Преди няколко вечери, слизайки от автобуса, с който се прибирах от работа заваля пороен дъжд, такъв, какъвто напоследък вали като из ведро. Сякаш че небето се срутва в дъждовен облак.
Постоях известно време под стряхата на спирката и мислех дали да тръгвам за вкъщи или пък да отида до съвсем близко живееща моя позната, макар и само докато дъждът спре.
“Порив на вятъра”. Роман, в който героите и събитията са взети неподправени от живота с цялата им многопластова противоречивост. Една разтърсваща житейска драма, в която добро и зло се редуват, понятията правилно и неправилно се преплитат в единен конгломерат, спуснат от Фортуна...
Българският културен институт във Виена е приютен в къщата, планирана и построена от Лудвиг Витгенщайн, философ, архитект и брат на собственичката. Тя е защитен паметник на културата, след като наследниците я продават на един бизнесмен-строител през 1971 година, имащ задачата да я събори и изгради голяма сграда за офиси на една застрахователна компания...
Ние сме дошли на този свят чисти и безгрешни, но се превръщаме в забързана съвкупност от клетки, носеща кръстове от амбиции, цели, успехи, грехове и заблуди, дори често не се питаме защо и как стигнахме дотук...
Запознах се... Не мога да започна тази история с този глагол, въпреки че ми се искаше да стане традиция в споделените ми истории на преводачка, защото запознанството е движение с насрещно движение, а не еднопосочна улица. Тази се оказа и задънена...
Запознах се с дядо Ицо в интензивното отделение. Извикаха ме да превеждам на български при един пациент, намерен в безсъзнание в градинка срещу университетската клиника във Виена, когото “Бърза помощ” докарала в моята болница и се събудил преди 5 минути...
Заглавието е заимствано от романа “Цвят на небе” на Диана Христова-Олива, а сега пред читателите е разказният й сборник “Да те целуне ангел” (2024). Самата авторка принадлежи, съвсем условно, разбира се, към “испанската” група на наши сънародници-писатели, трайно пребиваващи в този географски ареал...
Ателието беше наситено с миризмата на бои, които я упояваха леко, но тя обожаваше тези сеанси и позираше с удоволствие на художника. Той беше поставил статива в средата на помещението, близо до отворения прозорец, от който нахлуваше свеж въздух и нужната дневна светлина. Тя седеше на висок стол с облегалка и не отместваше поглед от определената посока...
