Видях жена с коса на глухарче – ефирна и нежна – хвърчаща – на картина, от майстор изписана, като факел с глава горяща.
“О, колко много сълзи спотаени” и толкова възторзи се стопиха душата ми, отново наранена, потърси тя спасение във стиха.
Бях на място тихо и красиво, щурците ми пригласяха във хор, денят се свличаше ревниво и казваше “бъди щастлива”, por favor.
Единствено вълните ме прегръщат и могат да убиват от любов. Присвива се докоснато от мълния разтвореното мидено око.
Корабите с тралове излизаха от кея и мазутните юмруци заблъскаха по гнилото корито на газещата в тинята дълбачка, която плю през трюмовете кръв.
И може във самото съществуване човекът да забрави да живее... Умира ли, завръща се във детството си, а някога е заличавал с пясък времето.
Но по-дълбока от страстта, не се побира във тихото въображение на линията на майката изтритата сълза.
... и чудя се бездънно уморен защо обичам, а умират другите от страх, че със любов съм заразен.
Когато си тръгвам във залезен час, не вярвай на моите думи, че няма любов и че лягат пред нас различни посоки и друми.
Странно нежна е тревата – топъл жив килим. Да затворим ли очите и да помълчим? Аз на твоето рамо склоних глава, ти кажи ми “Обичам!”, но без слова.
