Светът, устроен е така човек да следва своята съдба. Не се опитвай ти да промениш това, единствено предречено от Бога.
С верига от прегръдки нежни искам да те окова с целувки утринна роса да те обсипя, със топъл слънчев лъч да те озаря, със рокля розови листа да те пременя.
Сърцето ми на късчета разбито, душата ми витае из небето, не зная що е сън, покой, сълзите как напират пак в порой.
В живота истината е една, научи ме да спазвам тези правила. Бележка взех си и без дрехи в реката истинска нагазих.
Обичам те, море! Дори да съм далеч сърцето ми се връща към този бряг и старата ми къща.
Лято мое, закачливо и засмяно, изтичаш като палаво дете. В шепи носиш бяла, морска пяна и туптиш със огнено сърце.
Лято пак си тук, на моя бряг да лудуваш с пенести вълни. Гониш вятъра във вечния му бяг, заплиташ водорасли в мокрите коси.
Вълните се разбиват във брега със солени пръски ме покриват. Всяка капка е една сълза изплакана по нещо скъпо, свидно.
Малка приказна светулка, в тъмното зиг-заг направи в селото от детството забравен, споменът засвири на цигулка...
Утро с идея за ново начало, ден след ден се повтарят, тъй животът си заминава – в очакване на промяна...
