Поезия от бургаски автори за Годишния преглед ’2016 г.

Прочитът на поетическите книги, представени за Бургаския годишен литературен преглед за 2016 г., беше интересна среща за мен по ред причини.

Винаги съм се удивлявала на значението, което в Бургас се отдава на литературата, на отношението към писането и книгите. Удивително е и насърчението, което общината и Домът на писателя дават на пишещите в Бургас. Не знам дали има друга община, която по този начин да се грижи за писателите си. Предполагам, че не. Особено ме радва пиететът към поезията тук. Защото поезията е територия субективна и непечеливша и наистина има идеализъм във финансирането й.

Нямам много преки впечатления от динамиката на литературната работа и текущите срещи с писатели и книги в Бургас. Но онова, с което пряко се срещнах като литературна активност – в работни условия, – действително заслужава да бъде отличено.

Покрай журирането на конкурса за общинско финансиране на бургаски автори през 2015 г. бях впечатлена от високото ниво на много от представените текстове – това се отнася както за поезията, така и за прозата и е отразено в рецензиите към конкурса. Сега просто намирам повод да го изрека публично.

Също така, съвсем отговорно мога да кажа: малко са в момента периодическите литературни издания като “Море” в България – и като ниво на текстовете, и като всеотдайна работа на съставителите и редакторите – с усета им към ценното в съвременната литература, с организаторската активност по събиране на текстовете (нещо все по-трудно напоследък), със самото “композиране” на броевете, което в голяма степен е концептуално.

Отделно трябва да спомена отношението към поезията в Бургас. Разбира се, то донякъде е ултимативно зададено от фигурата на Христо Фотев. Но мисля си, не е случайност и това, че Фотев принадлежи именно на този град. Трудно е да се определи дали “геният на мястото” – в случая общата поетична атмосфера, поражда поетите, или поетите зареждат мястото и го правят необичайно, и то на свой ред поражда поезия. Като че ли това е един общ кръг, който генерира неповторимата енергия на литературен Бургас.

* * *

А сега ще се насоча към Годишния литературен преглед за 2016 година. Основната провокация за мен беше представата за поезия, заявена от изпратените книги. (Тук само ще вметна, че си давам сметка, че онова, което получих, далеч не е всичко, публикувано през 2016 г. в Бургас.)

И така, книгите, които стигнаха до Годишния литературен преглед, са подчертано разнородни. В критическата си практика със съвременна българска литература, общо взето, съм работила с автори, чиито стандарти са по-скоро прицелени към някакви (често пъти – модни) световни образци. В този случай обаче се натъкнах на много и различни изрази на по-скоро автентична поезия: не-учена поезия, не-претенциозна поезия – на поезията като потребност на душата. Или поне – опити за такава. Направи ми впечатление, че някои автори са склонни да наричат поезия (и дори да го изписват в книгите си – като жанрово означение) вербални изрази на състояния, които като поетика клонят към ученическото стихосложение. Направи ми впечатление и наличието на родени поети без особено отношение към литературността – към изработването на стихотворенията, към поетическото усилие, към провокацията и т.н. Направи ми впечатление обаче и наличието на сериозни поети, за които писането е овладян изказ, без това да убива спонтанността на вдъхновението. А в няколко от книгите се зачетох, без да се сещам да категоризирам – което, разбира се, беше най-хубавото. И мисля си, там беше поезията.

Започвам прегледа на стихосбирките по азбучния ред на имената на авторите.

1. Велина Димитрова, “Спътница на мечти”. Изд. “Либра Скорп”, Бургас, 2016

Книгата е преди всичко емоционална. Посветена е на любовта, копнежа, бляна, но прозират и много разочарования. Там, където се описва способността на лирическата героиня да обича, това е направено с размах и без ограничения, но видимо несръчно и за беда – емоцията рядко добива адекватни в частта, посветена на “грубата действителност” (в “Писмо за приятели”), се лее далеч по поетически въплъщения. Не е зле да се поработи над изказа. Иначе смисловите послания са на една душа, отворена към всичко и всички. Безспорна е откритостта на субекта и несломимата му жизненост. Интересното е, че речта – гладко от тази, пресъздаваща бляновете и копнежите. Като цяло впечатлението е за силни пориви с проблематичен израз.

2. Деян Димитров, “Маскарад на сенките”. Изд. “Димант”, Бургас, 2016

Книгата на Деян Димитров събира контрастни по теми, образност и емоция стихотворения. Някои са романтично влюбени, дори идилични. Повечето обаче са болезнени и мрачни, прицелени към смъртта в различни нейни въплъщения, много от текстовете тематизират патологии. Стихът е видимо необработен, често – неумел.

Това, което ме впечатли, е, че от мрачните изповеди и видения понякога избиват наистина силни – и директни, и истинни, стихове:

не можете да разберете,
че без този черен демон,
         вътре в мен,
аз съм никой,
         просто черупка,
без душа.
         Няма нито мъка,
                   ни радост,
                            ни любов.
Затова простете ми,
         че искам да съм тъжен...
                            (“Скоро съм нямал...”)

Заради такива фрагменти си струва Деян Димитров да продължава да пише. Защото в тях проличава силната тяга към разбиране на кошмара, към осъзнаване на мъчителния хаос, към споделянето, говоренето за него. Защото често отблъскващите аморфни видения на Деян понякога все пак се превръщат в смислени послания към другите. И защото някои от тези послания са наистина въздействащи не само чрез кошмарното.

3. Диана Врангова, “Огненото цвете”. Изд. “Либра Скорп”, Бургас, 2016

Несръчно написани стихове с явни дъновистки тематични тенденции. Но дори когато е само успокоение или израз на душата, опитът за поезия е нещо съществено за човека, който го прави. За мнозина от нас може би нищо не означават думи като:

Благодаря на всяко съществуване,
Благодаря неизразимо,
Благодаря на Цялото Любимо! –

Ако обаче те правят по-изпълнен и радостен автора си и неколцина негови съмишленици, може би има смисъл да се споделят.

4. Динко Павлов, “Есенни брегове”. Изд. “Либра Скорп”, Бургас, 2016

В анотацията на стихосбирката четем: “Безпощаден епиграмист, фейлетонист и изобретателен автор на жилещи афоризми (...) Една дума е достатъчна, за да го направи мек и нежен лирик, отнесен мечтател и непоправим романтик. Думата, която го преобразява, е МОРЕ. Добавете БУРГАСКО и той коленичи смирено. Споменете ЛЮБОВ и той открива душата си. Прочетете тази книга и ще се убедите.” Думите са на Ваньо Вълчев.

И действително, без да знам нещо за творчеството на Динко Павлов в някой от изредените по-горе жанрове, лириката му определено е спонтанна, лее се естествено, през една приказно-песенна нагласа. Понякога наивна, понякога детински мечтателна, друг път тъжно-меланхолична, винаги човечна – тя има своите акцентни попадения:

Откъснат лист във жълто
последните си мигове рисува
и каца
върху рамото на слепия...
         (“Есенен триптих”, 1.)

Ако бих търсила обобщение, в поезията на Динко Павлов, макар и в скромно изражение, има нещо от погледа на спонтанния мъдрец, който гледа с любящи очи на света.

5. Елка Василева, “Неща за обичане”. Издателско ателие “Аб”, София, 2016.

Това е сред най-доближаващата се до една стандартна представа за поезия книга (тук говоря за стандарт в добрия смисъл на думата). Зряла, овладяна, със спокойно течаща мисъл и със стих, който безпроблемно я следва и моделира. Но и с онова вътрешно напрежение, присъщо на поетичното, с усета към необичайния образ, към дисхармоничното състояние:

Изведнъж се превръща
в прегладняваща сянка
и яде ненаситно
хоризонта и времето...
         (“Споменът”)

Това е споменът. В сходен дух се разгръщат повечето стихотворения, изпълващи страниците на тази изповедна, живееща и мислеща книга – текстове колкото лесновъзприемаеми, толкова и изненадващи, с осъзната емоционалност. Бих номинирала книгата, ако не беше изричното желание на авторката да не участва в номинациите за наградата “Христо Фотев”.

6. Ирина Войнова, “На педя от рая” (трета част на трилогията “Сълзи на огъня”). ИК “Знаци”, Бургас, 2016

В книгата си “На педя от рая” Ирина Войнова представя един добре изграден корпус от поезия. И композиционно, и поетически стихотворенията и циклите разкриват присъствието на автор, който съвсем не е неопитен – нито в писането, нито в четенето. Част от текстовете са интимно-лирични. Има и редица стихотворения с философска нагласа. Видима е езотеричната струя, която подрежда образите, диктува виденията, на места прозира като доктрина. Може би това е основното, което разколебава сигурността ми в автентичността на поезията в част от стихотворенията от “На педя от рая” (като например стихотворенията от циклите “В тълпата – сам и гол” и “Лау и духът на любовта”). Но книгата като цяло създава впечатление за сериозно пишещ автор.

Ето един откъс, в който могат да бъдат видени и увереността на писането, и специфичната необичайност/мистицизъм на тази авторка.

Както винаги, вчера посрещна изгрева,
         направи слънчеви топчета от лъчите му,

затъркаля ги надолу по стръмната улица,
подскачаше с тях и дрънчеше,
дрънчеше –

изплаши възрастните, зарадва децата,
но те не играеха никога с нея –
никой не играеше с нея...
                  (“Каломена”)

7. Лилия Христова, “Ориса ме Алиса”. Изд. Бургаска писателска общност, Бургас, 2016

Стихосбирката “Ориса ме Алиса” на Лилия Христова е впечатляваща книга. Написана е с финес, с усет към приказното, крехкото, детското. Вписва се в поетическата традиция на автентизма – звучи спонтанно и непретенциозно, но не и простодушно. Изказът тече с лекота и открита естественост, а поетичното го има – съвсем не само в емоционален план. Някаква естествена изобретеност сякаш струи от тази стихосбирка. И тя, мисля си, се дължи на също така естествената поетичност на погледа. Това не е погледът на жена, която иска да напише стихотворение. Не е и поглед на жена, която просто живее. Поглед е на жена, която живее поетично.

“Ориса ме Алиса” разказва в стихотворни фрагменти за един душевен свят, който е колкото неприспособим към стандартите на успяването, толкова и устойчив в чистотата и ненакърнеността си. Ако трябва да обобщя посланието на книгата: уязвимостта е сила – осъзнатата, приета уязвимост и защитата на красивите й граници и още по-красивата й сърцевина.

“Ориса ме Алиса” следва траекторията на един овладян поетичен наивизъм, излъчва блянове и огорчения с еднакво изящество. Малко подвежда с лайтмотива за съзнателното оставане в детското, за да разгърне една автентично женска вселена. В нея го има и трафарета, има го и изключителното – всичко, през което преминаваме.

От книгата може да бъде извадено за илюстрация произволно стихотворение, аз се спирам на това:

В съня си
не съм голяма.
Късопола и неопитомена –
късам въртележки
от градината с илюзии,
подгонвам вятъра...
В съня мога да забравя всички
думи-ножици,
които ме изрязват
от щастливите картинки.
В съня си
няма да порасна.

Въз основа на казаното дотук, номинирам “Ориса ме Алиса” за наградата “Христо Фотев”.

8. Марияна Вангелова, “Нощни пеперуди”. Изд. “Либра Скорп”, Бургас, 2016

Подчертаното пристрастие към образното писане съживява послания, които иначе биха звучали познато. Но нерядко се явяват и силни, оригинални абстракции:

От най-дълбокото
е свободата
и безбрежен погледът,
в който
(така ни се иска)
да бъдем реални.
         (“Двама и морето”)

Философстване над интимното, търсене на хармония, естествена слятост с природата и разбира се, постоянното присъствие на морето, както и лайтмотивът за човека вселена, за близостта като съжителство на вселени, за споделеността дори на самотата и за съзвучието в мълчанието – всичко това очертава един лирически свят, напомнящ за философиите на излизане от рациото, от бита, от конвенцията. Книгата излъчва покой дори чрез драматичните си текстове, влизайки понякога обаче в известна предсказуемост.

9. Милка Стоянова, “Траектория на самотата”. Изд. “Дайрект Сървисиз”, София, 2016

Поетична в настроенията си, тази книга невинаги се задържа на нивото на по-силните си стихотворения. Например работата с персонификации като тези на Самотата и Надеждата е твърде сериозно предизвикателство, което – при цялата преупотреба на тези понятия, наистина изисква и поетическо, и интелектуално усилие. Но пък там, където подобни “персонажи” проникват невидимо в текстовете или където, освен чрез назоваването си, те присъстват и като поетически реалии, – наистина създават поезия. Самотата е и отчетливо назованата, и реално въплътената като такава главна героиня на книгата на Милка Стоянова. За илюстрация на успешните й поетизации ще посоча стихотворението “Самотата – така осезаема...”:

............
Вървим
едни срещу други –
крехки вселени.

Самотата – така осезаема.

Но като цяло – свръхфиксирането върху едно понятие в цяла стихосбирка предполага и повече обмисляне на книгата, и повече поетически умения.

10. Радостина Калушева, “С цвят на вдъхновение”. Изд. “Либра Скорп”, Бургас, 2016

Радост от живота, жизненост, любов са темите, доминиращи в тази непретенциозна, явно спонтанно писана книга. Неприкрито наивна в своите изповеди, песенна, доста предсказуема в посланията си – тя напомня ученическа поезия. Пожеланието ми към авторката е, ако е възможно, да търси по-неочаквани обрати, да се задълбочава в съжденията си, да се вглежда в нюансите, да открива особени образи.

11. Светла Гунчева, “Тебеширеният кръг”. Изд. “Онгъл”, Варна, 2016

Рационална и остроумна е поезията на Светла Гунчева в “Тебеширеният кръг”. В предговора на Красимир Тенев се споменава за склонността на авторката да поставя по едно програмно стихотворение в началото на книгите си. В тази книга това е стихотворението “Тебеширеният кръг”. А от него ще цитирам следния кратък откъс:

Със тебешир в окръжност ни огражда
животът и ни казва: “Намери й края, де!
Ако не можеш, котаракът те изяжда!”

Светла Гунчева с лекота се движи в една динамика на мисловни обрати, в която увлича и четящия, дори да не е привърженик на този тип поезия. Стихотворенията й са интригуващи като кратки разкази, като закачливи трактати, като поетическо заиграване с живота. С чувствителност, но без прекомерен сантимент, често безжалостна (на първо място – към себе си), поетесата следва в книгата си траекторията на едно интересно живеене. Трябва да се спомене и усетът към ритъма и римата, който води с лекота през сюжетите и споява често почти афористичните сентенции на стихосбирката с тяхната събитийна предистория.

 “Тебеширеният кръг” е една от номинациите ми за наградата “Христо Фотев”.

 12. Стана Апостолова, “Нещо хубаво”. Изд. “Дайрект Сървисиз”, София, 2016

“Нещо хубаво” на Стана Апостолова вкарва разнообразни размишления, преживявания и наблюдения в относително мерена реч. Не съм сигурна, че става дума точно за поезия, но очевиден е стремежът на авторката да говори за нещата по някакъв начин, различен от ежедневния.

Изливат светлина жълтозелена
лъщящи фарове и с поглед свеж
смалявам се нищожна и смирена.
И нисша духом води ме копнеж...
         (“Пътуване към Виена”)

Това е произволно избрана строфа, но общо взето, носи спецификите на поетическото мислене и изказ на поетесата – сякаш насила събрани думи. Понякога дори теми, които биха могли да са попадения, като например “Страх от страха”, потъват в този конфликт между ежедневността на мисленето, желанието за поезия, и лутането на езика между тези две реалии.

13. Стана Апостолова, “В гората”. Изд. “Дайрект сървисиз”, София, 2016.

Книгата на Стана Апостолова за деца – “В гората”, до голяма степен преодолява търсенето на езика, което в стихотворенията й за възрастни от “Нещо хубаво” често изглежда затруднено. Детската зона сякаш освобождава изказа. Там той е по-спонтанен и по-гладък. Тематично различните творби, посветени най-вече на представители на животинския свят, вероятно биха заинтригували малките читатели.

14. Теодора Вълева, “Приказките на мама” и “Новите приказки на мама”. Изд. “Либра Скорп”, Бургас 2016

Тези две книжки със стихотворни приказки, написани и нарисувани от авторката, са много приятни за четене – и от деца, и от възрастни. Сюжетите са от традиционно-приказни до съвременни авторски истории. Стиховете звучат гладко, с естествено леещи се ритъм и рими.

“Приказките на мама” и “Новите приказки на мама” водят детето както из лабиринтите на собствения му свят, така и из тези на света на възрастните. В този смисъл те не са чужди на дидактическия, или поне познавателния, модел на литературата за деца. Но като всичко добро, написано за деца – превеждат внимателно и възрастния през забравените и недовидени загадки на детството. Тук ще цитирам, колкото да предам настроението на двете книжки, съвсем наслуки избран откъс от приказка:

Ситното зъбче ги чу, но си каза:
“Просто такова защо съм, не знам,
Може би някой за нещо наказа ме,
Сякаш че някакъв съм калпазан!”

На фона на останалите стихосбирки, представени на Годишния преглед на бургаската поезия през 2016 г., дилогията на Теодора Вълева е сред много малкото предложения, съдържащи текстове за деца, и то сполучливи текстове – пълни с живот и настроение, написани сякаш за удоволствие и на самата авторка.

Затова номинирам “Приказките на мама” и “Новите приказки на мама” за наградата “Христо Фотев”.

15. Янчо Михайлов, “Дни без море”. Изд. “Бургаска писателска общност”, София, 2016.

Еднозначни, несложни стихотворения – и като смисъл, и като образност, и като логическо изпълнение. Склонността да се цитират поговорки всъщност отразява нагледно тази нагласа. Нейното струпване е най-видимо в стихотворение като “Въпроси”:

Въпроси

Как на мравката
път да направя,
без магарето си
в калта да оставя?

Баба знае две и двеста,
но дали
с едно на ум пресмята?

Разбира се, има и в по-голяма степен авторски текстове в книгата, но от известна едноплановост и декларативност не може да се излезе – дори в интимните сюжети.

--------------