Дума. Поглед. Полъх от коса. Място. Стая. Под една звезда.
Знам. Все ще заспите мои криле – уморили се вече да пърхате. И аз ще падна от тебе небе при всички нормално-побъркани.
Как искам да съм пак дете – наивно да прегърна този, с ножа зад гърба. От удара по мен, когато се обърна, не би боляло никога така!
Еуфория след поредното стихче, но скоро връщаш се пак на котата – Никой и Нищо. И отново си онзи глупак...
“Бъди уравновесен и спокоен!” – това казват хората все. Но щом чуя така да говорят изниква в ума ми сърце.
Тези думи във бялата тишина, облякла телата на буквите, казват толкова много неща през свойто мастилно неслучване.
Щом замълчи душа на поет и стане поетът еднакъв с всеки друг – просто човек – вселената, тъжна, заплаква.
Всичко може да видиш в живота. На нищо недей се учудва. За всекиго е различна Голгота, не всеки е мъдрият Буда.
Отказах среща с теб. Необичайно. Какво ми стана? А, прекрасно знам. Жега ми е. Писна ми безкрайно не ти при мен, а винаги аз там.
Кой ли не глозга от мойта душа, кой ли не свлече я гола, без мярка шиеха ме с дебела игла, завързали ме здраво за стола.
