поезията на 70-те и 80-те години на XX век“ (Сб. „НРБ-литературата: История, понятия, подходи“, съст. Пламен Дойнов, 2013, и др.). Изследвайки феномена от миналите години, авторът обръща внимание на редица негови проявления от поезията по време на Прехода – и като провали в поетическата тактика, и като добри постижения. Важен в този тип поезия е въпросът за оценката и той е поставен и в критическия текст на Б. Минков с уговорката, че понятия като „естрадно“, „масово“, „популярно“, „кич“ и пр. са исторически променливи конструкти и биват разчитани през различните времена различно. Все пак общи характеристики в т.нар. „естраден конструкт“ отпреди години (а не става дума просто за традицията на 70-те, 80-те години, а и доста по-рано, през 40-те) и сега остават сходни: „илюзия за съучастие и заговаряне, заради кокетирането с битовото и тяхното сдвояване със значенията на изкуството, заради интонационния и стилистичния репертоар на протеста“.[...] „По такъв начин наистина „белезите“ на естрадното поне отчасти са заети от арсенала на тривиалното: сантименталната автопоетика, управляваща честото появяване на едни и същи фигури на лирическия говорител, с диаметралните декларативни противопоставяния, с апелите към възприемателя за съпреживяване и идентифициране с говорещия. В същото време обаче системата на тази съвсем не наивна или интуитивна автопоетика изработва алибито на високо изкуство, поддържа митологията на твореца-мартир“. Разбира се, подобна поетика може да бъде положена в протестните стихове и балади, но и в „тихите“, интимно-любовни стихотворения. В нашия случай основна тема (с известни отклонения) е интимно-любовната, заявена и в заглавието, което не променя горната позиция.

И все пак въпросът как се приема подобна поезия, поезията на Пейо Пантелеев, звучи реторично, затова няма да коментирам такава рецепция. Още повече, че днес медиен генератор и усилвател са високите технологии и интернет, които често раждат парадокси и недоразумения. Като тип поезия бих искал да я сравня донякъде с тази на Ивайлов Балабанов, за да не ползвам популярни софийски имена от миналото и днес. Тогава другият въпрос, дори неизречен гласно – „Ама моля ви се, ние за сериозна поезия ли говорим, или за естрада?“ – ще видим, че звучи нелепо. Нелепо за многобройните почитатели на такава поезия, но напълно сериозно за днешните сериозни литератори – критици, поети и писатели, клонящи към модерното и постмодерното, каквото и да означава това. С две думи стихосбирката, като изключим слабостите, характерни изобщо за този тип поетика, задава поредния дебат за поезията – нейната същност, граници, носители, моди, перспективи.

– Радка Илчева – „Пътеки към детството“ (хайку) (ред. Калина Тельянова, изд. „Фабер“, В. Търново, 2014).

Признавам, дори и при по-незначителни книги, по-малките, се сещам за автора, за контекста на правенето и писането и под., поради уважението към книгата и твореца. И така, Радка Илчева е бургазлийка, прилежна и дисциплинирана Дева, начална педагожка с I-ва квалификационна степен. Пише за деца и възрастни, има публикации. Нейни жанрове са лириката, хайку, гатанки, римушки, разкази. От 2002 г. досега има четири поетически книги, отличия от конкурси. Член е на Съюза на свободните писатели.

Запознах се и с думите на критици от предишни доклади на Прегледите за авторката – тези на Сава Василев (за „Пясъчно танго“ от 2005 г.) и на Пламен Антов (за „Тръгнал Щурчо за булка“ от 2008 г.). После прочетох най-новата с хайку „Пътеки към детството“, която излиза след 10 ноември 2014 г. и не е преминала през Преглед, така че днес се явява в съответствие със Статута на прегледите.

Не че си помислих нещо по-различно от Василев и Антов, които говорят за „пропадания“, „римови несръчности“ (С. Василев за книгата за възрастни); Пламен Антов е малко по-ироничен – към смесицата от различни стихотворни форми, автоилюстрациите, смесването на „детско“ и „възрастно“ в подхода на правенето й и адресата, и пр.; в крайна сметка „като цяло формата тук е по-сръчна“, което нерядко „е за сметка на логиката“.

Онова, което ме накара да погледна с по-добро око към новата книжна творба на Радка Илчева, беше заключението на Антов за раздела с хайку, определян от него като „най-приносния момент в книгата“. И пожеланието в бъдеще „да направи цяла книга с хайку за деца“.

И ето я „Пътеки към детството“ (заглавие, което говори за начина на мислене на цяла плеяда подобни поетеси и редактори), която представя 86 хайку, потвърждаващи изречената мисъл, че в тази стихотворна форма е силата на авторката. И това съвсем не е книга с „хайку за деца“, както може би се иска на някой и накъдето насочват корицата (с илюстрация от 6-годишната Миглена Ивелинова) и заглавието. Нормална хайку книга за „възрастни“ е. Иначе, независимо или точно заради наивния, опростен поглед на детето към света, неговата необремененост и чистота на възприятията, те могат да се четат и като „детско“ хайку. Сигурно заради това част от тези хайку ще намерим и в предишната книга. Без да се спирам върху сполуките/несполуките във формата, ще кажа, че изграждането на словесни картинни образи е родено от някакви усещания и чувства, авторката се стреми да предава и показва тези чувства, а не да ги назовава, което е много важно за хайку. Онова, характерното за западния тип поезия и менталност, тук липсва; липсват номинацията на усещания и чувства, епитетите, с които бихме ги назовали, сравненията и метафорите, които бихме използвали, т.е. тук нещата се случват в нашия ум. А това е много важно за хайку.

Разбира се има и доста баласт, само тристишия, но за това да е мислил и редакторът.

– Константин Корадов – „И тишината се разсипа“ (ред. Калина Вергиева, худ. Ваня Апостолова-Забунова, изд. „Информа принт“, Бургас, 2015).

Константин Корадов е роден в Бургас, служил е във ВВС, живее в Бургас. Автор на стихосбирките „Междусъние“, „Ден след ден“, „Безсъние“, член е Сдружение „Артпиерия“– Бургас.

Последната му поетическа книга „И тишината се разсипа“ от 2015 г. (годината на издаване липсва в служебното каре, както и символите за авторско право ©) е представена в рамките на Есенните литературни празници ’2015 в Бургас.

Структурно стихосбирката е съставена от четири раздела: „... на сцената живот“, „зад завесата“, „... в загадката на скритото начало“, „с необятното се сливам“, които обединяват 45 стихотворения. След прочита им обаче си задавам въпроса: ако владееш прозодията донякъде и имаш средна поетическа култура, каква книга би се получила?

Ами такава, която страда от всеобщата болест на поетичния мейнстрийм – тривиалност, примесена със сантименталност и изкуствен патос, която ражда подобни стихове: „Потъвам в безкрая / и се сливам с него“ („Нирвана“), „Недостижима, земна, / непокварена, / ти завеща ни свойте раковини“ („Нетленност“), „То, времето играе си със нас, / на сцената живот.“ („Под дъгата“), „Изнизва се през пръстите ни времето, / остана някъде далеч онази пролет“ („Среща“), „Не, няма как да остарея / и в сетния си звезден миг“ („Настроение“), всъщност повечето. И все пак има изключения, заради които си струва понякога издаването на подобни книжки. Без банални мисловни клишета и книжност.

– Кети Стоянова – „Морето в мен“ (ред. Марияна Вангелова, худ. Михаела Стоянова, граф. дизайн Петра Лимоза, изд. „Либра Скорп“, Бургас, 2014).

За начало ще цитирам визитката на авторката в сайта на „Либра Скорп“ meridian27.com: „Кети Стоянова е родена и живее в Бургас. По образование е инженер-химик. Работила е в химическата промишленост. Поезията е нейната страст. „Морето в мен“ е дебютната й самостоятелна стихосбирка“.

Удивително кратка и ясна творческа анотация за човек с натрупан житейски опит и години. Тогава какво да очакваме от подобни стихосбирки, освен професионално изработен полиграфически продукт, който с доста усилие бихме квалифицирали като стихосбирка. Имам чувството, че това според авторката е фикс идеята да остане нещо след теб, защото пък от друга страна си чувствителен и добър човек, който обича „поезията“ и не може да диша без нея. Мисля, че ако подобни добри хора имаха възможност да почетат повече литература и поезия в частност, едва ли биха се обърнали сами към перото. Сантиментални и сладникави, нищоговорещи, са и предговорните думи на редакторката на книгата, която обаче се досеща да я подсети за повече редукция на поетическия баласт вътре, но авторката е непреклонна: „Това е книгата на живота ми!“.

Огромно, бих казал безмерно, е количеството такива стихосбирки и техните „промоции“, които ни засипват с измислени образи и вдъхновения, любов, морета, океани, природни картини, далечни и близки страни, носталгии, псевдорелигиозност и квазипатриотизъм, признания и споделяния, силно застъпена нравствено-етична проблематика (и дидактизъм), и нерядко нейните носители са хора, близки до интернет мрежите. Когато говоря за стихосбирката на Кети Стоянова от Бургас, се сещам за друга Кети (Бозукова) от Сливен, която е юристка и поетеса, и двете доста сходни откъм рецепция. За да не цитирам поотделно думи от двете, ще посоча едно клише, случайно хванато в „ефира“: „Какво е нужно на човека – две протегнати ръце и една усмивка лека на любимото лице“.

И все пак за книгата на Кети Стоянова. Ще повторя, че това е отличен полиграфски продукт, на скъпа хартия и с хубав формат, с добро графично оформление. Структурно моделът следва този на доста подобни стихосбирки (за него стана дума и по-горе): уводно (програмно стихотворение) и дяловете: „Морето в мен“, „В една далечна младост“, „Между два бряга“, „посвещения“, „Сезоните на любовта“, „Фрагменти от душата“. Книгата се открива от думи на редакторката и думи на авторката, а се закрива от благодарности на твореца към различни хора, изиграли положителна роля в правенето на книгата и в живота й. Ето и финалните думи: „Аз съм Светлина, аз съм Любов! Аз съм Кети! Аз съм това, което съм!“ Мисля, че известна прибраност не е излишна в тази книга.

Не знам кога Кети Стоянова е съзрявала за поезията, какви етапи е минала, но сякаш натрупвания не съзирам. Все пак в книгата има немалко сполучливи стихотворения, особено в последния цикъл „Фрагменти от душата“, но и в цялата книга, и те са плод на вътрешно съсредоточаване и емоционално напрежение, изляти в една непретенциозна форма. В тях макар и с познати изразни средства тя успява да предаде някакво настроение и своята душевност. В останалите личат стилистически лутания, прекалено взиране в себе си, псевдоизповедалност, тривиално отиграване на поетически жестове.

– Иван Сухиванов – „Нямо кино“ (ред. Елка Димитрова, граф. дизайн Петра Лимоза, изд. „Либра Скорп“, Бургас, 2016).

Стихосбирката „Нямо кино“ на Иван Сухиванов се издава с любезното съдействие на Община Бургас, което означава, че е спечелила финансиране по Програмата за издаване на книги от бургаски автори за 2015 г. В анотацията на комисията за тази „концептуална стихосбирка“ се казва, че „стихотворенията са пределно изчистени, което говори за зрялост“. Мисля, че годината на издаване – 2016 г., е поставена в служебното каре с някакви пара- или екстралитературни намерения, напр. следващи конкурси и под., тъй като книгата пристигна при мен на 13.10.2015 г.

Едно наблюдение – след книжния дебют на Иван Сухиванов през 2000 г. със стихосбирката „Лакуни“ („Пегас“ от бургаския преглед през 2000 г., награда „Никулден“ от 2000 г. и „награда „Светлоструй“ от 2001 г.) виждаме едно сгъстено книгоиздаване особено след 2009 г., в което се редуват обикновено разкази и стихове, като изключим критическата му книга „Ходове на въображението“ от 2009 г. Сам по себе си знам колко това е ангажиращ и донякъде изнервящ процес, чиято припряност може да има обяснение например във факта, че авторът дебютира сравнително късно, вече натрупал сериозен литературен опит и награди зад себе си.

Споменах специално „Лакуни“, защото тя задава (или по-скоро продължава) неговата специфична поетика, независимо дали се отнася за прозата му или поезията: както отбелязва Мира Душкова за първите му две книги – „Лакуни“ и „Къси истории“ (2005), те са „стегнати и компресирани“, словото (и заглавията) му се отличават с „енигматичност и краткост“, та дори опират до реквизита на диаболизма, а Юлиан Жилиев (за „Кратки истории“) говори за една „тревожна поетика“.

Преди да се спра накратко за тази поетика, ще обърна внимание на структурата на книгата. Тя се състои от два дяла без заглавие (ролята на такова тук изпълнява фотоколажа) – на първия един актьор (Чаплин?) стои с гръб към нас и наблюдава огромен часовник; на втория – самотен човек седи отново с гръб към нас на камък в морето и наблюдава ято прелетни птици в далечината. Първият дял обединява 47 кратки стихотворения, а вторият – 16. И първото, което ми идва наум, е една стихосбирка на Десислава Неделчева от 2012 г. – „Източно време“, за която писах тогава. И асоциацията с филми на Вим Вендерс. Тук асоциацията е подобна, но с т.нар. „нямо кино“, т.е. с началото на киното, с неговата зора, когато пионерите в жанра опитваха различни техники като изразни средства – монтажа най-общо, близкия план, разкадровка, паралелен монтаж, асоциативен монтаж, трикове с обратна снимка... „Нямото кино“, да не забравяме, е начален етап, при който ранното кино къса връзките си с театралните традиции на Мелиес (говорим за Брайтънската школа); по-късно то се превръща в масово развлечение, индустрия... В този смисъл поезията на Сухиванов също къса връзки с литературната традиция и, разбира се, подобни асоциации и паралели са далечни и твърде измамни, но все пак общото при този тип поетика е пределната чистота/изчистеност на стихотворенията, лапидарност, почти пълното редуциране на умозрителността, измамната простота и прозрачност, отричане на сюжетите и предчувствието за края, като отчетем все пак различната гледна точка в тези поезии – женската и мъжката. Иначе това са доста различни автори с различна степен на конципираност на техните книги. Както и неговата поезия, и тази на Йордан Ефтимов (ако спомена предтечата от Америка е. е. къмингз, обаче, минимализмът от 50-те години на миналия век, техните словесни експерименти биха се оказали твърде конвенционални), превъртат един минимализъм, който в случая е и функционален.

Книгата е с великолепното заглавие „Нямо кино“, но тук няма да видим нищо от неговата история до средата на 20-те години на миналия век. Това е само метафора и нищо друго. Като в онази песен на Лили Иванова „Нямо кино“, в която двамата влюбени гледат нещо подобно, но след време не остава нищо от тази любов, само някакъв спомен, подхранван от песента (мелодията), която обикновено съпровожда нямото кино. Любовта е няма (безсловесна), но и с времето изчезва, затова понякога се налага да я реставрираме посредством знаци, символи. Поезията на Сухиванов е също реставрация – на спомени, гледки и пейзажи, герои със смътно минало, на отделни мигновения, след която „притваряш очи / уверен / че не съществуваш“ („мотел, някъде в Америка“) – като в лента на Вендерс. Това е екзистенциална поезия, в която картините и състоянията са леко щриховани и привидно статични, в състояние на разпад, руини и деструкция, а времето е спряло в метафизичен унес; поезия не на наличности, а на липси. Авторът не коментира, не внушава, а полага елемент след елемент върху един пъзел, който бихме разчели след време, след като отново и отново четем тези краткостишия. И ако „лакуни“ беше ключовата дума-метафора на първата му стихосбирка, тук витаят седименти, прашинки, сенки, цветове, светкавици, отражения, амфори, Исус, пусти улици, фьон, обвити в „серпантини от думи“, на които „страхът променя значенията“. Стихове, родени от един своеобразен солипсизъм, в който епистемологически и Америка, и Атлантида, целият свят и нашите спомени и гледки са плод на авторовото въображение и са само в неговото съзнание („истинският свят е татуиран / отвътре / на клепача“).

Стихосбирката започва с едно стихотворение, което намирам леко редуцирано като първо и в предишната „Томи. Нощна смяна“ (2014); но и други – „мотел, някъде в Америка“, „йероглиф“, „еднодневка“, „капчица смола“, „най-хубавата рокля, Мери“... Убеден съм, че това редактирано редуплициране на идеи от предишни книги само уплътнява общата фактура на книгите му и ги доразвива в нови посоки.

А ето и няколко стихосбирки от изд. „Либра Скорп“, които имат само външен вид на такива. Т.е., издателят и печатарят са си свършили работата (!). А авторите? По сходни причини трудно бихме приравнили към поетичната гилдия имената на Стоян Шахларски и Цветанка Тодорова, но донякъде и на Теодора Вълева.

– Стоян Шахларски – „Морето – мечта с любов желана“ (граф. дизайн Петра Лимоза, изд. „Либра Скорп“, Бургас, 2015).

Авторът (род. 1924 г. в Пазарджик) отрано е свързал живота си с морето, та чак до почтена старост. Бил е офицер във военноморския флот преди и след 1944 г. Цялото му стихотворно творчество е свързано тематично с морето. Книгата е без редактор и е разделена на три цикъла: „Мечта с любов желана“, „Любов, тъга, вяра, прозрение“ и „Преклонение и любов към природата“. Илюстрирана е с фотоси от морската служба и снимки на негови ръкописи основно. Вторият цикъл включва стихове от края на 30-те години на миналия век, та до края на 70-те и в тях има далечни реминисценции от романтизма и символизма и морската тема тук не присъства, а има отгласи от различни състояния, свързани с конкретика, която указва датировката под повечето от тях. Третият цикъл би трябвало да е се докосне до природата и преклонението пред нея, но това сякаш отстъпва пред Първомайския празник (стихотворението „Първи май“ все пак е писано през 1946 г. в Созопол). Ако трябва да бъдем честни, стихотворенията са изпълнени с общи фрази и клишета, поетизми, познати оттук-оттам, които на места избиват в римувана публицистика. Има и сполучливи стихове, и то там, където авторът изрича с обикновени, прости думи вярно уловени състояния и чувства.

– Цветанка Тодорова – „Слънчево утро“ (ред. Ангел Лазов, граф. дизайн Петра Лимоза, изд. „Либра Скорп“, Бургас, 2015).

Подобна е и книжката със стихотворения на Цветанка Тодорова, в която дори присъства името на редактор. Все пак и тя, както предишната, има по-скоро предназначение за лична/семейна употреба с албумен характер (между стиховете са пръснати семейни черно-бели фотоси от едно време). Ще оставя без коментар ето тези нейни думи върху една от кориците: „Обичам да пиша за Природата! Оценям (!) трудовия подвиг на Хората! Безкрайно много се радвам на Цветята! В сърцето си нося любовта към Децата!“ Както и встъпителните думи на редактора „С пълен напред!“ Вероятно е „земна жена“, добра по характер и притежава много позитивни човешки черти, че поетичната й книга е „пропита с детски поглед и дълбока човещина“. И какво да отговоря на пожеланието й в отварящото книгата стихотворение „Земна жена съм“: „Нямам самочувствие на поетеса, / но дано стихът ми ви се хареса“? Не ми хареса, но дано нейните признателни ученици, приятели и роднини я запомнят с любовта и към поетическата магия, която тя по един или друг начин се опитва да им предаде. Поезията като хоби...

– Теодора Вълева – „Сърцето има тайни“ (ред. Денчо Михов, граф. дизайн Петра Лимоза, изд. „Либра Скорп“, Бургас, 2015).

Не по-различно е положението и с книгата „Сърцето има тайни“ на младата Теодора Вълева (1981 г.), която излиза след поетическите й книги „Дар“ (1999), „Родена в сълза“ (2000) и „Дъщеря на залеза“ (2005). Една типично женска поезия, в която, както подсказва тривиалното заглавие на стихосбирката, доминира любовта, интимното в различни перспективи, но присъства съвсем естествено и „майчиният свят“ (както е озаглавена втората част на сбирката); или обобщено по-просто чрез думите на Теодора Вълева: „Женското и майчино сърце е една необятна Вселена със своите скрити пориви, съкровени копнежи и мечти, които цял живот си струва да търсиш, разгадаваш и поне да се опитваш да пишеш за тях!“ Въпреки своята искреност и виталност, поезията й не излиза от баналните мисловни клишета в изразяването на чисти и богати душевни преживявания на жена и майка, една тавтологизирана изповедалност. Все пак втората част за „майката“ е по-добра. А констатацията дали е „новата Елисавета Багряна“, ще оставя без коментар.

– Роза Максимова – „Асиметрии“ / „От двете страни на времето“ (ред. Калина Тельянова и Калина Вергиева, худ. на корицата Румен Статков, ИК „Знаци“, Бургас, 2015).

Премиерата на новата трета стихосбирка на Роза Максимова беше първа в новооткрития Дом на писателя в Бургас през 2015 г.

Поетесата обединява краткостишия/тристишия и стихотворения в сдвоената си книга. Поезия, писана на ръба, в моменти на пречупване, когато вземаш решения – да пишеш, да продължиш да живееш. Да потърсиш Изхода след житейските удари (вж. сполучливото визуализиране чрез картината на Румен Статков „Изход“ на първа корица). Да видиш какво е било „преди“ и да провидиш „след“ загубата, за да продължиш.

„Асиметрии“ е поетическа книга за несъразмерността в живота, за трагичното и делничното, които надделяват над красивото и надеждата, но все пак книга за мъдростта да се учим да живеем и оцеляваме въпреки драмите, които ни предлага животът.

Структурно книгата е съставена по формулата „две в едно“ – „Асиметрии“ (с дялове „(Не)докоснати мълчания“, „Макове“ и „Небесна усмивка“), и „От двете страни на времето“ (включваща дяловете „Чернови на душата“, „Състояния“ и „Климати“).

 Всяка от тези части на стихосбирката представя нюансите на чувствата на лирическия герой преди, по време на трагедията и след нея, най-общо. Всъщност палитрата от чувства и състояния е доста по-широка и контрастна – ако в „Асиметрии“ личната житейска симетрия е нарушена или е в състояние на отсъствие, а чувствата преминават от трагично, през преодоляването на страданието и болката, самотата и съмненията, до „небесната усмивка“, която ни завръща към топлите и сакрални кътчета на живота и душата, то в „От двете страни на времето“ са отсъствията и присъствията в живота, тъгата и усмивката (особено в „Чернови на душата“), кадрирането на природата, сезоните, природните стихии в красиви моментни снимки. Във всички случаи смятам, че по-големите й поетически находки са именно в хайкуто или краткостишията (в „Климати“, но не само), докато стихотворенията нерядко навлизат в баналното като изразни средства, често са констативни или анализиращи, въпреки дълбоко личния подтик и емоция, вложени в тях.

– Милка Стоянова – „Мимоходом“ (ред. Калина Тельянова, худ. Албена Попова, изд. „Бургаска писателска общност“, Бургас, 2015).

Милка Стоянова (1949 г., Бургас) е автор на над десет книги и както писа Никола Инджов от Прегледа през миналата година, „вече би трябвало етапите в развитието й да се открояват не само извън Бургас, но и в самия Бургас...“ Дали е така?

„Мимоходом“ (2015) покрай другите й книги, някои от които издават припряност – „втора“, „трета книга“, „триптих“, „първо“, „второ“ издание, като част на речта е наречие, значещо „докато се преминава покрай нещо“ и „покрай другото, между другото“. Седемте дяла на книгата, означени цифрено, събират погледи на лирическия герой, преминаващ покрай нещата от живота (си); погледи/гледки без заглавия, ей така „мимоходом“, уж „покрай другото“.

Погледи, които започват от „отсрещните светове“, към които вървим (но знаем, че те са „сходен на нас свят“); погледи, които наративират един свят, повече морски, отколкото сухоземен, в който всеки кадър се навързва със следващия и създава една вселена, повече интровертна, отколкото екстровертна, и където непрекъснато „погледът се удължава“ към безкрайността. Един въртеж в „перпетуум мобиле“, който напомня филм на Антониони или роудмувита на Вим Вендерс, но вповече пълни с топлина, приятелство и „лична биография“. Фрагментизирана поезия с внимание към щриха и детайла, която непрекъснато ни връща към себе си и ни кара да я препрочитаме (а това не е малко); дозирана по женски омекотена поезия, която разчита на констелацията (по Пламен Антов) да въвлича в едно голямо и малко, високо и ниско, материално и духовно, близко и далечно; поезия между аза и отдвъдното; поезия на премълчаните излишества.

Много добра модерна поезия с добър редактор и художник. И чест за книгата е, че е издание на „Бургаска писателска общност“ – издателство, което с първите си книги през 2015 г. вдига високо художествената си летва за поелите да правят книгите си чрез него.

– Ирина Войнова – „Сълзи на огъня. Част втора. Госпожа Поезия“ (ред. Милка Стоянова, худ. Златолин Дончев, ИК „Знаци“, Бургас, 2015).

След книгите „Оголен камък“ (1996), „Глинена птица“ (1998), „Степен на изгаряне“ (2000), „Крило и корен“ (2003, награда „Христо Фотев“), „Градината на Фохат“ (2006), „Мъртва кост“ (2010, част първа от трилогията „Сълзи на огъня“), се появи и част втора от „Сълзи на огъня“ – „Госпожа Поезия“ (2015).

Тя продължава една антологичност, заявена още в „Мъртва кост“ (2010), плюс нови стихотворения. Разбира се, точно тази антологичност затруднява писачът критик да се съсредоточи в отделни теми, художествени средства и параметри на книгата, докато не познава в детайли предишни книги. Стихосбирката се открива с „програмното“ стихотворение „Госпожа Поезия“, в което кой знае защо обръщението „госпожа“ не ми се стори толкова оригинално, а и като цяло стихотворението е доста патетично-претенциозно. Познати са ни следващите стихотворения от стихосбирката „Оголен камък“ (1996): „Гарванът“, „Самотникът...“, „Захапал мундщука...“, „Трапезата е празна...“ и т.н., както и тези от книгата „Глинена птица“ (1998): „Белези на един сезон“, „Ново стихотворение“ и „Бриз, странен полъх“; но също и тези от сбирката „Степен на изгаряне“ (2000): „Сутрин рано, преди разсъмване“, „Перо от птица“, „Еквивалент на самотата“ и „Всеки стих е приношение“; а и тези от книгата „Градината на Фохат“ (2006): „Да си спомним за поета“, „Амфора“, „И си мисля възможно ли е“, „Страх от полет“ и доста други; следват поемата „За словоядците, Месията и Шехерезада“, стихотворения от циклите „Госпожа Поезия“, „Тя плаче с моите очи“, „Лау – името на душата ми“ (по-кратки, неозаглавени), за да закрие книгата с един „Послеслов“ с познато-патетично-вдъхновящ апломб в името на Надеждата, Вярата, Любовта и естественото „Благодаря ти, Господи“.

Ще кажа, че стихотворенията от „Госпожа Поезия“ ме покориха с безпогрешния си усет за лирика и прозодия, с ненатрапчивото присъствие на лирическия герой и неговата рефлексия на изкуството Поезия. Всъщност тази рефлексивност преминава от по-голяма конкретика и релефност на чувствата в поемата „За словоядците...“, през все повече излиняващите образи и картини в „Тя плаче с моите очи“ (където образът на Поезията, вече персонифициран в Госпожа, достига до по-абстрактни обобщения), та до относително кратките стихове в цикъла „Лау – името на душата ми“, в които религиозният апотеоз достига своя връх (да не забравяме вярата на авторката в прераждането и че нищо, което ни се случва, не е случайно), в които сливането на автор и Бог е креативен акт.

В тази книга, макар и залагайки на антологийното (почти половината от съдържанието), авторката е показала добър усет за селекция, в която надделяват по-обобщените образи, абстракцията и чистата лирика за сметка на гражданско-политическите мотиви от предната й книга (фиксирани през 2010 г. в доклада на Пламен Антов). Във втората част на „Сълзи на огъня“ поезията й вече е по-мъдра, успокоена, хармонична, трансцендентна на моменти, витална, ярко метафорична, търсеща смисъла на поезията отвъд патоса и буквализма, в полифонията, в личното.

– Тодор Вангелов – „Песента на вечния календар“ (съст. и ред. Диана Врангова, худ. Тодор Вангелов, граф. дизайн Петра Лимоза, изд. „Либра Скорп“, Бургас, 2015).

Жанрово тази книга е определена като „послания“. Послания във формата на стихове и притчи, приказки и всякакви смесени жанрово текстове от съставителката и редакторка Диана Врангова и определеният за автор Тодор Вангелов – Тот (Тойд).

А ето как е определен той от съставителката и редакторка Диана Врангова: „Изучавал класически балет, посветил живота е творчеството си на балетното изкуство и изящния танц“. И в този план дълги години работил като балетист на оперните сцени в Бургас, София, Ст. Загора, В. Търново, Испания. Естествено, притежава и „дарбата да разказва, упътва и утешава човешките души“. Винаги ми е било трудно да пиша за книги, които произхождат от менталността и патоса на „посветени“ хора – в Бялото братство или някакви източни религии и философии; и не става дума за разбиране и ретранслация на смисъла и посланията, а за това, че същите тези послания препредават в различно жанрово-имитативни форми едни идеологии с ограничен брой потребители. Разбира се, в подобни случаи обикновено става дума за слаби художествени творби, чрез които трудно се достига до идеята, освен ако не е заявена директно или априори. В немалко от случаите това се отнася и до т.нар. религиозна поезия, за която Атанас Далчев пише:

„Ние нямаме религиозна лирика, макар да се срещат в нашата поезия религиозни мотиви. В своето 50–60-годишно съществуване българската литература не е дала нито един лиричен или епичен поет, в чието творчество главна ос да е идеята за бога, както у Достоевски или Р. М. Рилке.

Днес е на мода да се говори за „родно“ и „народна душа“ и обяснение за отсъствието на религиозна поезия у нас се търси в малката или никаква религиозност на българския народ в сравнение с руския например.“

Поетическите и прозаическите текстове в настоящата книга не са религиозни; те са свързани с различни религиозни мотиви (пак по Далчев) и общонравствени послания и залитания по (пра)българското и тангризма, но и паневритмията, Вечния календар, медитацията, мойри, божественото, любовта, Душата и Духът и пр. „Авторът на приказки“, т.е. авторът на книгата, „владее пътуването в световете и за него това е така естествено, както за нас дишането“. Често той се зарежда с енергия и знания за миналото, настоящето и бъдещето от своя духовен учител Тойд, който обикновено отговаря на въпроси, като разказва, но понякога се включва и Тот, който препредава думите му. Не бих се наел с тълкувателния елемент на текстовете, но вероятно от всичко това се ражда тая колаборация от слова и жанрове, подчинена на някакви висши, и в същото време прости послания до нас, нищите и грешни хора-читатели, объркани в своя Път, с празни души и студени сърца, без ценности и посока.

И все пак ако това е литература, мисля, че е слаба; ако просто са поучителни слова, ситуирани на колажен принцип различни по жанр текстове, също мисля, че едва ли биха ни върнали в лоното на по-добрия живот, Пътя и Светлината божия. Дори мисля, че и Учителят Беинса Дуно ще се съгласи с мен. Защото силата на словото – каквото и да е то – си е Сила на Словото, което означава много неща, но на първо място да има Форма.

Така или иначе тази книга със своята смесена жанровост стои извън изискванията на конкурса, но мисля, това е нейната последна грижа.

4.

Рекапитулация.

В Годишния литературен преглед на Община Бургас през 2015 г., раздел „Поезия“, участваха 16 автори с по една поетическа книга. Според Статута на прегледа (раздел IV, т. 1) един автор – Георги Гаврилов – отпада. Според справката от различни предишни години, броят на подадените за участие книги в Прегледа е в утвърдения вече лимит между 10 и 20 книги, което говори за една работеща система на каталогизация и оценка на книгите в рамките на година, за едно дисциплиниране на писателския и издателски механизъм, но когато стане въпрос за качество, броят вече не е от съществено значение. Някои от тазгодишните участници са и участници в миналогодишния преглед (Светла Гунчева, Милка Стоянова).

Издателствата, подготвили книгите за печат, са преимуществено бургаски – „Либра Скорп“ (6), „Знаци“ (4), „Информа принт“ (1); другите са небургаски –, „Фабер“ (В. Търново, 1), „Онгъл“ (Варна, 1), „Дизайн Студио Скрипт“ ЕООД (Пловдив, 1), но най-радостен е фактът, че вече работи, и то активно, издателството на обединените бургаски писатели – „Бургаска писателска общност“, под чието лого вече излязоха няколко качествени книги. Три от книгите излизат и с финансовата подкрепа на Община Бургас.

В оценката за издадените и предоставени за Прегледа книги съм включил такива параметри:

– качество на художествения текст (което изисква прилагането на различните видове компетентност – литературна, социокултурна, текстова, езикова);

– вписване на книгата в контекст – в творчеството на автора, в литературната поетическа биография на Бургас, в общата литературна картина на България през периода;

– качество на книгата като издателски продукт (полиграфия).

Във всички случаи обаче трябва да подчертаем, че целта е да избягаме от т.нар. „лош регионализъм“ и централизацията на литературата чрез качествена работа – от редактори, коректори, технически кадри, та до цялостна издателска политика, които трябва да признаем липсват на редица издателства (тук няма да говорим за свързаността на тази политика с общодържавната немара в областта на културата и литературата и огромната липса на спонсорски инициативи и програми, и под.).

Разбира се тук влияние имат и доста други параметри, които обаче са извън/над/литературни, затова няма да ги изреждам, но измежду които ясно се съзират „уникалната бургаска традиция“ (и съответното влияние на авторитети като Фотев и Дубарова като базисни за поетическия пейзаж тук), синонимизирането между поезия и лично изповедно (а поезията е нещо друго, значително по-голямо), поетическа бъбривост и дребнотемие, книжността, антологизацията на писането на поезия и пр.

Питал съм се: как един човек на стотици километри оттук съставя, реди пъзела на поетическата еди-коя си година някъде? Има ли значение този пъзел в бездуховното, „хоризонтално“ и прагматично време у нас? Верен ли е? Пък и конкурсите, наградите, конюнктурното признание правят ли литературата по-голяма? Реторични въпроси. Но все пак пишем, издаваме. При едни писатели това е резултат от търсене на ефекта в писането, при други то изразява езика на властта, на господстващите (преди при социализма, сега при капитализма), но самò по себе си то не може да отключено по политически, психологически или социални причини. Вярвам, всеки ще се съгласи, че то е като игрите на детето: понякога непонятни, понякога шумни и копиращи света около него, но винаги стремящи се да си обяснят този свят от позицията на аутиста. Самотни и неразбрани игри, които преведени на езика на възрастните, означават да си възвърнем нещо загубено, „изгубения рай“ по Джон Милтън.

Номинации за издадени книги в Бургас през периода 10.11.2014 до ноември 2015 г. за награда „Христо Фотев“ и/или „Пегас“:

1. Донка Димова за книгата „Превод на ежедневието“ (ред. Роза Боянова, худ. Румен Михайлов, изд. „Фабер“, В. Търново, 2014).

Дебютната стихосбирка на Донка Димова има несъмнени качества на отлична поетика, шлифована в литературното студио „Митични птици“ на Роза Боянова, която е и редактор на книгата. За качествата на ръкописа, а впоследствие и книгата, говорят фактите, че той беше номиниран на VII-ия конкурс на „Хермес“ през 2013 г., а през следващата излезе като книжно тяло с финансиране по Програмата за издаване на книги на бургаски автори. Отлично книжно тяло, дело на известното изд. „Фабер“ от В. Търново, с умело и ненатрапчиво присъствие на илюстративна визия – дело на художника Румен Михайлов.

Стиховете ни внушават носталгия, но и мъдрост, радост и тъга от срещата с други хора и топоси, други култури и родните корени. На пръв поглед разнопосочни тематично, те са центрирани около пътя и намирането на Изход. Докато в първия цикъл „За градовете и техните момичета“ лирическият герой „пътува“ из градове и места, които са и български, но и чужди топоси, чувствата и възторзите, вдъхновенията и тъгите са продиктувани от кратък спомен, среща в миналото, музикална пиеса, но въпреки носталгичните нотки, тези стихове носят много настроение и позитивизъм. Във втория цикъл „Превод по „пътя“ темата е завръщането към родното (Бургас, морето, „къщата на Нуша“), към неотменимо променилото се (избягало) време, към нещата и чувствата, които никога няма да се върнат в този си вид, към тяхното въображаемо. В този смисъл диалектиката е важен стимул за разкодиране на стиховете тук, но не бива да забравяме и техните втори и трети пластове, изразени чрез различни стилистични фигури (асонанс или алитерация, но не само), които сътворяват от фактите не социални или патриотарски стихове, а голяма, надраснала границите на националното модерна поезия.

2. Иван Сухиванов за книгата „Нямо кино“ (ред. Елка Димитрова, граф. дизайн Петра Лимоза, изд. „Либра Скорп“, Бургас, 2016).

Стихосбирката „Нямо кино“ на Иван Сухиванов се издава с любезното съдействие на Община Бургас, което означава, че е спечелила финансиране по Програмата за издаване на книги от бургаски автори за 2015 г.

Поредната негова стихосбирка продължава една поетика, зададена от дебютната му книга „Лакуни“ (2000); „тревожна поетика“ (Юлиан Жилиев, но за кратката му проза), която ражда „стегнати и компресирани“ творби, а словото (и заглавията) му се отличават с „енигматичност и краткост“ (Мира Душкова); този тип поетика се характеризира с пределната чистота/изчистеност на стихотворенията, лапидарност, почти пълното редуциране на умозрителността, измамната простота и прозрачност, отричане на сюжетите и предчувствието за края.

Поезията на Сухиванов е вид реставрация – на спомени, гледки и пейзажи, герои със смътно минало, на отделни мигновения, след която „притваряш очи / уверен / че не съществуваш“ („мотел, някъде в Америка“) – като в лента на Вендерс. Това е екзистенциална поезия, в която картините и състоянията са леко щриховани и привидно статични, в състояние на разпад, руини и деструкция, а времето е спряло в метафизичен унес; поезия не на наличности, а на липси. Авторът не коментира, не внушава, а полага елемент след елемент върху един пъзел, който бихме разчели след време, след като отново и отново четем тези краткостишия. И ако „лакуни“ беше ключовата дума-метафора на първата му стихосбирка, тук витаят седименти, прашинки, сенки, цветове, светкавици, отражения, амфори, Исус, пусти улици, фьон, обвити в „серпантини от думи“, на които „страхът променя значенията“. Стихове, родени от един своеобразен солипсизъм, в който епистемологически и Америка, и Атлантида, целият свят и нашите спомени и гледки са плод на авторовото въображение и са само в неговото съзнание („истинският свят е татуиран / отвътре / на клепача“).

В книгата наблюдаваме едно редактирано редуплициране на стихове и идеи от предишната му стихосбирка „Томи. Нощна смяна“ (2014), което тълкувам двупосочно: като авторски недостиг и слабост и като плюс – в случай, че уплътнява общата фактура на книгите му досега и ги доразвива в нови идейни посоки.

Концептуално изградена книга с великолепна полиграфия и графичен дизайн.

3. Милка Стоянова за книгата „Мимоходом“ (ред. Калина Тельянова, худ. Албена Попова, изд. „Бургаска писателска общност“, Бургас, 2015).

„Мимоходом“ (2015) покрай другите, вече над десет, книги на Милка Стоянова, някои от които издават припряност – „втора“, „трета книга“, „триптих“, „първо“, „второ“ издание, като част на речта е наречие, значещо „докато се преминава покрай нещо“ и „покрай другото, между другото“. Седемте дяла на книгата, означени цифрено, събират погледи на лирическия герой, преминаващ покрай нещата от живота (си); погледи/гледки без заглавия, ей така „мимоходом“, уж „покрай другото“.

Погледи, които започват от „отсрещните светове“, към които вървим (но знаем, че те са „сходен на нас свят“); погледи, които наративизират един свят, повече морски, отколкото сухоземен, в който всеки кадър се навързва със следващия и създава една вселена, повече интровертна, отколкото екстровертна, и където непрекъснато „погледът се удължава“ към безкрайността. Фрагментизирана поезия, пълна с топлина, приятелство и „лична биография“, с внимание към щриха и детайла, която непрекъснато ни връща към себе си и ни кара да я препрочитаме (а това не е малко); дозирана по женски омекотена поезия, която разчита на констелацията (по Пламен Антов) да въвлича в едно голямо и малко, високо и ниско, материално и духовно, близко и далечно; поезия между аза и отдвъдното; поезия на премълчаните излишества.

Много добра модерна поезия с добър редактор и художник. И чест за книгата е, че е издание на „Бургаска писателска общност“ – издателство, което с първите си книги през 2015 г. вдига високо художествената си летва за поелите да правят книгите си чрез него.

Обща констатация за качеството на представените книги: слаби или близко до средното равнище книги – на Стоян Шахларски, Цветанка Тодорова и отчасти Теодора Вълева; добро средно равнище на поезията, която свързвам с книгите на Радка Илчева, Константин Корадов, Кети Стоянова; много добро и отлично равнище – автори като Донка Димова, Иван Сухиванов, Роза Максимова, Милка Стоянова, Ирина Войнова, Светла Гунчева; извън класацията, въпреки техни несъмнени достойнства, поставям книгите на Пейо Пантелеев „От любов изгарям“ (която е антология) и жанрово смесената „Песента на вечния календар“ на Теодор Вангелов.

Отделно от номинираните три произведения искам да акцентирам върху книгите на Роза Максимова „Асиметрии“/„От двете страни на времето“, на Ирина Войнова „Сълзи на огъня. Част втора. Госпожа Поезия“ и на Светла Гунчева „Портрет нарисуван с въглен“. Това са поетеси с интересна житейска и творческа съдба и доста книги зад гърба си, от което несъмнено следва и очакванията да са по-големи. С малки изключения те са се справили със задачата си да изградят свои неповторими художествени светове, които ни въздействат по различен начин. При Ирина Войнова – въпреки че залага на антологийното (почти половината от съдържанието), показва добра селекция, в която надделяват по-обобщените образи, абстракцията и чистата лирика за сметка на гражданско-политическите мотиви от предната й книга, с безпогрешния си усет за лирика и прозодия, с ненатрапчивото присъствие на лирическия герой и неговата рефлексия на изкуството Поезия; при Роза Максимова – с широкия спектър на чувствата в сдвоената си стихосбирка „Асиметрии“ / „От двете страни на времето“, която представя нюансите на тази сензитивност на лирическия герой преди, по време на трагедията и след нея, най-общо, макар че големите й находки са в тристишията и краткостишията; и при Светла Гунчева – чиято книга продължава традицията от предишната: чувствена поезия, вглеждане в себе си, в собствения духовен мир през очите на художник, но и рефлексия на това наоколо през същите очи. Въпросът е, въпреки че добрата демонстрирана асоциативност и метафоричност, многопластова фактура, „ризоматичност“, върху която някои настояват, тук се откриват немалко техни имитации и „пробивите“ в поетическата тъкан на творбите в този смисъл са не едно и две.

Специалните ми адмирации са за книгата „99 лимърика с български привкус“ на Живка Иванова (като литературен вид, твърде необичаен и неразработен за българското лирическо пространство).

И още: виждам по-малко поетически шаблони (включително морски и любовно-интимни, гражданско-политическа патетика) и поетически клишета (т.нар. книжност) и повече истинска поезия, пречупена през личното; поезия, която борави добре със свободния стих, но и с белия, или както казваше Марин Георгиев: „На добрия поет класическия стих му пречи, на слабия – му помага, но и издава недостатъците му. В класическия стих трябва да преодоляваш натрупаното от предшествениците в класиката; почти е непосилно. Те толкова са направили: Яворов, Лилиев, Дебелянов, Разцветников, Далчев...“

Поезията, както литературата като цяло, е динамична система, която се влияе от много фактори, включително от белезите на епохата, в която се твори. Ето защо поетите трябва непрекъснато да се променят, да опитват нови техники, жанрови форми, теми. Да променят концептуално основни тематични области, почерци и гледни точки в своята поезия.

Да се стремят към оная поезия, която Одисеас Елитис наричаше „трето състояние на духа“ и „при която противоположностите престават да съществуват“. „Така – продължава Елитис в своето често цитирано интервю – поезията прилича на самата природа, която не е нито добра, нито лоша, просто съществува. Така поезията вече не се поддава на обичайните всекидневни преценки.“

И понеже говорихме за книги, ще завърша този текст със следните думи: най-красивата жена не е съвършената, така както леко несъвършените творби на изкуството са по-привлекателни със своите несъвършенства; немалко от бургаските стихосбирки притежават именно тази притегателна сила – в тях намираш неща, които докосват душата ти, книгите те намират. Който е чел Харуки Мураками, се досеща за какво става дума. Става дума за въодушевлението и романтизма, които без да са заявени, присъстват в такъв род творби. „Тогава разбирам, че съвършенството може да се постигне само посредством безгранично натрупване на несъвършенства. Лично аз намирам това за въодушевяващо“ – казва героят от „Кафка на плажа“ на Мураками.

------------------