Не, не мога да спя. В пепелника куп угарки “Внимавай!” ми викат. А под моя прозорец отворен двама млади от снощи говорят.
Защо ли, защо ли, защо ли да крием, че аз и ти вече – това не сме ние...
Обръщаме си гръб, но светът все пак е кръгъл и току виж се срещнем след някой весел ъгъл!...
Когато слънцето отстъпи място на луната, когато спусне се нощта, когато глъчката изчезне и остане само самота си мисля пак за теб и питам...
Защо се появи – не зная в живота ми тъй тих и подреден. Обърна всичко от началото до края и почна да припяваш стар рефрен.
За обич беше дошъл, но си тръгна сам. Не издържа да обичаш една жена... Искаше всичко да е твое...
Трябва ли насила да обичам с фалшива любов да ти се вричам?! Останала в гърди без дъх, пред икона да се моля – да я има нашата любов!
Родих се от любов. От любов е изтъкано моето сърце, но уви, не стига обич в тоя свят...
Викам на глас Някъде там в тъмнината гневна, упорита, болна, останала без глас...
Два силуета в мрак съзрях, два погледа във мене впити, единият грозен, но велик, другият дългокос, изпит ме гледаше от бледото лице...
