Особено продуктивен аспект на изследването е археологията на литературно-медийния разказ. Той изисква да се проследяват хрониките на неговото съчленяване и развитие – от века на Просвещението до съвременната хипермодерност. Необходимо е да се анализират практиките на писане и трансформативните механизми, по които се конструират във времето литературно-медийни модели...
Отношението между журналистиката и литературата е интересувало още О. Уайлд, който афористично твърди, че журналистиката не е четивна, а литературата никой не я чете. Около век по-късно Волфганг Бул задава тревожния въпрос: „Казват, че нямало нищо по-старо от вчерашния вестник. Биха ли могли тогава романът и стихотворението да бъдат по-актуални от вестника, който води всекидневната документация на времето”...
Сред очевидните междутекстови връзки в “Сопотския цикъл” на Вазов – “Хаджи Ахил”, “Чичовци”, “Под игото” и “Нова земя”, обект на интерес в това изследване е боравенето с езика на лудостта, пресемантизиран като език /на желанието за/ свобода в повестта “Чичовци” и романа “Под игото”...
Истерия, неврастения, мания, шизофрения, лудост, старческо слабоумие, нервни тикове, артериосклероза, алкохолизъм, наркомания... Това не е част от съдържанието на учебник по психиатрия, това е само бегло изброяване на различните психически разстройства и патологични състояния на героите по страниците на Димитър-Димовите романи...
В ранните и в късните поетически произведения на Пейо Яворов, в началната и във финалните творби на “Подир сенките на облаците”, жената присъства с име, назована и идентифицирана е чрез името. Какво е обаче специфичното, характерното, симптоматичното, което стои зад това именуване?
Прозата на Яворов и в съвременните му, и в по-късните рецептивни нагласи както на българската читателска публика, така и на критиката стои, според Тончо Жечев, “в могъщата сянка на неговата драматична, ослепителна поезия и трагичния роман на неговия живот”...
Христо Фотев завеща на българската поезия най-точната и най-впечатляващата поетическа визитка: Роден в Истанбул. Тридесетгодишен. Но българин. И жител на Бургас.
Всяка година от май до юли (т.е. от държавните зрелостни и кандидатгимназиалните до кандидатстудентските изпити) и без това проблематичният български канон бива отново и отново проблематизиран в неговия максимално утилитаризиран вариант: като списък от произведения, обект на преразказ, литературноинтерпретативно съчинение, тема и пр.
Двете значими литературни събития на 2005 г. се случиха в академичните среди – “Изгубените магарета” от Валери Стефанов и “Амазонката на Варое” от Боян Биолчев. И колкото и различни по тематика, проблематика, тоналност и стилистика да са двете книги, те са симптоматични за едно – българската литература от началото на този век предполага не само талант и блестящо перо, но и висока (в най-добрия смисъл на това свръхнатоварено със семантични отсенки прилагателно) ерудиция, култура и образованост...
Българското “пътуване” към Европа в новата ни история и най-вече в огледалото на следосвобожденската ни литература е травматичен опит – от внушенията за непроницаемостта между различни култури, съпътстващо Бай-Ганьовото “мърдане в пространството” до героите на Алек Попов то експлицира невъзможността за доближаване на нашенското до чужд, висок и затова неотменно възприеман като престижен културен образец.
